Решение № 8552 от 1.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9152/2019 г.

Решение № 8552 от 1.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9152/2019 г., V о., докладчик председателят Диана Добрева Производството е по чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие" /ДФ3 чрез процесуален представител, срещу решение № 844 от 24.04.2019 г., постановено от Административен съд - Варна по адм. дело № 793/2018 г., с което е отменена заповед № 03-РД/3932 от 20.10.2017 г., издадена от касатора, в частта на раздел II, т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6 и т. 7. и ДФЗ е осъден да заплати на жалбоподателя разноски по делото. С касационната жалба са релевирани доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Касационният жалбоподател прави искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново по същество, с което да се потвърди обжалвания административен акт. Претендира разноски, направени пред двете инстанции, по приложен списък. Ответникът Г. Балулова, чрез процесуалния си представител, излага доводи за неоснователност на касационната жалба, поради което прави искане обжалваното решение като правилно да бъде оставено в сила. Предендира присъждане на разноски по делото, съобразно представен списък. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, поради което предлага обжалваното решение като правилно да бъде потвърдено. Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна, поради което разглеждането на оспорването е процесуално допустимо. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Производството пред административния съд е образувано във връзка с оспорване на заповед № 03-РД/3932 от 20.10.2017 г. издадена от изпълнителния директор на ДФЗ, в частта на раздел II, т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6 и т. 7, с която е отказано финансиране по заявлението на Г. Балулова в частта му, която надвишава одобрените разходи по раздел I, от т. 1 - до т. 13. Заповедта е издадена по повод заявление за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4. 1. "Инвестиции в земеделските стопанства" от мярка 4 "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони 2014 г. - 2020 г., в което е направено подробно описание на проектното предложение. Административният орган е мотивирал отказа си по т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5 и т. 6 като е посочил, че разходите са частично недопустими за финансиране на основание чл. 33, т. 15 от Наредба № 9 от 21.03.2015 г., във връзка с чл. 48, Параграф 2, б. "д" от Регламент /ЕС/ № 809/2014 г. поради прилагане на референтни цени, с оглед определяне обосноваността на предложените разходи, а по отношение на т. 7 е посочил, че разходите надвишават максимално допустимия процент на разходите за предоставяне на консултантски услуги, съгласно изискванията на чл. 32, ал. 2, т. 2 от Наредбата. Съдът е приел, че оспорената заповед е незаконосъобразен административен акт. За да стигне до този правен извод, съдът приема, че заповедта не отговаря на изискванията за форма на административен акт по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК – актът не съдържа фактическите основания за издаването му. Според съда в т. 1 до т. 6 включително, на раздел II от обжалваната заповед, като мотив за отказа са посочени само правните норми, които административният орган счита за приложими, но не и фактическите обстоятелства, поради които приема, че за заявените от жалбоподателя разходи над одобрените по раздел I на заповедта не е налице основание за одобряване. Разпоредбата на чл. 33, т. 15 от Наредба № 9 от 21.03.2015 г. предвижда, че не са допустими разходи за инвестиции в частта им, която надвишава определените референтни разходи. Но в оспорената заповед не са посочени нито размерът на референтните разходи, нито актът, с който те са били определени, нито има препратка към други документи, послужили при подготовката на оспорената заповед. По отношение на т. 4 до т. 6 от раздел раздел II на обжалваната заповед административният орган се е позовал на Заповед № 03-РД/2735 от 26.09.2016 г. но не е посочил от кого е издадена тази заповед. Непосочването на издателя на този административен акт го прави негоден източник на мотив за обжалваната заповед. В т. 7 от раздел I на заповедта е посочено, че предявените за финансиране разходи за консултантски услуги превишават определения от чл. 32, ал. 2, т. 2 максимум от 35 000 евро, което не отговаря на заявената сума от кандидатстващата за финасиране – 61 000 лева, която е по-малка от законовия максимум. По тези доводи съдът е отменил обжалваната заповед и е върнал преписката за ново произнасяне от административния орган. Обжалваното решение е правилно. Настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд, че обжалваният административен акт - заповед № 03-РД/3932 от 20.10.2017 г. издадена от изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", в частта на раздел II, т. 1, т. 2, т. 3, т. 4, т. 5, т. 6 и т. 7, с която е отказано финансиране по заявлението на Г. Балулова в частта му, която надвишава одобрените разходи по раздел I, от т. 1 - до т. 13 е незаконосъобразен административен акт. В него не са изложени фактическите основания за издаването му. Административният орган е следвало да впише по какъв начин е приложил изискванията на чл. 33, т. 15 и чл. 32, ал. 2, т. 2 от Наредба № 9 от 21.03.2015 г., издадена от министъра на земеделието и храните. Излагането на релевантните факти и обстоятелства от органа е следвало да бъде извършено при издаване на административния акт, тъй като посочването им едва в съдебно заседание е свързано с възможност за подмяна на съображенията, мотивирали преценката на органа, което е недопустимо. Мотивите на издателя на административния акт, с оглед на които се извършва упражнявания от съда контрол, не могат да бъдат замествани от твърдения на страните, следователно изискването за мотивиране при прилагане на правните норми е условие за законосъобразността на издавания акт. Само тогава е възможна ефективна защита на страните в административното производство и упражняването на контрол от страна на съда. Не е допустимо преценяването на законосъобразността на акта на фактически и правни основания извън тези, които е посочил издаващият го орган, както и излагане на мотиви едва пред съда по един немотивиран от административния орган акт. Правораздавателният контрол цели обезпечаване на субективните права и интереси на адресата на акта като властническо волеизявление. При въведените доводи за неговата материална незаконосъобразност, поради неправилно тълкуване и прилагане на материалноправните норми на Наредба № 9 от 21.03.2015 г., се налага проверка на фактическите и правни основания за неговото издаване, с оглед решаването с пряко обвързващ материално-правен ефект на административноправния спор, свързан с действието му. Тъй като административното правоотношение се индивидуализира освен със съдържанието и страните си, и с правопораждащия го юридически факт, непосочването на фактически основания в акта в конкретната хипотеза не позволява да бъде идентифицирана волята на административния орган относно упражненото правомощие да отказва финансиране, както и да бъде извършена последваща проверка за условията за неговото упражняване, т. е. проверка за материалната законосъобразност на акта. Ето защо изводът на първоинстанционния съд, че административният орган не е доказал законосъобразността на правните си действия, обективирани в акта е правилен и напълно се споделя от настоящия състав на Върховния административен съд. Предвид на изложените обстоятелства и правни изводи настоящият съдебен състав приема, че административният съд е извършил прецизна проверка в съответствие с чл. 168, ал. 1 и ал. 2, във връзка с чл. 146 от АПК на оспорения индивидуален административен акт и е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 2160 лв. пред настоящата инстанция, представляващи заплатен от ответника адвокатски хонорар. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд – пето отделение