Решение № 13766 от 5.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5781/2020 г.

Решение № 13766 от 5.11.2020 г. на ВАС по адм. д. № 5781/2020 г., VI о., докладчик съдията Сибила Симеонова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 27, ал. 6 от Закона за закрила на детето (ЗЗДет). Образувано е по касационна жалба на А. Рачинска срещу решение № 270/19.02.2020 г., постановено по адм. дело № 1936/2019 г. по описа на Административен съд - Варна, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата й срещу заповед № 3 Д/Д-В-152/21.06.2019 г., издадена от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - гр. Варна. Наведените в касационната жалба възражения относно допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила при преценка на съвкупния доказателствен материал, довело до неправилно приложение на нормата на чл. 27, във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗдет. и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени оспорения индивидуален административен акт. Претендира се присъждане на съдебни разноски. Ответниците – директор на Дирекция "Социално подпомагане" – гр. Варна и Т. Рачински не изразяват становище по касационната жалба. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Намира изводите на първоинстанционния съд за обосновани и съответни на приложимите материалноправни норми. Счита, че не са налице касационни отменителни основания, поради което първоинстанционният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е заповед № 3 Д/Д-В-152/21.06.2019 г. на директора на дирекция "Социално подпомагане" - гр. Варна, с която на основание чл. 27, ал. 1, във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 3 и т. 4 ЗЗДет. и чл. 33, ал. 1 ППЗЗДет. е наредено спешно настаняване, считано от 21.06.2019 г. на детето А. Р., в Кризисен център за деца - [населено място] до предприемане на по-подходяща за детето мярка за закрила по реда и условията на ЗЗДет. Първоинстанционният съд намира обжалваната заповед за валиден индивидуален административен акт, като издаден от материално и териториално компетентен орган. След анализ на съвкупния доказателствен материал, не са установени допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд извежда наличието на кумулативно изискуемите предпоставки, установени в хипотезиса на нормата на чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗДет., обуславящи настаняване на детето извън семейството. Въз основа на горното е формиран извод за материална законосъобразност на обжалваната заповед. Развити са съображения, че същата е издадена в съответствие с целта на закона - в съответствие с най-добрия интерес на детето по смисъла на пар. 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет. Съобразно конкретните обстоятелства за дете в риск по смисъла на пар. 1, т. 11, б. "б", пр. 2 и б. "в" от ДР на ЗЗДет., за водеща е приета преценката по критериите регламентирани в б. "г" от т. 5 – опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена, тъй като незабавното прекратяване на увреждащото детето състояние в най-висша степен съответства на интересите му. Върховният административен съд – шесто отделение споделя изводите на първоинстанционния съд и намира постановеното от него решение за валидно, допустимо и правилно. Процесното решение е постановено при наличие на положителните и при липса на отрицателни процесуални предпоставки за разглеждане на жалбата, по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд. В хода на производството пред Административен съд – Варна, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд събира и цени относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано обсъжда и анализира релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като проверява законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. По отношение на посочено в обжалваната заповед основание за настаняване извън семейството по чл. 25, ал. 1, т. 3 ЗЗДет., първоинстанционният съд правилно приема същото за неприложимо в случая. Хипотезата на нормата регламентира трайна невъзможност на родители, настойници или попечители да отглеждат детето, а описаните в заповедта факти по своята същност не са съответстващи на понятието за трайна невъзможност. Спорен от правна страна е въпроса относно приложението на нормата на чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗДет. С установяване на изискуемия от приложимата правна норма юридически факт, предпоставките за прилагане на мярката временно настаняване на дете извън семейството по административен ред, разписана в хипотезата на чл. 27, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗДет. и чл. 33, ал. 1 ППЗЗДет., са доказани. Първоинстанционният съд обосновано отхвърля възражението за нищожност на издадената заповед като законосъобразно приема, че същата е постановена от компетентния орган по чл. 27, ал. 1 ЗЗдет. По силата на цитираната норма, настаняването на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство и в социална или интегрирана здравно-социална услуга за резидентна грижа се извършва със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето, което условие е спазено. Относимото съдържание на диспозитива на заповедта е: "до предприемане на по - подходяща за детето мярка за закрила по реда и условията на ЗЗДет". От съдържанието на акта е видно, че административният орган е разпоредил мерки с временен характер в рамките на представената му от закона материална и териториална компетентност до предприемане на по – подходяща за детето мярка за закрила по реда и условията на ЗЗдет. От събраните доказателства се установява, че мярката, наложена с обжалваната заповед е прекратена и заменена по административен ред с друга мярка чрез издаването на заповед № 3 Д/Д-В-191/19.07.2019 г., след което постоянната мярка е взета от съда с решение № 3928/26.09.2019 г. по гр. дело № 13013/2019 г. по описа на ВРС. Приложената мярка, установена в чл. 27, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗДет. предвижда настаняване извън семейството на дете, което е жертва на насилие в семейството и съществува сериозна опасност от увреждане на неговото физическо, психическо, нравствено, интелектуално и социално развитие. Понятието "насилие" за целите на закрилата на детето, така както е дефинирано в чл. 11 от ЗЗДет, обхваща случаи на въвличане на детето в дейности, неблагоприятни за неговото физическо, психическо, нравствено и образователно развитие; нарушаване на достойнството му чрез методи на възпитание, физическо, психическо или друго насилие и форми на въздействие, противоречащи на неговите интереси. Мярката за закрила на дете "спешно временно настаняване извън семейството" е регламентирана в чл. 33, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за закрила на детето като разновидност на мярката "временно настаняване на дете в семейство на роднини или близки, в приемно семейство, социална услуга - резидентен тип или в специализирана институция" по чл. 27, ал. 1 от Закона за закрила на детето. Материалноправната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ППЗЗДет. предвижда предприемане на спешно настаняване извън семейството в случаите, когато има опасност за здравето и живота на детето. В тези случаи не се извършва предварително проучване на възможността за настаняването на детето в семейство на роднини или близки с подготвено становище за годността на близките или роднините да отглеждат детето (чл. 24 от ППЗЗДет). На основание чл. 33, ал. 2 от ППЗЗДет. настаняването се извършва незабавно след получаването на сигнала със заповед на директора на дирекция "Социално подпомагане", а на основание следващата алинея 3 проучването започва незабавно и се извършва в срок до 10 дни от издаване на заповедта. Обезпечителният характер на мярката по отношение на интересите на детето изисква провеждане на бързо административно производство, като административното решение следва да бъде взето незабавно. Прилагането на специалната норма на чл. 33, ал. 1 ППЗДет. изключва приложението на общия ред по АПК. Предвид изложеното, първоинстанционният съд мотивирано извежда липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на оспорения административен акт, като в конкретната хипотеза приема за неприложима нормата на чл. 26 АПК. Фактите за прилагане на развилата се процедура са установени с приложеният на л. 297 формуляр за приемане на устен сигнал с дата 20.06.2019 г. Спазена е и разпоредбата на чл. 33, ал. 3 от Правилника – проучването е започнало незабавно с изготвения преди издаване на заповедта социален доклад за оценка на постъпил сигнал от 20.06.2019 г. (л. 295-296). Този доклад преценен като доказателство, съставлява официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК, като издаден от длъжностно лице в кръга на службата му и след извършена проверка по установения ред и форма, съставляващ и индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 3 АПК, с който са установени факти и обстоятелства с правно значение и основание за издаване на обжалваната заповед. Същият доклад на основание посочената разпоредба от ГПК е доказателство пред съда до доказване на противното, за изявленията и действията, извършени пред и от социалния работник. Констатациите в социалния доклад не са оспорени, не се твърди и не може да се направи извод, че съдържа неверни факти и обстоятелства, предвид останалите доказателства по делото. Органът се позова на издадената заповед за защита № 4/2.04.2019 г. (л. 294), при приобщено като доказателство решение № 407/2.04.2019 г. по в. гр. дело № 169/2019 г. на ВОС (л. 285-293). Касае се за влязъл в сила съдебен акт с определен период на защита за срок от 12 месеца, т. е. от 2.04.2019 г. до 2.04.2020 г. Доколкото всеки орган, включително издателят на оспорената заповед е длъжен да зачита силата на присъдено нещо на констатиращия домашно насилие по отношение на детето съдебен акт, то фактите свързани с тази материалноправна предпоставка от нормата на чл. 25, ал. 1, т. 4 от ЗЗДет. се явяват установени. Датата на издаване на обжалваната заповед (чл. 142, ал. 1 АПК) попада в периода на защита. Относимите към тези материалноправни предпоставки факти са описани в обжалваната заповед като: поставяне на детето в несигурност, поради наложена от майката постоянна промяна в местоживеенето му; майката лишава детето от образование, тъй като то не посещава учебно заведение; детето няма позната среда и приятелско обкръжение, тъй като майката го укрива; детето е поставено в дисфункционална среда, като всички извършени от майката действия персонално въвеждат детето в участието му в родителския конфликт. По тези съображения, съдът намира, че кумулативно изискуемите материалноправни предпоставки от основанието по чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗДeт. за настаняване на детето извън семейството са налице. В касационната жалба не се сочат обстоятелства, водещи до промяна на изводите, формирани от първоинстанционния съд при осъществения съдебен контрол за материална законосъобразност на оспорения административен акт, обхващаща преценката досежно наличието на установените от компетентния орган релевантни юридически факти (изложени като мотиви в акта) и съотнасянето им към нормата, посочена като правно основание за неговото издаване – чл. 27, ал. 1 във вр. с чл. 25, ал. 1, т. 4 ЗЗДет. и чл. 33, ал. 1 ППЗЗДет., обуславяща разпоредените правни последици. С оглед на изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,