Решение № 156 от 5.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2018 г.

Решение № 156 от 5.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1012/2018 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Здравка Първанова Постъпила е молба вх. № 6196/09.07.2019 г. от Л. Р. Г., [населено място]. В нея се прави искане за тълкуване на решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. Молителят твърди, че е налице неяснота на постановеното решение. Твърди, че не е ясна действителната причина за отмяна на въззивното решение. Поставя въпроси дали е възможна отмяна на въззивно решение без законът да е възлагал на въззивния съд служебно да следи за интереса на държавата, на какво основание е постановена отмяна на въззивното решение и е прието, че касацията е основателна /въпреки постановките на ТР № 1/2013 г., ОСГТК/, важи ли задължителността на свръхимператива на чл. 117, ал. 2 КРБ за подчинение на закона. Ответникът по молбата държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, не изразява становище. По молбата съдът намира следното: С решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г., ВКС, ІІ г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, е отменено въззивно решение № 7999/2017 г. по гр. д. № 9901/2017 г. на Софийски градски съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В предхождащото производство по чл. 288 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради произнасяне по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение, във връзка с посочените в конкретния случай в жалбата незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта по възражението на държавата за изтекла в нейна полза придобивна давност по смисъла на чл. 79 ЗС, както и за задължението на въззивния съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение. Касационното обжалване е допуснато с оглед проверката за съответствие на решаващите изводи на въззивния съд с приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на въззивната жалба и при така изложените от въззивния съд съображения, че не дължи осъществяването на инстанционен контрол за правилност на първоинстанционното решение поради бланкетния характер на въззивната жалба. С решението е прието, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, защото във въззивната жалба се посочена незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта по възражението на държавата за изтекла в нейна полза придобивна давност по смисъла на чл. 79 ЗС, т. е. тя не е бланкетна, а конкретно очертава предмета на правния спор пред въззивната инстанция като инстанция по съществото на правния спор. В така очертаните рамки въззивният съд дължи произнасяне по заявеното при условията на евентуалност възражение на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, а оттук и по релевираните доводи за прекъсването и в хипотезите на чл. 116 ЗЗД. Той дължи да обсъди и изложи собствени мотиви по релевираните във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение. Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения обосновават касиране на въззивното решение и връщане на делото на въззивната инстанция на основание чл. 293, ал. 3 ГПК като бъде разгледано въведеното от ответника по иска правоизключващо възражение за придобивна давност. Останалите оплаквания в касационната жалба са приети за неоснователни. Не са налице предпоставките на чл. 251, ал. 1 ГПК за тълкуване на така постановеното решение. Тълкуването е приложимо към неясните решения, тъй като касае правните им последици. То трябва да изхожда от мотивите, а не от нова преценка на данни по делото или искания на страните. В разглеждания случай постановеното решение е ясно. Така поставените от молителя въпроси изразяват мнението му за неправилност на решението на касационната инстанция и несъгласие с изложените от нея съображения. Ето защо и в настоящото производство те не могат да се обсъждат като основания за тълкуване на постановения съдебен акт. След като не са налице предпоставките на чл. 251, ал. 1 ГПК за тълкуване на така постановеното решение, молбата следва да бъде оставена без уважение. С оглед изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.