Решение № 13193 от 5.12.2024 г. на ВАС по адм. д. № 7688/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от ВПД директор на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи Търговище, чрез процесуален представител против Решение 946/08.07.2024 г. по адм. дело 106/2024 г. на Административен съд Търговище Излагат се доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правилна и необоснованост. Претендира отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на оспорването срещу заповедта. Ответната страна - А. Е., гражданка на Турция, чрез процесуален представител, с писмен отговор излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли за нейното отхвърляне, съответно, оспореното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, е основателна. С обжалваното решение първоинстанционният съд е отменил Заповед 363з-134/18.01.2024г. на ВПД Директор на ОДМВР-Търговище, с която на А. Е., на основание чл.39а, ал.1,т.1, във връзка с чл.40, ал.1,т.5 и чл.44,ал.1 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка отнемане на правото на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. От фактическа страна съдът е приел за установено, че Е. А. е родена в България, но е гражданка на Република Турция, като от 13.04.2021г. и е предоставено право на постоянно пребиваване. Има постоянен и настоящ адрес в страната, но за периода 13.04.2021г. 18.12.2023г. е пребивавала в страната общо 9 дни. Съдът е установил, че за периода 20.01.2020г. месец май 2022г. Е. А. е полагала грижи в дома си в Турция за болния си баща. Административен съд Търговище е приел от правна страна, че заповедта е издадена от компетентен орган, при спазване на административно-производствените правила и в изискуемата форма, но при неправилно приложение на чл.44, ал.2 ЗЧРБ и на принципа за съразмерност, прогласен в чл.6 АПК. Предвид установените факти, съдът е счел, че по отношение на А. Е. е налице обстоятелство по чл.44,ал.2 от ЗЧРБ - уязвимо лице по смисъла пар.1,т.4б от ДР на ЗЧРБ, както и извънредно такова, съставляващо друго събитие, настъпило не по волята на чужденката, която тя не е можела да предотврати, по смисъла на пар.1,т.7 от ДР на ЗЧРБ и което обективно я е възпрепятствало трайно да пребивава и да се установи продължително на територията на Р.България през процесния едногодишен период. По тези съображения съдът е приел, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е незаконосъобразна и я е отменил. Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно. При постановяването му не са допуснати съществени нарушения и фактическата обстановка е правилно изяснена. Въз основа на нея обаче са формирани противоречащи на материалния закон правни изводи. Разрешението за постоянно пребиваване на А. Е. е издадено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 ЗЧРБ. По делото липсва спор относно гражданството и статута на А. Е., както и затова, че тя не се е установила да пребивава на територията на страната. Ето защо, противно на приетото от съда, е налице визираната в чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната. Не са налице изключенията по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и 25. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната от общо девет дни, от които част са и извън относимия период, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденката са с Република Турция, където е обичайното ѝ пребиваване, семейството и центърът на жизнените ѝ интереси. Поради това неправилно е прието от първоинстанционния съд, че не са налице обстоятелствата на чл. 40, ал. 1, т. 5 ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. Преценката по чл.44, ал.2 ЗЧРБ е за личното положение и обстоятелства около чужденеца. В случай А. Е. не твърди и не се установява да представлява уязвимо лице. Вярно е, че тя е трябвало да полага грижи за болния си баща, но това обстоятелство е било налице и към момента на предоставяне на правото на постоянно пребиваване. Освен това и след кончината на Ю. Т. през месец май 2022г., включително и до издаване на заповедта, ответницата в настоящото производство не е предприела действия да се установи постоянно в България. По изложените съображения, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение, като неправилно, следва да бъде отменено, а оспорването против Заповед 363з-134/18.01.2024г. на ВПД Директор на ОДМВР-Търговище - отхвърлено, като неоснователно. При този изход от спора и заявеното искане, на касатора се дължи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв за касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение,