Решение № 1301 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5117/2007 г.

Решение № 1301 от 22.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5117/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Иванка Ангелова Производството е по реда на чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм.) във вр. с § 2, ал. 3 ПЗР ГПК, обн. ДВ бр.59/2007 г., в сила от 1.03.2008 г. Образувано е по к. жалба на Р. П. Б., гр. П., и Ф. "Асоциация за е. интеграция и права на човека", чрез адвокат К, срещу решение на Пловдивски апелативен съд, постановено на 4.07.2007 г. по гр. д. № 81/2007 г. Поддържа се, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано - отменителни основания по смисъла на чл. 218б, ал. 1, буква"в"от ГПК (отм.). Молбата е решението да бъде отменено и вместо това да се уважат предявените от ищцата Б искове. Ответникът по касационната жалба Община П. не изразява становище. Представителят на В. к. п. поддържа становище за основателност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е процесуално допустима. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 218ж ГПК (отм.), приема следното: Предявен е иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ вр. чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр., по който се претендира обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушение на права на ищцата като инвалид по чл. 5, във връзка с чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр., обективно съединен с иск по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. - за преустановяване на нарушенията, за които се претендира обезщетение. С обжалваното решение, постановено на 4.07.2007 г. по гр. д. № 81/2007 г. Пловдивски апелативен съд, действайки като въззивна инстанция, е обезсилил решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявения от ищцата против Община П. иск за преустановяване на дискриминационното третиране спрямо нея и за въздържане в бъдеще от по-нататъшни нарушения, като отстрани съществуващите архитектурни бариери, изгради и поддържа архитектурна среда, която да не затруднява достъпа на лица с увреждания до публични места, като е прекратил производството по делото в тази част. Със същото решение е оставен в сила първостепенния акт в частта, с която е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 10 500 лв., представляваща обезщетение за периода от 24.10.2000 г. до 30.03.2005 г. за причинени на ищцата неимуществени вреди. От фактическа страна въззивният съд приема за установено, че изградената архитектурна среда на територията на гр. П. създава затруднения за ищцата, като човек с увреждания, за достъп до всички публични места. Това я поставя в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите без такива увреждания граждани, което е непряка дискриминация по смисъла на чл. 5, във връзка с чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр. Прието е разбирането, че правна защита срещу непряка дискриминация може да бъде търсена само на основание ЗЗДискр., който е в сила от 1.01.2004 г., т.е. за периода от 24.10.2000 г. до 1.01.2004 г. претенциите са без правно основание, поради липса на изрична правна норма, придаваща обратно действие на посочения нормативен акт. За периода от 01.01.2004 г. до предявяване на иска на 30.03.2005 г. е прието за неустановено твърдяното бездействие от страна на Община П., с оглед съдържащите се в делото данни за предприети, макар и в не пълен обем, мерки и фактически действия в тази насока. Освен това, в разпоредбите на ЗЗРСИИ (отм.), в Правилника за неговото приложение и издадената Наредба № 6 не са предвидени конкретни срокове за изпълнение на мероприятията за отстраняване на създадените затруднения и създаване на подходяща жизнена и архитектурна среда, съответстваща на потребностите на тази група хора. Тези съображения са мотивирали съда да приеме, че не е налице бездействие от страна на органи и длъжностни лица на ответната община, което да ангажира отговорността й за обезщетяване неимуществените вреди на ищцата. Искът по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. е приет за недопустим, тъй като по отношение на него е предвиден друг ред за защита - общия исков ред и може да бъде предявен само при условията на обективно съединяване с иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 от ЗЗДискр. Решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон - ЗОДОВ, ЗЗДискр., Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите (отм.), Закон за интеграция на хората с увреждания, Конституцията на Р. България и чл. 14 от ЕКПЧ по първия иск, а по втория иск - при съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 196, ал. 1, предл. второ от ГПК (отм.). За да направи извода, че ищцата като човек с увреждания е поставена в по-неблагоприятно положение в сравнение с останалите граждани без такива увреждания, поради затрудненията, които търпи в резултат на съществуващата архитектурна среда на територията на гр. П., решаващият съд е отчел реле- вантните за спора обстоятелства, обсъдил е в тяхната съвкупност всички събрани по делото доказателства, вкл. показанията на разпитаните свидетели и експертни заключения, като правилно е преценил доказателственото им значение. Налице е една от регламентираните в чл. 5 от ЗЗДискр. хипотези на дискриминация, изразяваща се в изграждане и поддържане на архитектурна среда, затрудняваща достъпа на лица с увреждания до публични места. След отчитане уврежданията на ищцата, която е с определена 95.2% загубена трудоспособност с потребност от чужда помощ и предвиждане с помощни средства, включително инвалидна количка, при съществуващите архитектурни бариери, сочи на извода за поставянето й в по-неблагоприятно положение в сравнение с другите лица без увреждания. Макар и общината да е предприела някакви начални мерки по промяна на градоустройствения план, в срока по Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите /тригодишен след обнародването на закона съгласно § 2 от ПЗР на ЗЗРСИИ, т.е. до началото на 1999 г./, подобна процедура не е завършена. Ответната община не се е съобразила с изричните крайни срокове по посочения закон, включително не е осъществила необходимите след това действия, независимо от изричната в този смисъл разпоредба на чл. 10 от ЗЗДискр. ЗЗРСИИ определя и начини за финансиране на дейностите по законустановеното неизпълнение на регламентирани конкретни задължения, причиняващо отношение на непряка дискриминация по отношение на ищцата, от което последната търпи вреди, е основание за ангажиране отговорността на ответната община по смисъла на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. След като стига до извода, че ищцата е поставена при условията на непряка дискриминация в резултат на бездействие на ответната община по отстраняване на архитектурните и транспортни пречки за свободен достъп на хора с увреждания до публични места, въззивният съд вместо да обсъди твърдяните вреди и присъди обезщетение по справедливост, приема, че правна защита срещу непряка дискриминация може да се търси само за периода след 01.01.2004 г., от когато е в сила ЗЗДискр., който съдържа материалноправни норми, действащи занапред, като липсва изрична норма, която да му придава обратно действие. Неправилно е интерпретирано и приложено правилото за действието на материалните норми във времето. За обратно действие на материалната норма, което действително следва да бъде с изрична норма, се стига когато съществували отношения се преуреждат и към тях се прикрепят нови правни последици, каквото в случая не е налице. При формиране на правните си изводи съдът не е съобразил първо, че търсената от ищцата защита за ангажиране отговорността на ответната страна се основава на действащия от 1989 г. ЗОДОВ, и второ, че фактическите отношения по повод на дискриминация са нормативно регламентирани и санкционирани далеч преди сочения закон. Приетият ЗЗДискр., предметният обхват на който е уреждане защитата срещу всички форми на дискриминация и държавното съдействие за нейното предотвратяване /чл. 1 от Закона/, е проекция на въздигнатия с Конституцията на Р. България принцип на равенство на всички граждани пред закона и недопускане на никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние /чл. 6 от основния закон/, които са основополагащи при дефинирането на понятието дискриминация. Същевременно, чл. 14 от ЕКПЧ въвежда изискване към подписалите я държави и в частност към българската, ратифицирала я по надлежния ред чрез обнародването й в ДВ, бр.80/2.10.1992 г., да осигури упражняването на правата и свободите в нея без всяка дискриминация, основана на пол, раса, цвят на кожата, език, религия, политически и други убеждения, национален или друг някакъв признак. След ратифицирането й сочената Конвенция е част от вътрешното ни право по смисъла на чл. 5, ал. 1 и ал. 4 от Конституция на РБ. Нещо повече, признаците на непряка дискриминация на хора с увреждания са регламентирани в чл. 5а, ал. 3 от Закон за защита, рехабилитация и социална интеграция на инвалидите от 1995 г., която разпоредба е отменена с § 4 т. 2 от ПЗР на ЗЗДискр. при влизането му в сила. В подкрепа на извода, че предмет на търсеното правото на защита обхваща претърпени вреди по повод на проявена дискриминация преди влизането в сила на ЗЗДискр. е и направеното в § 1 т. 8 от ДР на ЗЗДискр. тълкуване на израза" на основата на признаците по чл. 4, ал. 1", съдържащ се и в чл. 4, ал. 3 от същия закон, дефиниращ "непряката дискриминация", който означава "на основата на действителното, настояще или минало, или предполагано наличие на един или повече от тези признаци у дискриминираното лице или у лице, с което то е свързано, или се предполага, че е свързано, когато тази връзка е причина за дискриминацията". При установяване, включително и в предхождащ влизането в сила на ЗЗДискр., че лицето е поставено на основата на определените дискриминационни признаци в по- неблагоприятно положение, то за него възниква предвидената по този закон защита. Данните по делото сочат на категоричния извод, че ищцата действително търпи твърдяните вреди. Редом с чисто битовите пречки, които следва да понася ежедневно, ищцата е обречена на социална изолация. Възможностите и за професионална и лична реализация са сведени до мининум. Затрудненият достъп до институциите и обществените сгради влияе изключително негативно на самочувствието й. Макар посочените вреди да нямат паричен еквивалент, претендираната от ищцата сума от 10 500 лв. следва да се приема, че представлява справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. По отношение на иска по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр. намира следното: Видно от исковата молба предявените искове са по чл. 71, ал. 1, т. 3 от ЗЗДискр., обективно съединен с този по чл. 71, ал. 1, т. 2 от ЗЗДискр., като в съответствие с ал. 1 на посочения текст правилно са заявени за разглеждане пред Пловдивски районен съд. Следва да се уточни, че ЗЗДискр. регламентира две самостоятелни процедури за осъществяване правата на лицата, пострадали от дискриминация, а именно - административна, по реда на Глава IV, раздел I "Производство пред К. за защита от дискриминация" и по съдебен ред, по реда на раздел II "С". Разпоредбата на чл. 71 от закона дава възможност на лицето, което не е потърсило защита по административен ред, да реализира такава по реда на общото исково производство чрез предявяване на посочените искове по чл. 71, ал. 1, т. 1,2 или 3 от ЗЗДискр., родово компетентен по които е районният съд. Неправилно е споделеното от въззивния съд разбиране, че искът по чл. 71, ал. 1, т. 2 може да бъде предявен само при условията на обективно съединяване с иска по чл. 71, ал. 1, т. 1. Исковете, уредени с разпоредбата на чл. 71, ал. 1 от закона, са самостоятелни и предявяването на иск по т. 2, съответно по т. 3 не са обусловени от предявяване на иска по т. 1 - за установяване на нарушението, тъй като установяването факта на нарушението се съдържа имплицитно във фактическия състав на другите два иска. Съобразно разбирането на въззивната инстанция недопустим би бил и първият иск - за претендираното обезщетяване за причинените вреди, който неправилно е квалифициран по чл. 74, ал. 2 от ЗЗдискр. Във връзка с чл. 74, ал. 1 сочената разпоредба е приложима само в случаите на проведено административно произ- водство, в което не е предвидена възможност за парично обезщетяване на причинените вреди, установяването и присъжда- нето на които следва да се реализира по съответния исков ред. В случая окръжният съд е приел за разглеждане изпратеното му от районния съд дело, без да повдигне препирня за родова подсъдност, като се е произнесъл в качеството на първа инстанция и по двата иска. Съобразно чл. 196, ал. 1, предл. второ от ГПК (отм.) апелативният съд е компетентен да разгледа постъпилата и по двата иска въззивна жалба. Незаконосъобразно въззивната инстанция се е десезирала от разглеждане на жалбата по втория иск, приемайки го за недопустим, поради което обжалваното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решението и е прекратено производството по делото следва да се отмени, като се върне на въззивния съд на нов състав за произнасяне по същество. С оглед постановения резултат на иска за парично обезщетение, на осн. чл. 10, ал. 2 от ЗОДОВ ответната община ще следва да бъде осъдена да заплати д.т. в полза на ВКС в размер на 420 лв., като по отношение д.т.по втория иск и присъждане на сторените по делото разноски и по двата иска, следва да се произнесе въззивния съд при новото гледане на делото. Водим от горното и на основание чл. 218ж, ал. 1 от ГПК (отм.), Върховния касационен съд, Първо гражданско отделение,