Решение № 5295 от 4.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8997/2019 г.

Решение № 5295 от 4.05.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8997/2019 г., V о., докладчик съдията Юлия Ковачева Производството по делото е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба на Националната здравноосигурителна каса срещу решение № 3482 от 22.05.2019 г. по адм. дело № 9055/2018 г. на Административен съд – София град. В нея са развити доводи за неправилност на съдебния акт поради постановяването му при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост – касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3 АПК. Ответникът по касационната жалба – Комисията за защита от дискриминация, чрез процесуалния си представител, изразява становище, че същата е неоснователна и следва да се остави в сила обжалваното решение. Ответникът по касационната жалба И. К., чрез пълномощника си, поддържа, че обжалваното решение е правилно и не са налице касационни основания за отмяната му. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена в законния срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е основателна, по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд – София град е отхвърлил жалбата на Националната здравноосигурителна каса срещу решение № 288/10.07.2018 г. по преписка № 49/2018 г. на Комисията за защита от дискриминация. Съдът е установил следните фактически и правни обстоятелства по делото: Производството пред Комисията за защита от дискриминацията е образувано по повод жалба от И. К. срещу Националната здравноосигурителна каса – Централно управление, в качеството на работодател, с оплаквания за нарушение на чл. 14 от Закона за защита от дискриминацията, при упражняване правото на труд. Комисията за защита от дискриминация е приела сезирането за допустимо, образувала е производство и конституирала страните по преписката. След като е провела открити заседание с участие на страните и е събрала доказателства във връзка с твърдяната дискриминация, комисията е приключила производството. С решение № 288/10.07.2018 г. по преписка № 49/2018 г. Комисията за защита от дискриминация е установила, че с издаването на заповед № 5/24.01.2018 г., с която е определено основно месечно възнаграждение в размер на 780 лв. и неосигуряването на равно възнаграждение за една и съща длъжност, ответната страна Национална здравноосигурителна каса – Централно управление, представлявана от управителя К. Плочев за процесния период, в качеството на работодател е извършила дискриминация и е осъществила нарушение на чл. 14, ал. 1 и 3 ЗЗДискр. по отношение на И. К. На основание чл. 80, ал. 2 ЗЗДискр. е наложила на Националната здравноосигурителна каса имуществена санкция в размер на 500 лв. за това, че до момента не е изпълнила задължението си, произтичащо от чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. да осигури равно възнаграждение за положение еднакъв и равностоен труд от И. К. с този на останалите му колеги, заемащи длъжността "началник отдел" в НЗОК. Наложила е на основание чл. 76, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр. принудителни административни мерки като е предписала на работодателя да изравни занапред индивидуалното основно трудово възнаграждение на жалбоподателя И. К., заемащ длъжността "началник отдел в НЗОК" с това на останалите му колеги, заемащи същата длъжност и е определила 30-дневен срок да се предприемат мерки по изпълнение на дадените предписания. Съдът е приел, че обжалваното решение не страда от пороците по чл. 146, т. 1 - 5 АПК. Установил е, че е издадено от компетентния административен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в съответствие с материалния закон и неговата цел. При решаване на материалноправния спор съдът е отхвърлил като неоснователни възраженията на жалбоподателя по делото, че по-ниското възнаграждение на служителя не е акт на дискриминационно третиране, а е резултат на неговото различно фактическо и правно положение сравнение с останалите служители, назначени на обсъжданата длъжност "началник отдел" в НЗОК. Съдът е приел за правилен изводът на комисията, че работодателят е нарушил приложимата норма на чл. 14 ЗЗДискр. с издаването на заповед № 5/24.01.2018 г., с която на служителя е определена заплата в размер на 780 лв. Посочил е, че действително определеното основно месечно възнаграждение отговаря на законово определените рамки на минимални и максимални размери на заплатите на служителите в държавната администрация, но не съответства на месечните възнаграждения на останалите началник отдели в НЗОК. Съдът е счел, че фактическите обстоятелства сочат наличие на неблагоприятно третиране под формата на пряка дискриминация, изразяващо се в нарушение на основния принцип за еднакво възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, установен в чл. 243 КТ. Изтъкнал е, че работодателят не е представил доказателства, които обосновават голямата разлика в основното месечно възнаграждение на И. К. и останалите служители, заемащи същата длъжност, което сочи на нарушение на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. от работодателя. Така мотивиран съдът е постановил обжалваното решение. Върховният