Решение № 16868 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3157/2011 г.

Решение № 16868 от 20.12.2011 г. на ВАС по адм. д. № 3157/2011 г., VII о., докладчик председателят Ваня Анчева Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 79, ал. 1 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД). Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Български документи за самоличност" - МВР срещу решение № 4368 от 22.12.2010 г. по адм. д. № 6743/2010 г. по описа на Административен съд - София град (АССГ), с която е отменена заповед рег. № 2004007357/12.07.2004 г. на врнд началник направление "БДС" при НСП, с която на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, редакция, ДВ, бр. 105 от 2006 г.; понастоящем Закон за българските лични документи ), на Пламен Евгениев Венков от гр. Видин е наложена принудителна административна мярка "Отказ за издаване на паспорти или заместващи ги документи", считано от 12.07.2004 г. до отпадане на основанието. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение като постановено при наличие на касационни основания за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. първо и трето АПК. Ответникът - Пламен Евгениев Венков, не ангажира становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният административен съд, седмо отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна с правен интерес от касационно обжалване. Като извърши служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на обжалваното решение с материалния закон и разгледа касационната жалба на посочените в нея основания, съдът намира същата за неоснователна. С оспореното решение на АССГ е отменена Заповед рег. № 2004007357/12.07.2004 г., с която на основание чл. 76, т. 3 (отм.) от Закона за българските документи за самоличност (ЗБДС, редакция, ДВ, бр. 105 от 2006 г.; понастоящем Закон за българските лични документи ), на Пламен Евгениев Венков наложена принудителна административна мярка (ПАМ) "Отказ за издаване на паспорти или заместващи ги документи", до отпадане на основанието. Извършвайки контрол за законосъобразността на обжалваната заповед за налагане на ПАМ по чл. 76, т. 3 ЗБЛД (отм.), АССГ е приел, че задължението на Пламен Евгениев Венков попада в дефиницията на закона за парични задължения в големи размери към физически или юридически лица според посоченото в искането на съдия - изпълнителя при СИС на ОС - Видин за налагане на ПАМ. Независимо от тази констатация, за да отмени заповедта съдът е извършил преценка на оспорения административен акт с оглед общностното право. Същото е неделима част от правния ред, приложим в страната и по аргумент от разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК, законосъобразността на наложената мярка е преценена с оглед правният статус на адресата като гражданин на Европейския съюз - Арг.: чл. 20, § 1 и чл. 21, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз и чл. 3, § 1 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки. Съобразявайки приоритетно първичното и производно общностно право, съдът е приел оспорената заповед, с която се ограничава правото на свободно придвижване на адресата за незаконосъобразна. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е счел, че разпоредбата на чл. 76, т. 3 ЗБЛД (отм.) противоречи на чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО, като е приложил актът на вторичното общностно право, отменяйки оспорената заповед изцяло. Не е изложил мотиви относно отмяната на ограничението и за трети страни - нечленуващи в ЕС, по отношение на които жалбоподателят очевидно не се ползва с произтичащите си от надстроечното гражданство на Европейския съюз права; нито относно обстоятелството, че административният акт е постановен през 2004 г., когато разпоредбите на общностния правопорядък не са били приложими за страната ни. Независимо от допуснатите нарушения, решението е правилно като краен резултат. Касационният съд се произнася по приложението на материалния закон спрямо фактите така, както те са установени от инстанцията по същество. Между страните няма спор, че ответникът по касационната жалба е длъжник по изискуемо парично задължение, удовлетворяващо изискванията на § 1, т. 5 ДР на ЗБЛД, което не се изпълнява и не е надлежно обезпечено. Спорът е по прилагането на чл. 27, § 1 от Директива 2004/38 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (директивата), съгласно който държавите - членки могат да ограничат свободата на движение и пребиваване на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства само по съображения, свързани с обществен ред, обществена сигурност и обществено здраве. Касаторът твърди, че ограничаването на правото на движение на българските граждани в качеството им на граждани на Европейския съюз в разглежданата хипотеза от националния закон е мярка, установена в публичен интерес и отговаря на критерия за обществен ред по смисъла на директивата, поради което като е приел обратното, решаващият съд е постановил неправилно решение. Поддържа, че към момента на постановяването си - 12.07.2004 г. заповедта е била законосъобразна, т. к. органът не е бил длъжен да съобрази разпоредбата на чл. 27 от директивата. В Тълкувателно решение № 2/22.03.2011 г. по т. д. № 6/2010 г. на Общото събрание на колегиите във Върховния административен съд, са изложени мотиви относно противоречието на разпоредбата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД с чл. 27 от Директива 2004/38/ЕО. Прието е, че заповедта, с която се налага ПАМ "забрана за напускане на страната" на посоченото основание недопустимо ограничава правото на лицата на придвижване в рамките на Европейския съюз и националният съдия следва да прилага разпоредбата на директивата в смисъла на така даденото тълкуване. Съгласно предписанието на чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт, тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове. Следователно приетото от Общото събрание на ВАС решение по тълкуването и прилагането на чл. 75, т. 6 ЗБЛД и аналогичната й като съдържание разпоредба на чл. 76, т. 3 ЗБЛД (отм.) е задължително и за настоящия съдебен състав. С решение № 2 от 31.03.2011 г. на Конституционния съд (КС) по к. д. № 2/2011 г. (обн. ДВ, бр. 32/2011 г.), разпоредбата на чл. 75, т. 5 ЗБЛД е обявена за противоконституционна. Според чл. 151, ал. 2 от Конституцията, законът, обявен за противоконституционен не се прилага от деня на влизане на решението на КС в сила. По аргумент от противното от ал. 3 на същия текст, частта от закона, която противоречи на Конституцията се обезсилва и загубва действието си, т. е. престава да действа занапред. Този новонастъпил юридически факт, на основание чл. 142, ал. 2 АПК следва да се отчете като правопрекратяващ досежно възможността адресатът да търпи ограничение, произтичащо от обезсилена законова норма. Съгласно цитираната разпоредба и по силата на конституционния принцип за равенство пред закона, са налице основания за отменянето на заповедта за налагане на ПАМ по чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБДС изцяло и като е достигнал до същия резултат, АССГ е постановил правилно решение. В контекста на изложеното, следва да се има предвид и твърдението на самия касатор, че след постановяване на решението на Конституционния съд, действието на наложената на Пламен Евгениев Венков ПАМ е било прекратено. По делото е представена служебна бележка в тази връзка, но при липсата на данни за надлежно уведомяване на адресата за издадения нов акт, този факт не може да се приеме за настъпил. Не са налице релевираните касационни основания за ревизиране на съдебния акт, поради което оспореното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1-во АПК, Върховният административен съд, състав на седмо отделение,