Решение № 34 от 4.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2021 г.

Решение № 34 от 4.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1250/2021 г., III г. о., ГК, докладчик председателят Мария Иванова Производството е по чл. 290 ГПК. ВКС разглежда касационната жалба на Д. М., Р. М. и Д. М. срещу въззивното решение на Варненски окръжен съд по т. д. № 2007/19 г. Обжалването е допуснато на осн. чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяното от касаторите противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС – р. по гр. д. № 3396/14 г. на четвърто г. о. и р. по гр. д. № 4606/14 г. на четвърто г. о., по два правни въпроса от предмета на спора: Следва ли да се предполага знание за увреждането от страна на длъжника, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на вземането на кредитора? и Съвместното живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по пар. 1 от ДР на ТЗ имат ли значение за фактическия извод за наличие на знание за увреждането? В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на въззивното решение и се иска отмяната му. Ответницата по жалба Д. К. я оспорва като неоснователна. Ответникът по жалба "Еврошоп БГ" ЕООД не изразява становище. ВКС, като разгледа жалбата, намира следното: С въззивното решение е отхвърлен предявеният от касаторите срещу "Еврошоп" ООД, [населено място] и Д. К. иск по чл. 135, ал. 3 ЗЗД, за обявяване относителната недействителност на сключения от ответниците / първият от които е длъжник на ищците, а вторият - трето лице/ договор за продажба на апартамент, оформен с нот. акт № 85/28.12.11 г. на нотариус с район на действие района на Варненски РС. Въззивният съд е приел, че процесната сделка е извършена преди възникване на вземането на ищците към ответника "Еврошоп" ООД по чл. 21 и 24 от предварителния договор между тях от 6.06.2011 г. Затова приложима е хипотезата на чл. 135, ал. 3 ЗЗД, при която действието се приема за недействително само ако е било предназначено от длъжника и лицето, с което е договарял, да увреди длъжника. Предназначението за увреждане следва да бъде доказано от ищците. В случая те не са ангажирали нито преки, нито косвени доказателства за тази специална предпоставка по ал. 3 – намерение за увреждане на ищците – кредитори със сключване на процесната сделка от длъжника и третото лице – приобретател на имота, поради което искът е неоснователен. По въпросите, по които е допуснато обжалването: В р. по гр. д. № 3396/14 г. на четвърто г. о. на ВКС е прието, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане. Когато разпореждането с длъжниково имущество е безвъзмездно, е достатъчно кредиторът да докаже, че длъжникът е знаел за съществуването на задължението му към него, а когато увреждащата сделка е възмездна, кредиторът трябва да докаже, че за увреждането е знаело и третото лице, с което длъжникът е договарял, т. е. че третото лице е знаело фактите и обстоятелствата, които пораждат кредиторовото вземане, освен в случаите, когато знанието на третото лице се презумира - чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се прилага разширително, но наличието на съответна фактическа степен на близост в отношенията (напр. съвместно живеене на съпружески начала или в общо домакинство, отношения между заварени и доведени деца, отношения между свързани лица по смисъла на § 1 ДР ТЗ и др.) имат значение и ако бъдат доказани, могат да залегнат в основата на фактически извод за наличието на знание, като разбира се естеството на съществуващата фактическа близост определя естеството на узнатите обстоятелства - свързаните лица по § 1 ДР ТЗ биха знаели основни обстоятелства от дейността на дружествата, но едва ли кой какъв алеаторен договор е сключил и изпълнява ли го добросъвестно. Юридическото лице знае за увреждането, ако за това знаят лицата от състава на неговите органи. / р. по гр. д. № 4606/14 г. на четвърто г. о. на ВКС/. Тази практика се споделя напълно от настоящия състав на ВКС. В исковата молба ищците твърдят и поддържат в касационната жалба, че са кредитори на ответното дружество по т. 24 от сключения между тях/ като възложители и изпълнител/ предварителен договор за учредяване на право на строеж и строителство на сграда от 6.06.11 г. С тази точка изпълнителят/ ответното дружество/ е поел задължение да въведе възложителите в полагащите им се самостоятелни обекти във вид и готовност за обитаване по БДС; да получи разрешение от компетентните органи и да изпълни остъкляване на терасите на ап. 8 и 9 в шестмесечен срок след получаване на акт обр. 16, като положи непрекъснат хидроизолационен и топлоизолационен слой върху покривната конструкция и терасите на горния етаж. Смислово този текст е възпроизведен в исковата молба и в становището на пълномощника на ищците на л. 172 пред РС, макар погрешно да е посочен текстът от договора – т. 21, вместо т. 24. Уточнено е, че към момента на първото по делото с. з. ищците разполагат с вл. в сила заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 402/18 г. на РС Пирдоп; представен е и е приет като доказателство издаденият въз основа на заповедта изп. лист от 24.10.18 г., с който ответното дружество е осъдено да заплати на ищците общо сумата 20 380 лв. / или по 6 793,ЗЗ лв. на всеки/ за задължение по чл. 24 от предварителния договор за строителство от 6.06.2011 г. и 1548,60 лв. разноски по делото. Задължението по т. 24 от предварителния договор за строителство е възникнало за дружеството – изпълнител при сключване на договора, макар изискуемостта му логически да следва издаването на акт. 16 за сградата/ р. по гр. д. № 1379/10 г. на трето г. о. на ВКС/. Затова атакуваното с иска разпоредително действие - договор за продажба на правото на строеж за ап. 10 в същата сграда, скл. с нот. акт № 85/28.12.11 г. между ответното дружество и ответницата К. - е извършено след възникване на вземането, и предпоставките за относителната му недействителност са посочени в чл. 135, ал. 1 и 2 ЗЗД. При сключване на предварителния договор с ищците от 6.06.11 г. ответното дружество е било представлявано от Д. Д. – МОЛ и П. Р. - съдружник. При сключване на оспорения по реда на чл. 135 ЗЗД договор между ответниците ответното дружество е било представлявано от Д. Д. – управител. От показанията на св. П. и представеното удостоверение от [община], на л. 212 – РС, се установява, че отв. К. живяла на съпружески начала със съдружника в ответното дружество П. Р. и двамата имат две общи деца, род. 2010 г. и 2016 г. Или отношенията на страните по оспорения договор, които са подобни на тези между лицата по чл. 135, ал. 2 ЗЗД /купувачката е в близки отношения на фактическо съжителство и общо дете със съдружник в дружеството-продавач, сключил за дружеството предварителния договор с ищците от 6.06.11 г. / обосновават знанието й по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за задълженията на дружеството спрямо ищците – кредитори по този предварителен договор. По изложените съображения според ВКС са налице предпоставките по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за уважаване на иска. Въззивното решение като неправилно – необосновано и постановено в нарушение на материалния закон, следва да се отмени и вместо него да се постанови ново, за уважаване на иска. Затова и на осн. чл. 293 ГПК ВКС на РБ, трето г. о.