административен съд намира, че решението е неправилно поради неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Законът за защита от дискриминация съдържа абсолютна забрана за дискриминация, като в чл. 4, ал. 1 очертава широк кръг от защитени признаци. Законодателят не казва какво означава "защитен признак". В чл. 4, ал. 2 от ЗЗД дава определение за пряка дискриминация като всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства, като по този начин препращащата разпоредба съдържа в себе си обяснение, че забраната за дискриминация се свързва с понятието "признаци", които са посочени и изрично и неизчерпателно в чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр – в т. см. решение № 9053 от 11.07.2017 г. по адм. д. № 2851/2016 г. на ВАС, V о. Законът урежда специалната защита само срещу неравно третиране под формата на нееднакво, неправомерно правоприлагане на нормативни правила и/или установяване на порочни практики от страна на различните правни субекти, в т. ч. работодателите, основано на защитените признаци, по аргумент на чл. 1 вр. чл. 4 ЗЗДискр. Ето защо следва във всеки отделен случай да се конкретизира точно признакът/признаците, по които лицето е неравно третирано, а в случаите на признаците лично и обществено положение, с оглед бланкетния им характер, е необходимо да се уточни съдържанието им. Аналогична е уредбата в повечето действащи международноправни актове, както и в първичното и вторичното право на Европейския съюз, в които също не се съдържа легална дефиниция на юридическото понятие "дискриминация", но във всички актове присъства юридическата забрана за дискриминация по изброени признаци. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд. По силата на чл. 28 ЗЗДискр., разпоредбите на този раздел се прилагат съответно и към служебните правоотношения. Правилото на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. задължава работодателя да осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд и не допуска неравенство в заплащането, което се дължи на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. За да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането от работодателя по см. на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. е необходимо да се установи, че неблагоприятното третиране на служителя, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд, сравнение с други служители в сходно положение, е в причинна връзка с някои от защитените признаци. Извеждането на защитата при упражняване на правото на труд в самостоятелен раздел в Закона за защита от дискриминация е с оглед значимостта на обществените отношения, свързани с правото на труд на гражданите и свързаните с тях специфики, но във всички случаи разглеждането на нарушаване правото на труд като проява на дискриминация следва да е основано на защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Във всички останали случаи на неблагоприятно третиране, защита следва да се осъществява по общия ред, със съответните процесуални способи. В решението на Комисията за защита от дискриминация не е посочен защитеният признак, по който служителят е поставен в по-неблагоприятно положение да получава по-ниско възнаграждение за полагания труд при сравнението му с лица в сходно положение. Съдът също не е констатирал отсъствието на каузална връзка между някой от защитените признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. и определеното по-ниско месечно възнаграждение на служителя сравнение с колегите му, заемащи същата длъжност. Действително е налице съществена разлика в размера на получаваното месечно възнаграждение на служители, които са на сходна длъжност, но комисията не е установила, че констатираната разлика в заплащането е акт на пряка дискриминация по причина на признак или признаци по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Съдът неправилно е приел, че заявеното неравно третиране от касационния ответник представлява акт на дискриминация, т. к. не е доказано по делото, че поставянето му в по-неблагоприятно положение е основано на защитен признак. Разпоредбата на чл. 243 КТ, обсъдена в контекста на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр., на която се е позовал съдът, е неприложима в казуса, т. к. същата визира забрана за дискриминация при заплащането на труда на мъжете и жените, т. е. по признак "пол" по см. на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. След като по делото не е установено, че констатираната разлика в заплащането на ответника по касация се дължи на причина, свързана със защитен признак по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., неправилно съдът е възприел като законосъобразен и обоснован извода на комисията, че работодателят е определил по-ниско възнаграждение на служителя в нарушение на правилото по чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр. Предвид изложеното, обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени. Поради това, че спорът е изяснен от фактическа и правна страна, следва да се постанови друго решение по същество, с което да се отмени обжалваното решение на Комисията за защита от дискриминация. Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, пето отделение,