Решение № 12445 от 19.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5115/2024 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния архитект на Столична община, чрез ст. юрк. П. Йотов като процесуален представител, против решение 1905 от 22.03.2024 г., постановено по адм. дело 8167/2023 г. по описа на Административен съд София град. В касационната жалба се релевира касационно основание по чл. 209, т.3 от АПК неправилност на съдебното решение, поради неправилно тълкуване и прилагане на материално-правните норми към фактическата обстановка по делото, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че съдът не е обсъдил в тяхната съвкупност и взаимна връзка събраните по делото доказателства, поради което е направил своите правни изводи в противоречие със закона. Оспорва се костатацията на съда за материална незаконосъобразност на заповедта, с твърдения за доказан незаконен строеж, представляващ навес към тераса на апартамент. Прави се искане за отмяна на оспореното съдебно решение и вместо него да бъде постановено друго, с което да се отхвърли жалбата. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение и се възразява срещу размера на възнаграждението на пълномощника на ответника. Ответникът Парк сити инвестмънтс ООД, чрез адв. С. Атанасов, в писмен отговор и устно в съдебно заседание, изразява становище за неоснователност на касационната жалба като счита оспореното решение за обосновано и правилно. Претендира разноски съгласно приложен списък. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество - за неоснователна, като съображенията за това са следните: Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на Парк сити инвестмънтс ООД срещу заповед САГ23-РА-30-367/14.07.2023г. на главния архитект на Столична община,с която на основание чл. 225а, ал. 1 във връзка с чл.225, ал.2, т.2 от ЗУТ, е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: "навес към тераса на апартамент 2 на сграда, изградена в УПИ ІІІ-132, кв.13, м. Жилищна група-Южен парк, гр. София, район Триадица- СО. С обжалваното решение съдът е отменил заповедта като материалноправно незаконосъобразна. Прието е, че от събраните по делото доказателства и неоспорената от страните съдебно-техническата експертиза се установява липсата на строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, който да сочи на приложимост на основанието по чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ, тъй като процесният навес отговаря на изискванията за преместваем обект по § 1, т. 80 от ДР на ЗУТ. Допълнителен аргумент е изведен от обстоятелството, че обектът се продава в търговската мрежа като готов продукт, който следва да се сглоби и монтира на място. Извън горното, съдът сочи, че дори да се приеме, че обектът е строеж, то предназначението му го определя като слънцезащитно съоръжение, с оглед на което и съгласно чл.151, ал.1, т.6 ЗУТ за изграждането му не е необходимо издаване на разрешение за строеж. Решението е валидно, допустимо и правилно като краен резултат, но при следните коригиращи мотиви: Предмет на оспорения пред съда индивидуален административен акт е "навес", описан в обстоятелствената му част като метална конструкция и подвижно хидроизолацонно покритие, изградени върху открита тераса към процесния апартамент, прикрепен е към терена с метални колони и е закрепен към фасадата на сградата. От приетото заключение на вещото лице се потвърждава горното описание на строежа като лека метална сглобяема конструкция с подвижни ламели на тавана, която стъпва върху настилката на терасата чрез две колони, прикрепени с болтови връзки и без видими анкери, а към фасадната стена на нивото на етажната плоча, прикрепването също е с болтови връзки. При така направеното описание констатираното от административния орган представлява строеж по смисъла на § 5, т. 38 ДР ЗУТ, а не преместваем обект съгласно чл. 56, ал. 1 ЗУТ във вр. с § 5, т. 80 ДР ЗУТ. Неправилно първоинстанционният съд обосновава изводите си за характера на предмета на заповедта, позовавайки се на квалификацията, дадена в заключението на съдебно-техническата експертиза. Този въпрос е правен, а не е от компетентността на вещо лице. Експертът може да определи техническите характеристики на обекта, но съдът е този, който следва да изведе правния извод за наличието или не на строеж съгласно законовата дефиниция за това. За да се квалифицира един обект като строеж или преместваем обект, то следва да се изхожда не само от начина му на прикрепване към терена и сградата, но и от неговото предназначение. Според доказателствата по делото и заключението на вещото лице изграденото съоръжение се предлага в търговската мрежа като готов продукт и би могло да се демонтира, като има слънцезащитно предназначение. Именно предвид установеното предназначение, не може да се приеме, че в случая е налице преместваем обект. Преместваемите обекти са тези по чл. 56, ал. 1 ЗУТ с предназначение за увеселителни обекти, за административни, търговски и други обслужващи дейности, както и такива за временно обитаване при бедствия. Безспорно е, че процесният обект няма горното предназначение, а квалифицирането му от административния съд като преместваем обект е неправилно. Настоящият състав приема, че с оглед предназначението си, изграденото по същността си е строеж по см. на § 5, т. 38 ДР ЗУТ. Независимо от изложеното крайният извод на съда за незаконосъобразност на оспорената заповед, е правилен. От събраните по делото доказателства, вкл. от констатациите на вещото лице се установява, че изграденото представлява леко слънцезащитно устройство по смисъла на чл. 93, ал. 1 от Наредба 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, върху терасата към процесния апартамент. Съгласно цитираната разпоредба, за поставянето на такова устройство не се иска разрешение за строеж, от което следва, че правното основание по чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ, на което е издадена оспорената заповед, е неприложимо. Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд София град, с което е отменена заповедта за премахване на строежа е правилно и следва да бъде оставено в сила. Не са налице сочените от касатора основания по чл.209, т. 3 АПК за неговата отмяна. За пълнота на настоящите мотиви и в отговор на наведените от страните доводи, следва да се посочи, че процесният строеж не е такъв по чл.151, ал.1, т.6 ЗУТ, тъй като не представлява остъкляване на балкон, както основателно поддържа касаторът. От друга страна, твърденията на ответника за нередовно връчване на констативния акт, съставен в административното производство, не сочат на съществено нарушение на процесуалните правила по см. на чл.146, т.3 АПК, предвид надлежно реализиранот. С оглед изхода по спора касаторът няма право на разноски. Предвид своевременно заявената претенцията от ответника, на същият се следват деловодни разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение. Размерът на последното следва да се редуцира до минималния такъв по чл.8, ал.2, т.1 от Наредба 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно 1250,00лв. и 20 % ДДС или общо 1500,00лв., които следва да заплати Столична община. Посочената сума съответства на фактическата и правна сложност на спора, в който смисъл възражението на касатора за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, второ отделение,