Решение № 219 от 11.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 810/2018 г.

Решение № 219 от 11.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 810/2018 г., I н. о., НК, докладчик съдията Николай Дърмонски Касационното производство е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимата С. Д. Д. от Берковица адв. Кр. Б. от АК-Монтана, която има за предмет нова въззивна присъда от 18.06.2018 г, постановена от Монтанския окръжен съд по ВНОХД № 26/2018 година, с която е отменена присъда № 5 от 29.01.2018 г на Районен съд - Монтана по НОХД № 1552/2017 г. и подсъдимата Д. е призната за виновна и е осъдена по предявеното й обвинение по чл. 323, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като защитникът се позовава на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК, с развити доводи в тяхна подкрепа и искане се отмяна на решението и оправдаване на подсъдимата от касационната инстанция. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата. Подсъдимата Д. лично и защитникът й адв. Б. поддържат жалбата и отправеното в нея искане. Върховният касационен съд провери новата въззивна присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе, взе предвид следното: След самоотвод на всички съдии от Районен съд - Берковица по НОХД № 231/2017 г. по описа на съда и пренасяне разглеждането на делото от ВКС на основание чл. 43, т. 3 от НПК в Районен съд - Монтана, с присъда № 5/29.01.2018 г. по НОХД № 1552/2007 г. Монтанският районен съд е признал подсъдимата С. Д. Д. от Берковица за невинна за извършено в периода от пролетта на 2016 г. до 01.03.2017 г. в местността "Сарая" в землището на [населено място] продължавано престъпление по чл. 323, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и я е оправдал по това предявено й обвинение. Присъдата е била протестирана от Районна прокуратура-Монтана с оплаквания за нейната необоснованост и незаконосъобразност поради възприетата несъставомерност на деянието на подсъдимата с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна присъда. С поставената на касационна проверка нова въззивна присъда Окръжен съд-Монтана е отменил изцяло първоинстанционната присъда и подсъдимата Д. е призната за виновна по възведеното й обвинение по чл. 323, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като й е наложено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. "б" от НК наказание пробация с ангажиране на двете задължителни пробационни мерки по чл. 42 а, ал. 2, т. 1 и 2 от НК за срок от 6 месеца и не й е наложено кумулативно предвиденото наказание глоба на основание чл. 55, ал. 3 от НК, макар това да не е отразено в диспозитива на присъдата. Срещу въззивната присъда е подадена касационна жалба и писмено допълнение от защитника на подсъдимата адв. Б. с наведени касационни основания за допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон в подкрепа на искането им за нейното оневиняване от касационната инстанция. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира касационната жалба за подадена в законния срок, от страна с право на жалба и срещу подлежащ на основание чл. 346, т. 2 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което е допустима, а по съществото си е и ОСНОВАТЕЛНА по изложените в нея съображения: Макар да е заявено и касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, всъщност не се оспорват релевантните по делото факти, а тяхната правна трактовка. Тя касае установяването или не на фактическо владение/държане от св. К. С. върху процесния имот и налице ли е самоволна промяна на съществуващото положение от действията на подс. Д.. Последното според окръжния съд е налице поради осведомяването й при извършената от нея проверка, че имотът е закупен от друг, макар и да е оспорвала законосъобразността на сделката (търга). За съставомерността на деянието по чл. 323, ал. 1 от НК е необходимо деецът да промени противоправно фактическото положение във връзка с оспорваното от него действително или предполагаемо право, със съзнанието за наличния (съществуващ или приключил) спор за него и осъществи реализация на претенцията си не по установения ред. Иначе казано, спорeщият да е придобил дадено право върху имот/вещ не може да я завладее без спазване на определен от закона ред и да претендира действията на оспорилия правото му нейн владелец/държател да са самоуправни. В настоящия случай прокурорът в обвинителния акт е ангажирал доказателства само по установяване на правото на собственост върху недвижимия имот, част от който подсъдимата и нейни роднини (сънаследници) са ползвали продължително време със знанието на поземлената комисия и общината, но няма какъвто и да е факт за промяна на фактическото положение от действията на подсъдимата в инкриминирания период. Оспорването на претендираното от нея право от св. К. С. (конкретизирано от прокурора в разпоредителното заседание като право на "ползване") е част от обективния състав на престъплението, но неправилно са оценени действията й само на основа на "знанието" й за новопридобитата собственост върху имота от него, защото законът изисква неговата (на фактическото положение) противоправна промяна, като я наказва в немаловажен случай, т. е. изисква и определен общественоопасен резултат. Последният е обоснован от прокурора с броя на противоправните й прояви, които обаче не са били последвани от друга реакция освен отправените й предупреждения по ЗМВР, без да е потърсена от претендиращият собственик съответната по закон закрила на правото му на собственост. Собствеността съдържа няколко права на собственика, едното от които е правото на ползване, оспорено от подсъдимата. Осъществяването му и от нея, включително с намерението да стане собственик на имота, независимо дали е било постижимо, е изяснено по делото. "Отстраняването" й от имота като негов владелец/държател не се е случило, особено по законен ред, за да се заключи, че тя е била отстранена от имота и противоправно е действала за осъществяване на нейно действително или предполагаемо право на собственост/ползване, т. е. завладяването му наново. Само знанието й за придобита от св. К. С. собственост върху имота не е достатъчно за фактическия извод владението да е преминало по законен път в неговия патримониум, защото бутането на старата ограда и премахването на наличните в него подобрения е следвало да стане явно и със знанието на ползувателя/владелеца на имота, за да имат правно (и наказателноправно) значение. Такива действия не са били извършени и от св. М. И., спечелил търга за процесния имот и месеци след това го продал на св. К. С.. Не е достатъчна и документалната промяна на предназначението на имота. Трикратните действия на подсъдимата само сочат, че тя не се е дезинтересирала от имота и е манифестирала намерението си да продължи да го ползва, въпреки външната намеса в него, без да е изяснено на какво правно основание и от кого е осъществена. С тях тя се е противопоставяла на промяната на фактическото положение в имота не по установения в закона ред и отделните й действия неправилно са оценени дори като продължавано престъпление. Тя с тези си действия не е довела до каквато и да е промяна на изясненото по делото фактическо държане/владение на имота. От друга страна, реализирането на действително с имуществен характер субективно материално право от спорещия собственик следва да стане по установения от закона ред, включително и чрез принудително изпълнение, за да може да претендира защита срещу неправомерни действия на опонента му, засягащи законно промененото фактическо положение в имота или с вещта. Тези изводи следват и от характера на обществените отношения, които се защитават с нормата на чл. 323 от НК – те са свързани с опазване на законовия ред за осъществяване на субективните права на гражданите и на общественото спокойствие. Деянието на подс. Д. не е съставомерно и поради липса на другото изискуемо се от закона обстоятелство – случаят да е немаловажен. Безспорно, значимостта на едно деяние се определя както от степента на засяганите от него обществени отношения, от значимостта на незаконно реализираното оспорвано действително или предполагаемо субективно материално право, но и от реално настъпилите вреди от осъществяването му. Такива факти в обвинението не са заявени, нито са валидно установени, за да се утвърди извод за немаловажност на деянието/действията на подсъдимата. Те са предизвикали единствено реакцията на органите на МВР с отправяне на предупреждения спорът помежду им със св. К. С. да бъде разрешен по законов път. И на последно место, твърде декларативен е изводът на окръжния съд за наличието на пряк умисъл у подс. Д. при осъществяване на деянията. И в обясненията си, и в множеството й жалби до различни институции тя е изяснила защо ги извършва, настоявайки спрямо нея св. К. С. да приложи съответната законова процедура за реализиране на правото си на собственост върху имота, в която тя да има възможност да се защитава с допустимите законови средства. В действията й няма възприетата от съда престъпна упоритост за постигане на целените общественоопасни последици при съзнанието, че "имотът се намира в чуждо владение", което не е вярно. С оглед на тези съображения настоящият състав на ВКС приема, че действията на подс. Д. в инкриминирания период не осъществяват елементите на състава на престъплението по чл. 323, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, поради което незаконосъобразно е призната за виновна и осъдена. Обжалваната въззивна присъда следва да бъде отменена от ВКС изцяло и подсъдимата следва да бъде призната за невинна и оправдана по предявеното й обвинение по чл. 323, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, съобразно правомощието му по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като се касае за приложение на материалния закон при правилно установени факти от предмета на доказване по делото. Водим от гореизложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд - първо наказателно отделение