Решение № 10384 от 13.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 3623/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба от "Имахижу" ООД, гр. София, чрез процесуален представител, срещу Решение 6 от 04.01.2021г., постановено по адм. д. 897/2020 г. по описа на Административен съд София град, в частта, с която е отхвърлена жалбата на дружеството против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 98 от 14.08.2019 г. на Директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" при Министерството на околната среда и водите, в частта, с която е определена такса за водовземане за периода 01.01.2013г. -31.12.2013г. в размер на 5 045,76 лв., изискуема от 01.04.2014г., ведно със следващата се лихва за забава по Разрешително за водовземане на подземни води 11530314 от 04.07.2011г. Касаторът поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен като постановен в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Сочи, че съдът не е съобразил, че ползвателят на водното съоръжение дължи таксата по чл. 194, ал.1, т.1 от Закона за водите /ЗВ/ само за периода до унищожаването на съоръжението. Поради това претендира отмяна на обжалваното решение и на оспорения АУПДВ. Ответникът по касационната жалба - Директорът на Басейнова дирекция "Дунавски район" при Министерството на околната среда и водите, с писмено становище оспорва основателността й. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е процесуално допустима, а по същество е неоснователна. Върховният административен съд, състав на Първо отделение, за да се произнесе, съобрази следното: С обжалваното решението Административен съд София град е отхвърлил оспорването на "Имахижу" ООД против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ 98 от 14.08.2019 г. на Директора на Басейнова дирекция "Дунавски район" при Министерството на околната среда и водите, в частта, с която е определена такса за водовземане за периода 01.01.2013г. -31.12.2013г. в размер на 5 045,76 лв., изискуема от 01.04.2014г., ведно със следващата се лихва за забава по Разрешително за водовземане на подземни води 11530314 от 04.07.2011г. За да достигне до извод за неоснователност на оспорването в тази му част първоинстанционният съд е съобразил релевантните за спора факти и обстоятелства, въз основа на които е извел кореспондиращи фактически и правни изводи. По аргумент от чл. 6, ал.5 от Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, прието с ПМС 177/24.06.2011г. /Обн., ДВ, бр.50 от 01.07.2011г., в сила от 01.01.2012г., отм. от 01.01.2017г./ и констатираното неизпълнение на задължението на дружеството по чл. 194б ЗВ да представи декларация за иззети/добити водни количества и справки/отчети за 2013г. решаващият състав е приел, че законосъобразно ответникът е определил размера на дължимата такса на базата на разрешеното общо годишно водно количество. Отчел е още, че съгласно събраните в съдебното производство доказателства процесният сондаж е унищожен през 2014г., а експлоатация на изграденото съоръжение и монтиране на водомер не е извършвано. Поради това и с оглед общностния принцип на пропорционалност на санкциите, съдът е достигнал до крайния извод, че в частта относно установеното задължение за първия посочен период - 2013 година, оспореният АУПДВ е законосъобразен и жалбата срещу него следва да бъде отхвърлена. Настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 3 ДОПК, публични са държавните и общинските вземания за такси, установени по основание със закон. Основанието за дължимост на такси за водовземане е регламентирано в Закона за водите, който предвижда заплащането им, когато използването на водите се осъществява въз основа на издадени разрешителни или без основание. Конкретният размер на дължимата такса да се определя с подзаконов нормативен акт, като приложимият по време механизъм на изчисляване на таксите е регламентиран с Тарифата за таксите за водовземане, за ползване на воден обект и за замърсяване, прието с ПМС 177/24.06.2011г. / Обн., ДВ, бр.50 от 01.07.2011г., в сила от 01.01.2012г., отм. от 01.01.2017г./ В случая спорът между страните е концентриран върху въпроса дължи ли се такса за водовземане без да е осъществявано такова. В тази връзка разпоредбата на чл. 194, ал.11 ЗВ /ал.7 до изм., ДВ, бр.58 от 2015г./ изчерпателно сочи случаи за недължимост на таксата за водовземане, а сред тях не попада неосъществено фактически водовземане. Действително, правомощие на ответника е да постанови отнемане на разрешителното за водовземане при наличието на поне едно от нормативно регламентираните условия, но упражняването на тази му компетентност е въпрос на оперативна самостоятелност. След като към края на 2013г. разрешителното не е отнето и от дружеството не е изрично заявен отказ от правото на използване на съответния воден обект на основание чл. 79, ал.1, т.1 ЗВ, то правилно първоинстанционният съд е приел, че Имахижу ООД дължи такса за правото на водовземане от подземни води за 2013г. в точно установените с АУПДВ размери. Като е достигнал до този краен извод и е отхвърлил жалбата срещу АУПДВ в тази му част, решаващият състав е постановил правилно решение, което следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение