Решение № 12627 от 18.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3517/2018 г.

Решение № 12627 от 18.10.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3517/2018 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК.

Д. Петров обжалва Решение № 7640/12.12.2017 г. по адм. дело № 4776/2017 г. на Административен съд – София-град, отхвърлящо оспорването му на Заповед № РА-20-73/16.08.2016 г. на директора на Дирекция "Общински строителен контрол" на Столична община, с която, на основание чл. 195, ал. 6 ЗУТ, е наредено премахването на строеж "Едноетажна (приземна) сграда (постройка)", намиращ се в УПИ ХХХ-4, кв. 224, местност "Пробив бул. Пенчо Славейков" по плана на гр. София, като опасен за живота и здравето на гражданите и застрашен от самосрутване.

Ответникът – директорът на Дирекция "Общински строителен контрол" на Столична община, представляван от юрк. Стойков, е на позиция за правилност на обжалваното решение.

Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на оспорването.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

1. Оспорването на заповедта от Петров се основава на твърдението за неправилно определяне на нейните адресати, тъй като той бил собственик на имота и в това си качество е следвало да бъде вписан като адресат.

1. Задълженията за поддържане на строежите в техническо състояние, отговарящо на съществените изисквания по чл. 169, ал. 1 ЗУТ, е върху техните собственици – чл. 195, ал. 1 от закона. Съответно те са страни в производството по реда на чл. 195-196 ЗУТ за премахване на негодни за ползване или застрашаващи сигурността строежи – по аргумент и от чл. 196, ал. 3.

1. Административният орган не притежава компетентност да се произнася по принадлежността на правото на собственост, а само да идентифицира титулярите на права върху строежа (с оглед възлагането на следващото от собствеността задължение) според съществуващите актове, удостоверяващи собствеността. Преценката имплицитно включва в себе си и проверката за връзката между актовете и обекта на собствеността, т. е. дали признатите права съответстват на границите на конкретен имот, индивидуализиран с плана за регулация и/или кадастралната карта.

а. В случая, адресатите на административния акт се легитимират с нотариален акт от 2004 г. за признаване право на собственост (на основание наследство и възстановяване по Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти) върху имота, в който се намира наредената за премахване сграда. Представените от оспорващия 3 броя нотариални актове от 1919 г. се отнасят до идеални части от общ парцел, който е претърпял регулационни трансформации – впоследствие е разделен на два парцела, по регулационния план от 1995 г. за двата имота е отреден общ УПИ, а по сега действащия план имотът на наследодателя на Петров не съответства на УПИ ХХХ-4, докато подобно тъждество е налице с акта, удостоверяващ правата на адресатите на заповедта.

б. Изследването от съда на регулационните промени в границите на имотите е съобразено с обективните източници на данни – представените с преписката копия от регулационните планове, скицата-извадка от действащия план и записванията по него, както и комбинираната скица за пълна или частична идентичност на УПИ I–4, 5, кв. 224. При тези фактически установявания правилно е възприета недоказаност от страна на оспорващия на легитимация като собственик конкретно на УПИ ХХХ-4. Подобен извод не представлява намеса в имуществен спор, а допустима проверка относно надлежните страни в административното правоотношение. Затова отсъствието на касатора от кръга на субектите, адресати на задължението по заповедта, не засяга нейната законосъобразност.

1. Противно на довода в касационната жалба, спорът за материално право не е бил преюдициален за издаването на административния акт. Той е обективиран с твърдението на Петров за титулярство върху имота и отричането на удостоверените с констативния нотариален акт права на заинтересованите страни. Липсата на данни да е съдебно предявен изключва основанието за спиране на административното производство по чл. 54, ал. 1, т. 5 АПК, а законосъобразността на административния акт се преценява към момента на издаването му – чл. 142, ал. 1 АПК. Към него съществува титул за собственост в полза на адресатите на заповедта, който не е отменен по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК, поради което е било дължимо зачитането му от административния орган и съда. Спорът не е разрешен и до приключването на съдебното производство, т. е. няма нововъзникнал юридически факт по ал. 2 на чл. 142 АПК, който евентуално да бъде взет предвид при произнасянето по законосъобразността на заповедта.

1. Съдебното решение не противоречи и на определението от 21.06.2017 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 6405/2017 г. С него е даден положителен отговор относно допустимостта на жалбата на Петров. Разглеждайки основателността й, административният съд се е съобразил с указанията на контролната инстанция, а в преценката си за законосъобразността на административния акт той не е бил обвързан. Цитираното определение изрично разграничава въпроса за определянето на адресатите на заповедта, отнасяйки го към съществото на спора, от този за правото на жалба.

Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение – чл. 221, ал. 2, предл. 1 АПК.

Неоснователността на касационната жалба е предпоставка за присъждане на заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение в полза на администрацията, което ще бъде съобразено с минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 144 АПК.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение