Решение № 676 от 23.1.2025 г. на ВАС по адм. д. № 8374/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Образувано е по касационна жалба на Агива ООД, със седалище и адрес на управление гр. Аксаково, обл. Варна, представлявано от управителя Р. А. В., чрез пълномощници адв. Е. Исмаил и адв. П. Антонов и двамата от САК, срещу Решение 5902/07.06.2024 г., постановено по адм. дело 548/2024 г. по описа на Административен съд Варна, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу Решение 2153-03-18/19.02.2024 г. на директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт (ТП на НОИ) Варна и потвърденото с него Разпореждане 5104-03-4/04.01.2024 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 КСО при ТП на НОИ Варна относно приемане на злополуката, настъпила на 28.08.2023 г. и довела до смъртта на осигуреното лице Р. Н. Т., за трудова на основание чл. 55, ал.1 КСО. Наведените от касационния жалбоподател доводи относно неправилно приложение на материалноправната норма, установена в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 КСО, са относими към касационните основания по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и вместо него постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени обжалвания индивидуален административен акт, издаден от пенсионния орган. Претендира се присъждане на съдебно - деловодни разноски, включително за адвокатско възнаграждение. Ответникът - Директорът на ТП на НОИ - гр. Варна, в писмено становище чрез процесуален представител ст. юрисконсулт М. Кръстев, оспорва основателността на касационната жалба. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно, поради което иска оставянето му в сила. Претендира се присъждане на разноски и се оспорва по размер претенцията на касатора. Ответниците Б. И. Т. и Н. Р. Т., чрез пълномощник адв. Д. М. Петкова, поддържат становище за неоснователност и необоснованост на касационната жалба. Развити са съображения относно правилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд. Иска се оставяне в сила на първоинстанционното решение и присъждане на съдебни разноски. Представителят на Върховна прокуратура дава заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията, посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, касационната жалба е неоснователна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: Предмет на съдебен контрол за законосъобразност в първоинстанционнното производство е Решение 2153-03-18/19.02.2024 г. на директора на ТП на НОИ Варна, с което е отхвърлена жалбата на Агива ООД срещу Разпореждане 5104-03-4/04.01.2024 г. на длъжностно лице по чл. 60, ал. 1 от КСО при ТП на НОИ - Варна, с което злополука, настъпила на 28.08.2023 г. и довела до смъртта на осигуреното лице Р. Н. Т., е обявена за трудова на основание чл. 55 КСО. След анализ на съвкупния доказателствен материал първоинстанционният съд намира, че по делото няма спор по релевантните факти в производството за наличието на трудово правоотношение между Р. Н. Т. и дружеството, по което последният е бил осигурено за трудова злополука лице, както и относно обстоятелството, че е управлявал товарния автомобил по възлагане от работодателя. Формиран е извод, че спорът е правен и се отнася до отговора на въпроса дали предизвиканото от Р. Н. Т. пътнотранспортно произшествие (ПТП), с причиняване смърт на пешеходец, прекъсва функционалната връзка между извършваната работа и настъпилото увреждане, в резултат на действията на трето лице, квалифицирани в обвинителния акт като престъпление по чл. 115 КТ. Съотнасяйки установената фактическа обстановка към релевантната правна уредба, първоинстанционният съд намира, че в случая безспорно се установява наличието на първите четири предпоставки, разписани в хипотезата на нормата на чл. 55, ал.1 КСО, доколкото здравето на Р. Н. Т. е внезапно и безвъзвратно увредено ([увреждане]) и увреждането е довело до неговата смърт. Увреждането е в резултат от неочаквано и непредвидимо външно въздействие върху неговия организъм, като нормата не изключва от релевантните въздействия тези, които са резултат от действия на други лица, осъществяващи състава на престъпления. Страните не спорят и по отношение на обстоятелството, че увреждането е настъпило през време, в което Р. Н. Т. е полагал труд като шофьор в Агива ООД и се е намирал в кабината на управляваното от него транспортно средство. Първоинстанционният съд отхвърля като неоснователни доводите на дружеството работодател, че ПТП прекъсва причинно-следствената връзка между извършваната работа и увреждането, поради което злополуката няма характер на трудова. При осъществено логическо и систематично тълкуване на разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от КСО, и конкретно на израза увреждане на здравето, станало във връзка или по повод на извършваната работа , първоинстанционният съд приема, че връзката между извършването на работата и увреждането не е описана като причинно-следствена, тоест извършването на работата да е причината, а увреждането да е нейно следствие, а като функционална тоест увреждането да е свързано с обичайните обстоятелства и условия, при които се изпълняват трудовите функции. Във връзка с изложеното, първоинстанционният съд приема, че в случая функционална връзка е налице, тъй като увреждането е настъпило при управлението на товарния автомобил, което дружеството е възложило на Р. Н. Т.. Спирането на товарния автомобил за установяване на причината за тропота/труса първоинстанционният съд намира, че може да се квалифицира като престой по смисъла на чл. 93 от Закона за движението по пътищата, при който водачът се е намирал в кабината до момента на злополуката и товарният автомобил е бил под негов контрол. Настъпването на злополуката и резултатът от нея (смъртта на Р. Н. Т.) в кабината на камиона, е установено и обективирано в протокола за оглед на местопроизшествие. Евентуално допуснати нарушения на правни норми, в случая на правилата за движение по пътищата, довели до смъртта на пешеходец, първоинстанционният съд сочи, че не са предвидени в определението по чл. 55, ал. 1 КСО. Във връзка с приложението на чл. 55, ал.3 КСО, е прието, че не се твърдят и не са констатирани обстоятелства, от които да се приеме, че Р. Н. Т. умишлено е увредил здравето си, които да изключват квалифицирането на злополуката като трудова. В контекста на изложеното, първоинстанционният съд намира, че установеното увреждане на здравето на Р. Н. Т. е настъпило внезапно във връзка с извършване на работата му като служител на Агива ООД и е причинило смъртта му, поради което злополуката трябва да се определи като трудова. Решението е валидно, допустимо и правилно. В хода на производството пред Административен съд Варна, инстанцията по същество на спора, пред която се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на обжалвания административен акт, са проверени констатациите на административния орган, обусловили издаването му. Първоинстанционният съд е събрал и ценил относимите за правилното решаване на спора писмени доказателства. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт, съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 АПК на всички основания по чл. 146 АПК. Българското законодателство предвижда изрично трудовата злополука като осигурен социален риск. Легалната дефиниция на този риск се съдържа в нормата на чл. 55, ал.1 КСО, в която са установени юридическите белези и кумулативно изискуемите предпоставки, с наличието на които законодателят обвързва приемането на дадена злополука за трудова, както следва: 1. внезапно увреждане на здравето (внезапно, външно неочаквано и непредвидимо еднократно и пряко въздействие върху човешкия организъм, което накърнява телесната цялост и нарушава нормалното функциониране на органите на човешкото тяло); 2. наличие на функционална връзка между увреждането и изпълняваната работа, т.е увреждането следва да е настъпило през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието; 3. неблагоприятен резултат от увреждането временна неработоспособност, трайно намалена неработоспособност или смърт; 4. причинно - следствена връзка неблагоприятният резултат да бъде пряко следствие от внезапното увреждане на здравето, а не на други обстоятелства, както и при нетравматични увреждания внезапното увреждане на здравето да е настъпило в резултат от извършваната работа; 5. лицето да е осигурено за съответния риск. Доказателствата представени в първоинстанционното производство, сочат кумулативна наличност на изчерпателно изброените законови основания. Съдът правилно е анализирал елементите на настъпилата злополука като трудова при наличие на всички нормативноустановени предпоставки по чл. 55, ал. 1 КСО. В конкретния случай спорът е по отношение на наличието на функционална връзка между увреждането и изпълняваната работа, като белег на трудовата злополука. Като професионален риск трудовата злополука винаги се характеризира с това, че увреждането на здравето е във връзка с изпълнението на работа по трудово, респ. служебно правоотношение. Тази връзка има функционален характер увреждането следва да е настъпило при изпълнение на работата. Две са формите, в които може да се прояви връзката между внезапното увреждане и изпълняваната по трудовото правоотношение работа: увреждането да е настъпило през време на работа и във връзка с работата или увреждането да е настъпило по повод на работата. Изискването увреждането да е настъпило през време на работата означава то да е станало през работното време на работника или служителя. Това може да бъде както установеното по трудовото правоотношение редовно работно време, така и времето на полагане на извънреден труд (извънредно работно време) то е все време, през което работникът или служителят е длъжен да извършва възложената му по трудовото правоотношение работа. Условието увреждането да е настъпило във връзка с работата означава, че увреждането настъпва не само през време на работата, но и при непосредственото изпълнение на работата, при прилагането на работната сила към средствата за производство за осъществяване на трудовия процес в процеса на полагане на живия труд. Връзката с работата е налице както при ефективното изпълнение на трудовата функция, така и на свързаните с нея предшестващи, съпътстващи и заключителни действия подготвителни, спомагателни и заключителни работи. В тази хипотеза на настъпване на увреждането по повод на работата не е необходимо внезапното увреждане да е настъпило през работното време на работника или служителя. Приема се, че то може да настъпи и извън работното време, но е необходимо да е по повод на работата по трудовото правоотношение. Поводът се изразява в осъществяване на действия извън непосредственото изпълнение на трудовата функция, но необходими, съдействащи за нейното изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл.3, б. а на Директива 2002/15/EО на Европейския парламент и на Съвета от 11 март 2002 година за организацията на работното време на лицата, извършващи транспортни дейности в автомобилния транспорт, въведена с Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, работно време по отношение на транспортни работници е времето от началото до края на работа, през което мобилният работник е на индивидуалното си работно място, на разположение на работодателя и упражнява своите функции или дейности; времето, отдадено на всички дейности в областта на автомобилния превоз. Тези дейности са в частност следните: управление на пътното превозно средство; товарене и разтоварване; помагане на пътниците да се качат на превозното средство и да слязат от него; почистване и техническа поддръжка. В директивата изрично е разписано, че работно време по отношение на транспортните работници е и всяка друга работа, предназначена за осигуряване безопасността на превозното средство, неговия товар и пътници или за изпълнение на законови или подзаконови задължения, пряко свързани с извършваната конкретна транспортна операция, включително наблюдение на товаренето и разтоварването, административни задължения с полиция, митници, имиграционни служби и др.. В обхвата на работното време са включени и периодите, през които работникът в автомобилния транспорт не разполага свободно с времето си и е задължен да бъде на работното си място, и да е в готовност да започне нормална работа с някои задачи, свързани с изпълнение на дежурство, и по-специално през периодите на очакване на товарене или разтоварване, когато продължителността им не може да се предвиди предварително, т.е. преди отпътуване или точно преди действителното начало на въпросния период или съгласно общите условия, договорени между социалните партньори и/или съгласно законодателните условия в държавата-членка. Съгласно нормативно установената дефиниция в чл.3, б. в от директивата, работно място е: местоположението на основното място на дейност на предприятието, за което изпълнява задължения лицето, осъществяващо транспортни дейности в автомобилния транспорт, заедно с различните спомагателни места на дейност, без значение дали те се намират на същото място, където е централата или основното място на дейност; превозното средство, което се използва от лицето, осъществяващо транспортни дейности в автомобилния транспорт, когато изпълнява задълженията си, и всяко друго място, на което се извършват дейности, свързани с транспортиране. По делото е безспорно установено, че към момента на внезапното увреждане на здравето и настъпването на смъртта му, Р. Н. Т. е бил в кабината на товарния камион, в който е работел, респективно злополуката е настъпила през работно време и на работното място на лицето. При тълкуването на нормата на чл. 55, ал.1 и ал.2 КСО настоящият състав намира, че след като е установено внезапно травматично увреждане на лицето, настъпило през време на работа и във връзка с работата или по повод на работата, което се дължи на пряко въздействие на целостта на човешкия организъм и/или на нормално протичащите биологични процеси в него, то без правно значение за квалифициране на злополуката като трудова е, дали тя е причинена от деликт, престъпление или друго неправомерно действие. Единственото изключение, което КСО предвижда, е по чл. 55, ал.3 КСО, според който текст не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си. Наличието на виновно поведение от страна на пострадалото осигурено лице, което е допринесло за вредоносния резултат, не дисквалифицира злополуката като трудова по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО. Субективният фактор и елемент за трудовата злополука е от значение само при умишлено увреждане на здравето по чл. 55, ал. 3 от КСО, каквито данни не са представени нито в хода на производството по установяване и разследване на злополуката пред административния орган, нито при разглеждане на спора пред първоинстанционния съд. Относно функционалната връзка между изпълнението на трудовите функции и увреждането от първоинстанционния съд правилно е прието, че тя се изразява в това, че Р. Т. е спрял камиона в изпълнение на една от основните си отговорности досежно правилната експлоатация на пътното превозно средство, че злополуката е настъпила по време и във връзка с извършваната работа в интерес на предприятието, като Р. Т. е бил нападнат на шофьорското място след като е спрял управлявания от него товарен автомобил, за да установи причината за чутия тропот от каросерията на камиона. По силата на Регламент (ЕС) 349/2011 на Комисията от 11 април 2011 година за прилагане на Регламент (ЕО) 1338/2008 на Европейския парламент и на Съвета относно статистиката на Общността в областта на общественото здраве и здравословните и безопасни условия на труд по отношение на статистическите данни за трудовите злополуки е въведено определение, в съответствие с което трудова злополука означава краткотрайно събитие в процеса на работа, което води до физически или психически увреждания. Изразът в процеса на работа означава при извършването на трудова дейност или през времето, прекарвано на работното място. Изрично е посочено, че това включва настъпилите по време на работа пътнотранспортни произшествия. Въпросите относно наличието, респективно прекъсването на функционалната връзка между настъпилото увреждане на здравето и изпълняваната работа, и нормативно установената възможност за освобождаване от отговорност на работодателя (при извършено от трето лице двойно убийство на работник и неговата съпруга) са разгледани в Решение на Съда на Публичната служба на Европейския съюз (първи състав) от 12 май 2011 година по дело F 50/09. В него е посочено, че преценката относно наличието на предпоставките относно функционалната връзка при приемане на дадена злополука за трудова са едни от най-сложните и нюансираните. По отношение действията на третото лице - нападател при извършено двойно убийство на служител / работник и неговата съпруга, съдът приема, че не могат да освободят напълно институцията работодател от отговорност, поради прекъсване на функционалната връзка между настъпилото увреждане на здравето и изпълняваната работа. Отчитайки, че увредата произтича не само от една, а е предизвикана от няколко причини, които допринасят по определящ начин за нейното настъпване, е посочено, че отговорността на работодателя следва да се прецени в съответствие с въведения принцип, в член 5, параграф 4 от Директива на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място (89/391/ЕИО; Решение на Първоинстанционния съд от 24 октомври 2000 г. по дело Fresh Marine/Комисия, T 178/98, точка 118 и цитираната съдебна практика; Решение на Общия съд на Европейския съюз от 19 март 2010 г. по дело Gollnisch/Парламент, T 42/06, точка 110 и цитираната съдебна практика). В контекста на нормативното предписание, настоящият състав приема за неоснователни възраженията на касационния жалбоподател, че пътнотранспортното произшествие и настъпилата смърт на детето, прекъсват функционалната връзка между увреждането и изпълняваната работа. Установените факти сочат на изискуемата кумулативна наличност в хипотезата на чл. 55, ал. 1 КСО и квалифицират настъпилата злополука като трудова налице е внезапно увреждане на здравето, довело до летален изход, пострадалият е бил осигурено за съответния риск лице, функционална зависимост между изпълнението на трудовите функции и увреждането, неблагоприятен резултат и причинно следствена връзка. Възраженията на касатора относно наличието на предпоставки, изключващи отговорността на работодателя за причинените от злополуката вреди на основание чл. 201, ал.1 КТ поради самопричиняване на увреждането от работника и наличието на основание за намаляване отговорността на работодателя на основание чл. 201, ал.2 КТ пострадалият да е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност, следва да се разрешават в исково производство по реда на Глава десета от Кодекса на труда и не са предмет на настоящия спор, поради което правилно не са обсъждани от първоинстанционния съд. При спазване на съдопроизводственото правило на чл. 172а, ал. 2 АПК първоинстанционният съд е изложил мотиви, в които е посочил становищата на страните, фактите по делото и правните си изводи. Извършил е самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, а изводите относно фактите от обективната действителност не са опорочени от допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение в ненормирани от закона насоки или в отклонение от правилата на формалната и правна логика. След като е установил правилно фактите по делото, съдът ги е подвел към приложимите правни норми. Предвид изложеното Върховният административен съд състав на шесто отделение намира, че обжалваното решение е правилно, като не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 от АПК касационната инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора, претенциите на ответниците по касация за присъждане на направените по делото разноски са основателни и следва да се уважат, като по отношение на ТП на НОИ Варна се определят в минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, във връзка с чл. 143, ал. 3, предложение второ от АПК, във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 78, ал. 8, изречение второ от ГПК и чл. 144 от АПК в размер на 100 лева (сто лева), а по отношение на Б. И. Т. и Н. Р. Т. в размер на 500 лева (петстотин лева), въз основа на представени доказателства за договаряне и заплащане (договор, фактура и извлечение от банкова сметка). Водим от горното и на основание чл.221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, тричленен състав на шесто отделение,