Решение № 80 от 5.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10806/2023 г.

Решение № 80 от 5.01.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10806/2023 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 73, ал. 4 от Закона за управление на средствата от Европейските фондове при споделено управление (Загл. изм. – ДВ, бр. 51 от 2022 г., в сила от 1.07.2022 г.) (ЗУСЕФСУ). Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция (ГД) "Европейски фондове за конкурентоспособност" (ЕФК) към Министерството на иновациите и растежа (МИР) и ръководител на Управляващия орган (УО) на Оперативна програма "Иновации и конкурентоспособност" (ОПИК) 2014 - 2020 г., чрез процесуален представител – главен експерт юрист Б. Петров, срещу Решение № 369/14.07.2023 г., постановено по адм. дело № 131/2023 г. по описа на Административен съд (АС) – Плевен, с което е обявено за нищожно негово Решение № РД-02-16-606/13.12.2022 г. за определяне на финансова корекция в размер на 309 909, 84 лева, съставляващи 100% от предоставената със средства от Европейските фондове при споделено управление (ЕФСУ), съответна на периода на устойчивост, за който е констатирано нарушението, финансова подкрепа по административен договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (АДПБФП) № BG16 RFOP002-3.004-0064-C02, с бенефициер ЕТ "И. Тодоров 98". Поддържат се оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Касаторът твърди, че депозираната пред първостепенния съд жалба е просрочена. В подкрепа на тезата си излага, че съобщаването на атакувания индивидуален административен акт е извършено по реда на Наредба за определяне на условията, реда и механизма за функциониране на Информационната система за управление и наблюдение на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове (ИСУН) и за провеждане на производства пред управляващите органи посредством ИСУН, приета с ПМС № 243 от 20.09.2016 г., обн., ДВ, бр. 76 от 30.09.2016 г. (Наредбата), поради което и срокът за съдебно оспорване на постановеното решение е започнал да тече от датата, следваща тази, на която е била изпратена кореспонденцията чрез ИСУН, а именно – 13.12.2022 г. В този смисъл според касатора инициираното на 14.02.2023 г. оспорване е недопустимо, което обуславя обезсилване на постановеното въз основа на него съдебно решение. Обратният извод на съда, аргументиран с невярната констатация, че страните не спорят по отношение на обстоятелството кой има достъп до профила на починалия едноличен търговец в ИСУН, а оттам и дали комуникацията между административният орган и страните в производството е осъществявана коректно, според касатора е довел до съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Жалбоподателят счита, че този безспорно относим към преценката за допустимостта на производството факт е останал неизяснен и не може да бъде доказван пред касационната инстанция. Порокът по чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК е мотивиран и с аргумент, че съдът е изложил волята си по противоречив начин, който не позволява да бъде изведено категорично заключение относно възприетата теза. В нарушение на задължението си съгласно чл. 173а, ал. 2 АПК да изложи мотивите за постановяване на съответния правен резултат, съдът на едно място е приел, че административният орган не е описал адресата на упражнената разпоредителна власт, а на друго – че не е ясно дали това е починалият едноличен търговец или неговите наследници. В допълнение, твърдяното касационно основание се установява и от липсата на процесуална активност на съда по изясняване на друг обуславящ изхода по делото въпрос, а именно – извършено ли е приемане на наследството, в т. ч. и чрез конклудентни действия, например чрез завеждането на делото за извършване на съдебна делба. Доводът за неправилност на обжалваното съдебно решение е обоснован със съображения за несъответен на материалния закон извод за порок във формата на волеизявлението. Според касатора решението е обективирано в акт, който отговаря на всички законоустановени реквизити съгласно чл. 59, ал. 2 АПК, а адресатът на разпоредителната власт е посочен коректно. Доколкото не е установено по надлежния начин да са оповестени обстоятелства във връзка с промяната на правосубектността и преминаването на предприятието на починалия едноличен търговец към наследниците на физическото лице – негов собственик, то определянето на финансова корекция в тежест на ЕТ "И. Тодоров 98" не е незаконосъобразно. Касаторът сочи още, че именно във връзка с пълното изясняване на всички факти и обстоятелства по спорния въпрос, административният орган е поканил законните наследници на починалия да изразят становище по започналото производство. По изложените съображения претендира обезсилване и прекратяване на образуваното производство или отмяна на обжалваното съдебно решение. Не претендира разноски. Ответниците – Е. А., И. Т. и Я. Т., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител – адв. А. Чаворски от Софийска адвокатска колегия (САК), оспорват касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, молят обжалваният съдебен акт да се остави в сила. Претендират разноски. Ответницата – Н. Б., в писмен отговор, подаден чрез процесуален представител – адв. Е. Василев от САК, оспорва касационната жалба. С отричащи основателността й доводи, моли обжалваният съдебен акт да се остави в сила. В условията на алтернативност иска оспорването да бъде оставено без разглеждане. Не претендира разноски. Ответницата – Ц. Т., не ангажира становище по подадената касационна жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Постъпили са и две частни жалби, които са присъединени към настоящото дело по реда на чл. 213 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 144 АПК. С частна жалба, подадена от Н. Б., с постоянен адрес в гр. Плевен, чрез адв. Е. Василев от САК, е оспорена законосъобразността на Определение № 1605/25.08.2023 г., постановено по адм. дело № 131/2023 г. по описа на АС - Плевен, в частта, с която е отхвърлена молбата й за изменение на постановеното по делото Решение № 369 от 14.07.2023 г. в частта за разноските. Частната жалба на Е. А., И. Т. и Я. Т., и тримата от гр. София, подадена чрез адв. А. Чаворски от САК, е насочена срещу същото определение, но в частта, с която е отхвърлена молбата на тези лица за изменение на постановеното по делото Решение № 369 от 14.07.2023 г. в частта за разноските. Върховният административен съд, състав на Седмо отделение, намира жалбите за процесуално допустими, като подадени в срок и от надлежно легитимирани страни. Разгледана по същество, на посочените в нея основания и в обхвата на служебната проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, съдът приема касационната жалба за основателна, по следните съображения: С атакувания съдебен акт е обявено за нищожно Решение № РД-02-16-606/13.12.2022 г. на главния директор на ГД "ЕФК" към МИР и ръководител на УО (РУО) на ОПИК 2014-2020 г. за определяне на финансова корекция в размер на 309 909, 84 лева, съставляващи 100% от предоставената със средства от ЕФСУ, съответна на периода на устойчивост, за който е констатирано нарушението, финансова подкрепа по АДПБФП № BG16 RFOP002-3.004-0064-C02, с бенефициер ЕТ "И. Тодоров 98". За да постанови този правен резултат, съдът е приел от фактическа страна, че ЕТ "И. Тодоров 98" е бенефициер по сключен с Министерството на икономиката (МИ) на 27.11.2018 г. АДПБФП № BG16 RFOP002-3.004-0064-C02. Предоставяната безвъзмездна финансова помощ (БФП) е в размер на 475 789,00 лева. С оглед по-ранното приключване на дейностите по проекта и извършване на съответното уведомяване на РУО на ОПИК 2014 - 2020 г. за това, на 20.08.2019 г. е представен финален отчет, последван от извършена на 30.08.2019 г. проверка на място. След положителни констатации за изпълнени в съответствие с договореното проектни дейности, е извършено окончателно плащане на 08.11.2019 г. На 18.08.2022 г., въз основа на подаден сигнал със съмнение за нередност, е извършена проверка на мястото на изпълнение на АДПБФП – гр. Плевен, ул. "Кара Кольо" № 2, при която е установено, че на адреса се намира стопанисвана от няколко фирми сграда, а в конкретно използваното от ЕТ "И. Тодоров 98" помещение вече извършва дейност "Ай Ти Дизайн 2020", управлявано от бившата съпруга на физическото лице – едноличен търговец и бенефициер по проверявания договор, който към този момент е починал. Не е предоставен достъп до закупеното по проекта оборудване, а в хода на разговора с единственото лице, което е отговорило на някой от обявените за контакт телефони на бенефициера, а именно – бившата съпруга на И. Т., е констатирано, че ЕТ вече не извършва дейност. Поради постъпило междувременно по друг АДПБФП, сключен със същото лице, уведомление от наследниците, че наследодателят им И. Т. (собственик на проверяваното ЕТ) е починал, е извършена проверка в "Гражданска регистрация и административно обслужване" в Министерството на регионалното развитие и благоустройството (МРРБ) и община Плевен, от която е установено, че починалото лице има следните наследници: Е. А., Н. Б., Ц. Т., И. Т. и Я. Т. На 07.11.2022 г. е извършена нова проверка на мястото на изпълнението на договора, при която е извършен оглед на помещението и е констатирано, че закупеното оборудване липсва. Осъществен е разговор с Н. Б., която е посочила, че работи в "Ай Ти Дизайн 2020", но към момента е в отпуск за майчинство, както и че след смъртта на баща й предприятието не извършва дейност, като информацията, свързана с ЕТ "И. Тодоров 98", се съхранява на компютъра на лаптоп във владението на Е. А. Проверяващите са се свързали и с последната, която е възразила, че бившата съпруга на починалия й съпруг и нейната дъщеря са й отнели достъпа до всичко, свързано с фирмата. Според проверяващите е налице нарушение на принципа за дълготрайност, посочен в чл. 71 от Регламент (ЕС) № 1303/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 17 декември 2013 година за определяне на общоприложими разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд, Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и Европейския фонд за морско дело и рибарство и за определяне на общи разпоредби за Европейския фонд за регионално развитие, Европейския социален фонд, Кохезионния фонд и Европейския фонд за морско дело и рибарство, и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1083/2006 на Съвета (Регламент (ЕС) № 1303/2013/Регламента), което обосновава и определянето на финансова корекция на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ. След проведена процедура по чл. 73, ал. 2 ЗУСЕФСУ, в която са участвали Е. А., Н. Б. и Ц. Т. в качеството им на наследници на И. Т. – управител и собственик на ЕТ "И. Тодоров 98", РУО на ОПИК 2014 - 2020 г., възприемайки изцяло констатациите от извършения административен контрол, е издал оспорения административен акт, с който поради извод за наличие на вмененото нарушение е определил финансова корекция за констатираната нередност в размер на 100% от предоставената със средства от ЕФСУ, съответна на периода на устойчивост, за който е констатирано нарушението, финансова подкрепа. По делото са представени доказателства за приемането на наследството от правоприемниците под опис. Въз основа на така установената фактическа обстановка и след анализ на относимата правна уредба на съюзно и национално ниво съдът е приел, че оспореният пред него индивидуален административен акт е издаден от компетентен орган и при спазване на процедурата по чл. 73 ЗУСЕФСУ. Според съда административният орган, въпреки че е извършил служебна справка и е установил, че физическото лице – управител и собственик на ЕТ "И. Тодоров 98", е починало още преди образуване на административното производство, и наследниците му не са приели наследството, е издал административния акт с адресати именно неговите преки наследници, вместо да посочи него като такъв в качеството му на бенефициер по АДПБФП. Приел е, че решението е издадено срещу едноличния търговец, но е насочено към наследниците. Н. Б., Е. А. и Ц. Т., които не са бенефициери. Позовавайки се на тълкувателна практика на Върховния касационен съд (ВКС), съдът е стигнал до заключението, че съвкупността от права, задължения и фактически отношения, съставляващи търговското предприятие на едноличния търговец, не са преминали автоматично към наследниците със смъртта на физическото лице, поради което не е ясен адресатът на волеизявлението. Изхождайки от характера на едноличния търговец като добавъчна правоспособност на физическо лице, което не придобива друга правосубектност, а само разширява вече съществуващата, и при липса на доказателства за преминаването на предприятието към наследниците, е констатирана липса на адресат на административния акт, довела до неговата нищожност. По изложените съображения АС - Плевен е обявил за нищожно оспореното решение на РУО на ОПИК 2014 - 2020 г. за определяне на финансова корекция. Решението е неправилно поради допуснато при постановяването му съществено нарушение на съдопроизводствените правила. По аргумент от чл. 9 АПК съдът е длъжен да оказва процесуално съдействие на страните за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса - предмет на производството. Засиленото служебно начало в административния процес е естествен резултат от спецификата на възникващите между административноправните субекти правоотношения и представлява важна гаранция за осигуряване на търсената съдебна защита. Принципът, закрепен в чл. 9 АПК, има различни проявления. Едно от тях е задължението на съда да насочи страните относно необходимостта да представят доказателства за фактите, които следва да докажат съобразно разпределението на доказателствената тежест и които в противен случай ще останат неизяснени. Такова е и правомощието по служебно събиране на доказателства (Сравн.: чл. 171, ал. 2, изр. 2-ро АПК), както и по конституиране на страните (Сравн.: чл. 154, ал. 1 с. з.), идентифициране на спорния въпрос и много други. Не всяко нарушение, засягащо съдопроизводствената дейност във връзка с доказателствата и движението на делото, е съществено. Според административноправната теория и съдебната практика на Върховния административен съд нарушението е съществено и в този смисъл обосновава отменително основание по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. 2-ро АПК, тогава, когато недопускането му хипотетично би могло да доведе до различен правен резултат по съществото на спора. Настоящият състав на Върховния административен съд намира, че обжалваното съдебно решение е засегнато именно от такъв порок. За да формулира крайното си заключение по спора и да прогласи нищожността на атакуваното волеизявление, първоинстанционният съд е достигнал до взаимно противоречащи си фактически констатации, които не позволяват да се изведе категорично заключение относно това кой факт с правно значение възприема за установен решаващият състав. От една страна, съдът е приел, че административният акт има за адресат преките наследници на И. Т. (Сравн.: л. 405, гръб, от първоинстанционното дело). Същевременно, на л. 406 (лице) от делото е записано, че адресатът на акта остава неясен – дали това е ЕТ "И. Тодоров 98" или наследниците на собственика - физическо лице, посочени в титулната част на волеизявлението. По силата на легалната дефиниция, съдържаща се в чл. 21, ал. 1 АПК индивидуалният административен акт е изрично волеизявление или изразено с действие или бездействие волеизявление на административен орган или на друг овластен със закон за това орган или организация, лицата, осъществяващи публични функции, и организациите, предоставящи обществени услуги, с което се създават права или задължения или непосредствено се засягат права, свободи или законни интереси на отделни граждани или организации, както и отказът да се издаде такъв акт. Описаната в законовото определение рефлексия върху конкретно определен субект предполага тази форма на държавна власт винаги да бъде насочена към достатъчно прецизно индивидуализиран адресат. Затова и нормата на чл. 59, ал. 2, т. 3 АПК предвижда като задължителен реквизит от съдържанието на писмените административни актове посочването на неговия адресат. Безспорно липсата на този реквизит или неговата неяснота обуславят нарушение на формата на волеизявлението и съставляват основание за отмяна по чл. 146, т. 2 АПК. От своя страна, негодният адресат на упражнената разпоредителна власт обосновава хипотезата на незаконосъобразност, визирана в чл. 146, т. 4 АПК, а именно – противоречие с приложимите към случая материалноправни разпоредби. Именно затова е от съществено значение с оглед крайния изход по делото да се установи дали в административния акт погрешно е посочен неговият адресат или такъв изобщо липсва, респ. е неясно кой точно е възприет от административния орган за такъв. От мотивите на обжалваното пред касационната инстанция съдебно решение не става ясно какво приема съдът по отношение адресата на волеизявлението, поради което и настоящият състав на Върховния административен съд не може да направи преценка за възприетите крайни правни изводи. Нещо повече – произнасянето на касационния съд за първи път по фактите по делото би лишило оспорващия от една инстанция, в противоречие с чл. 10, ал. 2 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Изложеното налага отмяна на обжалваното съдебно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, който, установявайки релевантната фактическа обстановка, да формулира и съответните правни изводи по съществото на спора. Произнасянето по този въпрос ще даде отговор и на възражението на касатора за недопустимост на оспорването, чиято основателност, поради допуснатите нарушения, настоящата инстанция не може да провери. Останалите доводи на касатора касаят приложението на материалния закон от решаващия състав на първоинстанционния съд и обосноваността на крайните му изводи, които предвид допуснатото нарушение на съдопроизводствените правила не могат да бъдат обсъдени от касационната инстанция. Връщането на делото за ново разглеждане от първостепенния съд възобновява висящността на спора по главното искане на Н. Б. за отмяна на атакуваното волеизявление и по тази причина отпада основанието за присъждане на сторените в производството пред АС – Плевен деловодни разноски. Съгласно текста на чл. 226, ал. 3 АПК по направените искания за разноски по делото пред Върховния административен съд се произнася първоинстанционният съд при новото разглеждане на делото. Този изход на спора предопределя и отмяна на определението, с което съдът се е произнесъл относно исканията за изменение размера на дължимите между страните разноски. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, във връзка с чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд, Седмо отделение