Решение № 60248 от 20.12.2021 г. на ВКС по н. д. № 971/2021 г.

Решение № 60248 от 20.12.2021 г. на ВКС по н. д. № 971/2021 г., III н. о., НК, докладчик съдията Мая Цонева Производството е по реда на глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по искане на адв. М. К. – защитник на осъдения Ю. Е., за възобновяване на н. о. х. д. № 120/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора. В искането са изложени три групи основания за отмяна на постановената по делото присъда – по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, по чл. 423 от НПК и за необоснованост. Твърди се, че осъденият не е участвал лично в наказателно производство, тъй като не е знаел за него. В подкрепа на тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са изтъкнати доводи за нарушено право на защита поради това, че при прецизиране на обвинението не е призован защитникът на Ю. Е.; че в съдебното производство защитата, осъществена от служебен защитник, е била неефективна; че съдът е основал изводите си за авторството н деянието върху негодни доказателствени средства. По тези съображения защитникът настоява постановената присъда да бъде отменена по реда на възобновяване на наказателни дела, а наказателното производство да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност по чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80 от НК. Като алтернативна възможност се предлага след възобновяване на производството осъденият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение, което защитникът намира за недоказано. В съдебно заседание адв. К. поддържа искането по изложените в него съображения. Допълнително излага доводи за неяснота кой е подписал приложеното в досъдебното пълномощно на адв. С. А.. Осъденият Ю. Е. се солидаризира с аргументите на своя защитник и изрично настоява наказателното производство да бъде прекратено поради изтичане на абсолютната давност. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, защото е направено от процесуално легитимирана страна и има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК. Спазени са сроковете по чл. 423, ал. 1 от НПК, тъй като искането е депозирано на 20.09.2021 г., а осъденият е узнал за постановената присъда на 30.06.2021 г., когато е постъпил в местата за лишаване от свобода в Република България и откогато е възникнала реалната възможност да упражни правата си по чл. 423 от НПК. Разгледано по същество искането е основателно. С присъда № 26001/21.01.2021 г., постановена по н. о. х. д. № 120/2019 г., Окръжният съд – Стара Загора е признал подс. Ю. Е. за виновен в това, че на 11.10.1998 г. на първокласен път /път/ в участъка [населено място] – [населено място] при управление на МПС – автобус "марка" с рег. № /номер/ нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (отм.); , чл. 24 от ЗДвП (отм.); и чл. 68, т. 1 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смърт на повече от едно лице – на Б. Х. Б., И. И. Б., И. Б. Д. и В. Д. Д. като след деянието избягал от местопроизшествието и случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 343, ал. 2, пр. 2 и 3, б. "б", пр. 2 (редакция, обн. ДВ, бр. 28/1982 г.) вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 2, ал. 2 и чл. 54 от НК го е осъдил на петнадесет години лишаване от свобода и е определил първоначален строг режим на изтърпяването му. На основание чл. 343 г от НК подсъдимият е лишен от правоуправление на МПС за срок от петнадесет години. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимия направените по делото разноски. Присъдата не е обжалвана или протестирана и е влязла в сила на 06.02.2021 г. Процесуалното развитие на делото е следното: С постановление от 13.10.1998 г. Ю. Е. е привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 343, ал. 2, пр. 2 и 3, б. "б", пр. 2 вр. ал. 1, б. "в" вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК. След като е получена информация от "Гранична полиция" и е установено, че след 11.10.1998 г. няма данни осъденият да е влизал в страната или да я е напускал, на 19.11.1998 г. постановлението е предявено на адв. С. А., за който е приложено пълномощно по делото. На 04.03.1999 г. материалите от досъдебното производство са предявени на адв. А.. С постановление от 20.10.1999 г. на прокурор от Окръжна прокуратура – Стара Загора наказателното производство е спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 1 от НПК (отм.);. След възобновяването му на 02.02.2000 г. и след получаване на нова справка за задграничните пътувания на лицето, чието съдържание не се различава от предходната, е отправена молба за правна помощ до Република Турция. Съдебната поръчка е неизпълнена, тъй като турските власти не са установили Е. нито на домашния адрес, известен от иззетото при огледа на местопроизшествието свидетелство за правоуправление на МПС, нито на адреса на фирмата – собственик на превозното средство, участвало в пътнотранспортното произшествие. По делото е приложена справка от 26.07.2001 г., съгласно която Ю. Е. е обявен за общодържавно издирване без да се сочат номер и дата на документите, с който е станало това и без да са отбелязани извършените действия по установяване на местонахождението му. На 20.09.2001 г. е извършено ново привличане единствено в присъствието на адв. А.; на същата дата му е предявено разследването. На 25.10.2001 г. наказателното производство отново е спряно на основание чл. 239, ал. 1, т. 1 вр. чл. 22, т. 2 от НПК (отм.);. С постановление от 29.03.2017 г. наказателното производство е възобновено след като по делото са постъпили нови данни за актуален адрес на осъдения в Република Турция. Отправена е молба за правна помощ за призоваване на Е. за привличането му в качеството на обвиняем като са посочени три дати за извършване на това процесуално действие – 15.03.2018 г., 12.04.2018 г. и 25.05.2018 г. Съдебната поръчка е изпълнена на 15.05.2018 г. и книжата са връчени на съпругата на осъдения. В приложения приемо-предавателен протокол Н. Е. е отбелязала изрично, че съпругът й се намира в И. и ще се завърне в Турция най-рано след шест месеца. Документите във връзка с изпълнената молба за правна помощ са получени по делото на 20.06.2018 г. В отговор на отправено запитване на 04.12.2018 г. адв. А. е уведомил разследващия орган, че няма връзка с Ю. Е. и поради това не го представлява по делото. След този отговор водещият разследването е назначил за служебен защитник адв. Г., на когото на 14.12.2018 г. е предявил ново постановление за привличане като обвиняем. Поредно ново привличане е извършено на 12.03.2019 г.; на същата дата е предявено и разследването. Всички тези действия са осъществени в отсъствие на осъденото лице без същото да е информирано по какъвто и да било начин за тях. След внасяне на обвинителен акт в съда са изпратени последователно две молби за правна помощ с по три определени дати за провеждане на разпоредително заседание. И двете са върнати неизпълнени. Като причина за отказа да връчат съдебните книжа турските власти са изтъкнали разпоредби от националното им законодателство, уреждащи възможността за разглеждане на делото в отсъствие на подсъдимия; позовали са се освен това и на правото на справедлив процес на обвиняемия; аргументирали са отказа си и с чл. 2 от Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателноправни въпроси, посочвайки че изпълнението на молбата би могло да накърни обществения ред в страната. След този отговор съдът е дал ход на разпоредителното заседание на 05.11.2020 г. при условията на чл. 269, ал. 3, т. 4, б. "б" от НПК, а на 21.01.2021 г. е провел съдебно следствие, изслушал е съдебните прения и е постановил присъда по делото. След влизане в сила на първоинстанционния съдебен акт е издадена европейска заповед за арест на осъдения Ю. Е., а след получаване на информация, че същият се намира на територията на/държава/, е направено искане за екстрадирането му с цел изтърпяване на наложеното наказание. Осъденият е предаден на българските власти след изричното му съгласие без да са поставяни каквито и да било условия от страна на замолената държава по повод неучастието на Е. във воденото срещу него наказателното производство. Предвид обстоятелството, че замолената /държава/ не е поискала гаранции, че наказателното производство ще бъде възобновено, и такива не са предоставени и от компетентните български власти, не са налице предпоставките на чл. 423, ал. 5 от НПК за задължително възобновяване на наказателното производство. Отсъствието на законовите изисквания по чл. 423, ал. 5 от НПК дава основание да бъде обсъдено съществуването на предпоставките по чл. 423, ал. 1 от НПК. Няма спор, че наказателното производство е протекло неприсъствено за осъдения Ю. Е., който не е участвал лично в нито един момент от развитието му. Цитираната разпоредба на чл. 423, ал. 1 от НПК обвързва отмяната на влезлия в сила съдебен акт не само с отсъствието на осъдения, но и с причините за неучастието му в наказателното производство. Когато разглеждането на делото в отсъствие на осъдения е последица от съзнателен избор на лицето да не упражни гарантираното му от закона и Конвенцията за правата на човека и основните свободи право на лично участие в процеса, няма основание за възобновяване на делото. Ето защо е от изключителна важност да се установи по несъмнен начин, че осъденият е бил информиран за характера и естеството на повдигнатото му обвинение и за неговите фактически и правни рамки (в същия смисъл и решение на Европейския съд по правата на човека от 23.05.2006 г. по делото "К. срещу България"), а всяко съмнение в тази насока би следвало да се интерпретира в полза на осъдения. На пръв поглед настоящият случай като че ли не предоставя основания за възобновяване на наказателното производство, но при внимателен анализ на начина, по който се е развило и протекло същото, касационната инстанция не би могла да направи безспорен и категоричен извод, че Ю. Е. е бил известен за фактическите и правни параметри на обвинението, още повече, че последните са претърпели неколкократна промяна във времето с оглед на прецизиране на разпоредбите от ЗДвП, които запълват бланкетната норма на чл. 343 от НК. Преди всичко следва да се подчертае, че преди привличането му в качеството на обвиняем за осъдения не съществува задължение да уведомява разследващия орган за промяната в местоживеенето си, за предстоящи дългосрочни задгранични пътувания, за промяна на месторабота или на друг адрес, на който е възможно да бъдат връчени съдебни книжа. По силата на чл. 66 от НПК това задължение възниква едва след извършване на действията по чл. 219 от НПК. Ето защо обстоятелството, на което акцентира представителят на Върховна касационна прокуратура – че Ю. Е. е избягал от местопроизшествието и е напуснал страната без това да е регистрирано от граничните власти, не може да се интерпретира като некоректно и незаконосъобразно поведение, насочено към укриване, а още по-малко – като съзнателен отказ от правото му на лична защита и лично участие в наказателния процес. Аргумент в тази насока се съдържа не само в цитираната разпоредба на чл. 66 от НПК, но и в самия текст на чл. 423, ал. 1 от НПК, който обвързва недобросъвестното поведение като основание за отказ да бъде възобновено наказателното производство с предявяване на обвинението в досъдебната фаза. Принципно като индиция за знанието на осъдения за воденото срещу него наказателно производство би могло да послужи приложеното на л. 17, т. 1 от ДП пълномощно на адв. С. А. и участието на последния в процесуалните действия в периода 19.11.1998 г. – 20.09.2001 г. Сам по себе си обаче този факт не е достатъчен да обоснове с изискуемата от закона категоричност констатация за знание на осъдения за повдигнатото му обвинение. Като оставим настрана, че в пълномощното не е отразено по кое дело и пред кой орган адвокат А. е упълномощен да представлява осъдения, към момента на подписване на коментирания документ Ю. Е. все още не е притежавал качеството на обвиняем, поради което няма как разумно да се поддържа, че още от първото привличане, предявено на адв. А. на 19.11.1998 г., осъденият е бил наясно с обвинението и въпреки това се е отказал от правото си да участва лично в наказателния процес. Към този момент той е можел само да предполага, че ще му бъде предявено обвинение, но по никакъв начин не е могъл да знае с точност какво ще бъде то. Що се отнася до последващото такова действие от 20.09.2001 г., следва да се отбележи отсъствието на изявления на защитника, удостоверени по съответния процесуален ред, за това че все още поддържа връзка с доверителя си и го е уведомил за предстоящите и за извършените процесуални действия. Това се отнася и за предявяване на разследването на адв. А., извършено отново на 20.09.2001 г. Приложените към досъдебното производство документи, удостоверяващи изпълнена от турските власти молба за правна помощ, също не дават основание за категоричност на извода, че осъденият е информиран за висящия наказателен процес и за естеството на обвинението, чието предявяване е предстояло на посочените в трите призовки дати. Съмнението в случая се поражда не от факта, че книжата са връчени на съпругата му – очевидно е, че това е възможност, предвидена и в законодателството на замолената държава след като турските власти не са настояли да връчат лично на осъдения призовките и постановлението за привличане в качеството на обвиняем. Проблемът произтича от изявлението на Н. Е., обективирано в разписката за получаване на документите на стр. 287, т. 1 от ДП с превод на български, приложен на стр. 286, т. 1 от ДП, че осъденият се намира към момента на връчване на документите в И. и ще остане там до края на годината и от свързаната с престоя му в друга държава възможност да бъде уведомен от съпругата си за предстоящите следствени действия в България, респ. да се яви лично за тях. Не е без значение и обстоятелството, че докато в приложеното към молбата за правна помощ постановление за привличане в качеството на обвиняем бланкетната норма на чл. 343 от НК е била запълнена с нарушения на чл. 24 от ЗДвП (отм.); и чл. 68, т 1 от ППЗДвП, то обхватът на окончателното обвинение, предявено на 12.03.2019 г., е разширен като е инкриминирано още едно нарушение на правилата за движение – това по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (отм.);. Обвинението, повдигнато с внесения в съда обвинителен акт също е за нарушения на правилата за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (отм.); , чл. 24 от ЗДвП (отм.); и чл. 68, т 1 от ППЗДвП като за всяко от тях са изложени съответни фактически твърдения в обстоятелствената част на обвинителния документ. За същите нарушения Е. е признат за виновен с присъдата на Старозагорския окръжен съд. С други думи, дори и да беше възможен несъмнен извод, че осъденият е узнал за повдигнатото му обвинение, то знанието му обхваща единствено обвинението, с оглед на което е била изпратена молба за правна помощ, докато окончателното такова, предмет на осъдителната присъда, е повдигнато в негово отсъствие, което само по себе си дава основание за възобновяване на наказателното производство (в същия смисъл са Р. № 19/22.01.2015 г. по н. д. № 1659/2014 г. на І н. о., Р. № 498/11.01.2016 г. по н. д. № 1542/2015 г. на І н. о. и др.). Развитието на наказателното производство в неговата съдебна фаза също не предполага извод за информираност на осъдения за правните и фактическите рамки на повдигнатото му обвинение. Положените от първата инстанция значителни усилия за призоваване на Ю. Е. и за връчване на препис от обвинителния акт са останали безрезултатни и това се дължи на причини извън волята на осъденото лице – отказ на замолените турски власти да изпълнят отправената им молба за правна помощ. С оглед изложеното касационната инстанция прие, че са налице предпоставките на чл. 423, ал. 1 от НПК за възобновяване на н. о. х. д. № 120/2019 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора и за отмяна на постановената присъда № 26001/21.01.2021 г. като по този начин осъденият ще бъде компенсиран за нарушеното му право на лично участие в процеса. Независимо от отмяната на първоинстанционния съдебен акт не са налице предпоставките за връщане на делото за ново разглеждане и за вземане мярка за неотклонение на осъдения. Това е така предвид обстоятелството, че е изтекла предвидената в закона абсолютна давност за наказателно преследване. За престъплението, в чието извършване е обвинен Ю. Е., към момента на деянието е било предвидено наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, а понастоящем от пет до двадесет години лишаване от свобода. И в двата случая преценката за приложимия давностен срок се извършва с оглед на посоченото в чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 2 от НК. Съгласно чл. 80, ал. 1, т. 2 от НК наказателното преследване се изключва по давност, когато са изтекли петнадесет години от извършването на деяние, наказуемо с лишаване от свобода повече от десет години. Съобразно правилото на чл. 81, ал. 3 от НК абсолютната давност е двадесет и две години и шест месеца. Този срок е изтекъл на 11.04.2021 г. Както в искането за възобновяване на наказателното производство, така и пред настоящата инстанция осъденият изрично е заявил волята си, че не желае наказателното производство да продължи, а иска неговото прекратяване. В същия смисъл следва да се произнесе и касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 вр. чл. 423, ал. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение