Решение № 1068 от 27.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8686/2020 г.

Решение № 1068 от 27.01.2021 г. на ВАС по адм. д. № 8686/2020 г., VIII о., докладчик съдията Димитър Първанов Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на ТП "Държавно горско стопанство Свиленград", представлявано от директора М. Михайлов, чрез адв. А. Йорданова, срещу Решение № 227 от 15.06.2020 г., постановено по адм. д. № 1304/2019 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 01-2600/3700#4 от 3.10.2019 г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3/. В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно и незаконосъобразно - отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Считат, че издаването на АУПДВ следва задължително да се предшества от издаването на административен акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество като бъде отменен АУПДВ. Претендират се всички направени разноски в производството. Ответникът – заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3/, не се явява и представлява, не изразява становище по делото. Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С решението си Административен съд – Хасково е отхвърлил жалбата на ТП "Държавно горско стопанство Свиленград" срещу АУПДВ № 01-2600/3700#4 от 3.10.2019 г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с който ТП "Държавно горско стопанство Свиленград" е изключено от подпомагане и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 1 458. 78 лв., представляващ 75 % от общата изплатена сума за финансово подпомагане по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" за кампании 2013 г. и 2014 г., на основание чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. От фактическа страна съдът е приел, че под УИН 26.29.0513/15595 е регистрирано подадено на 14.05.2013 г. заявление за регистрация от ТП "Държавно Горско Стопанство – Свиленград" за подпомагане по посочени схеми и мерки, сред които и за мярка "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони", придружено с необходимите декларации и документи. ТП "Държавно Горско Стопанство – Свиленград" е подало и заявление за подпомагане за кампания 2014 г., като за първата и за втората година от ангажимента е получило финансово подпомагане по мярка 211 в общ размер на 1 945. 04 лв. За кампания 2015 г. кандидатът не е подал заявление за подпомагане по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони ", с което е нарушил изискването, предвидено в чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11/2008 г. При установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане, решаващият състав е стигнал до извода, че последният е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма, с необходимото съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на административнопроизводствените правила. В подкрепа на своя извод е изложил мотиви, че издаването на процесния АУПДВ не е предпоставено от издаването на акт за прекратяване на многогодишен ангажимент. Издаването на такъв акт е бил предвиден в предходната редакция на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г., но не и в редакцията на нормата, действаща към датата на издаване на процесния акт. Обжалваното решение е правилно постановено. Оспореният пред първостепенния административен съд АУПДВ е издаден при приложението на чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11/3.04.2008 г. след влизане в сила на решение № 4401/13.04.2016 г. на ВАС, Пето отделение, в който няма изискване административният орган първо да прекрати с индивидуален административен акт многогодишният ангажимент на земеделския стопанин и едва тогава да постанови АУПДВ за възстановяване на платените му суми за подпомагане. С чл. 4, ал. 1, т. 3 от Наредба № 11/3.04.2008 г. изрично се разпорежда, че кандидатът за подпомагане е задължен да подава заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район за всяка година след първото компенсаторно плащане. Следователно, с оглед установените факти и обстоятелства по делото ТП "Държавно Горско Стопанство – Свиленград" не е изпълнил това императивно изискване на Наредбата и не е подал заявление за плащане за 2015 г. Според новата разпоредба на чл. 38б, ал. 1 от ЗПЗП (ДВ бр. 12 от 2015 г.) директни плащания по схемите по чл. 38а, ал. 1 не се отпускат на физически и юридически лица, които съгласно чл. 9 от Регламент (ЕС) № 1307/2013 не са активни земеделски стопани. В чл. 38б, ал. 2, т. 2 е посочено, че не са активни земеделски стопани физическите и юридическите лица, които: са държавни или общински администрации или техни поделения, а според ал. 3 на същата разпоредба, физическите и юридическите лица по ал. 2 се смятат за активни земеделски стопани, когато докажат, че отговарят на някое от изброените в четири точки изисквания. Така цитираната разпоредба на чл. 38б от ЗПЗП не дава основание да се възприеме становището на ТП "Държавно Горско Стопанство – Свиленград", че същата представлява изключително обстоятелство, което макар и да не е сред изброените от дефиницията на § 1, т. 3 от ДР на Наредба № 11 от 3.04.2008 г., е следвало да бъде взето предвид от административния орган, както правилно е приел АС-Хасково. Представените за първи път в касационното производство писмени доказателства – заявления за подпомагане, за които се твърди, че удостоверяват факта, че жалбоподателят не е прекратил поетия ангажимент, са недопустими като доказателства в касационния процес поради забраната за нови фактически установявания. Тези доказателства са съществували преди приключването на производството пред първата инстанция и е било възможно представянето им пред съда по същество. Отделно от това, от съдържанието им не е видна връзката с конкретното АУПДВ. С оглед гореизложеното първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото претенцията за присъждане на разноски в полза на касатора е неоснователна. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховен административен съд, състав на осмо отделение,