Решение № 5658 от 26.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 3237/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи /ОДМВР/ - Плевен, подадена чрез упълномощен главен юрисконсулт П. Фердинандова, против решение № 3639 от 28.01.2026 г. постановено от Административен съд – София-град, I отделение, 69 състав, по адм.д. № 9818/2025 г. С жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон и поради неговата необоснованост - касационни отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Според касатора съдът неправилно е възприел събраните по делото доказателства и необосновано е счел, че заповедта е незаконосъобразна, поради допуснато съществено процедурно нарушение, свързано с неуведомяване на Г. за започване на административното производство, както и поради липсата на фиктивност на брака, сключен между българска гражданка и чужденеца. Сочи, че формалното изпращане на уведомление на адреса на регистрация не би променило изхода на административното производство, защото чуждият гражданин се намира във Великобритания. Освен това, според жалбоподателя Г. е узнал за издадената заповед и е упражнил правото си на защита, тъй като в хода на съдебното производство е представил писмени доказателства, които по своята същност не опровергават посоченото в сигнала на българската гражданка. Оспорват се изводите на първостепенния съд, че към датата на издаване на заповедта Е. Г. е член на семейство на български гражданин, защото от месец април 2024 г. съпрузите не живеят заедно, престоите на Г. в страната са редки и за няколко дни, като е налице е фактическа раздяла, потвърдена с решение за развод № 19 от 08.01.2026 г. на Районен съд - Плевен, постановено по гр.д. № 445682025 г. Касаторът обжалва постановеното решение и в частта за разноските, като счита, че сумата, която ОДМВР е осъдена да заплати е прекомерно завишена, с оглед фактическата и правна сложност на спора, съображения за което са изложени в становище с рег. № 316000-2277/19.01.2026 г. Претендира отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции. С депозирано писмено становище от 21.04.2026 г. по съществото на спора поддържа подадената касационна жалба по съображенията изложени в нея, представя списък по чл. 80 ГПК и прави мотивирано възражение за прекомерност на претендираните от насрещната страна разноски. Ответникът – Е. Г. Г., гражданин на Република Турция, оспорва касационната жалба чрез упълномощен адвокат М. Минков, който в писмен отговор пледира за отхвърлянето ѝ като неоснователна и за оставяне обжалваното решение в сила. В съдебно заседание ответникът се представлява от преупълномощен адвокат В. Вутов, който оспорва жалбата, поддържа подадения писмен отговор и претендира присъждане на направените в производството разноски, за което представя списък по чл. 80 ГПК и договор за правни услуги. Като прецени данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на директора на ОДМВР – Плевен за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение № 3639 от 28.01.2026 г. е отменена по жалба на Е. Г. Г., гражданин на Република Турция, заповед рег. № 316з-3837 от 08.08.2025 г. на директора на ОДМВР - Плевен и ОДМВР - Плевен е осъдена да заплати на Е. Г. Г., гражданин на Република Турция на основание чл.143, ал. 1 АПК, сторените по делото разноски в размер на 5.11 евро държавна такса и 700 евро адвокатско възнаграждение. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд – София-град /АССГ/ е констатирал, че заповедта е издадена от компетентен административен орган, при условията на заместване въз основа на заповед № 316з-3626 от 28.07.2025 г. на директора на ОДМВР – Плевен, мотивирана е от фактическа и правна страна съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, но при постановяването ѝ са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно е приложен материалният закон. Съдът е приел, че в оспорената заповед и документите от административната преписка се съдържа признание, че чуждият гражданин не е уведомяван съгласно чл. 26, ал. 1 АПК за образуваното административно производство по отнемане на правото му на пребиваване в Република България, тъй като след извършена проверка е установено, че е напуснал страната на 18.07.2025 г. през ГКПП Аерогара – София, към който момент съпругата – българска гражданка е подала молба за развод и сигнал до ОДМВР - Плевен относно състоянието на брака. Съдът е счел, че изложеното е съществено процесуално нарушение на правото на защита на чуждия гражданин, което от своя страна е довело до неизясняване на действителната фактическа обстановка по случая, в нарушение на чл. 26, чл. 34, ал. 1 и ал. 3 и чл. 35 АПК. Според решаващия съдебен състав обстоятелството, че чуждият гражданин не се намира на територията на страната, не освобождава административния орган от задължението по чл. 26, ал. 2 АПК да го уведоми за образуваното административно производство по реда на чл.18а, ал. 9 и ал. 10 АПК, а пропускът в случая е съществен, тъй като в хода на съдебното производство жалбоподателят е ангажирал доказателства в подкрепа на тезата си, че сключеният на 30.09.2023 г. граждански брак не е фиктивен. При това, първостепенният съд е преценил, че след като мотивите на административния орган включват както изначална фиктивност на брака /без съдържание, без съвместно съжителство, без действителни брачни отношения/, така и последващо отпадане на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 18 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, органът е следвало да гарантира участието на турския гражданин в административното производство, което в случая не е сторено. Съображенията си за материална незаконосъобразност на процесната заповед съдът е извел въз основа на обстоятелството, че значителна част от фактическите мотиви на оспорената заповед възпроизвеждат сигнала от 18.07.2025 г. на Л. Г., както и даденото от нея в хода на административната проверка писмено сведение от 04.08.2025 г., според което със съпруга си не живеят заедно от м. август 2024 г., когато той заявил, че няма никакво намерение да живее в България, а го интересува единствено получаване на българско гражданство. Въз основа на посоченото в същите обяснения, че бракът е сключен на базата на създадена емоционална връзка от нейна страна, че включително след м. август 2024 г. съпругата е искала да се съберат да живеят заедно в България, където да закупят жилище, както и предвид доказаните две бременности по време на брака – в средата на 2024 г. и началото на 2025 г., съдът е приел, че гражданският брак не е сключен фиктивно. В подкрепа на тези мотиви е съобразил и становището на административния орган в производството по подадено от чуждия гражданин заявление за предоставяне на право на продължително пребиваване на основание чл. 24, ал.1, т. 18 ЗЧРБ. На последно място и по аргумент от чл. 142, ал. 2 АПК първостепенният съд е съобразил постановено решение № 19 от 08.01.2026 г. по гр. д. № 4456/2025 г. по описа на РС – Плевен за прекратяване на брака между съпрузите, което обаче не е влязло в сила, следователно не може да бъде причина за отпадане на основанието по чл.24, ал.1, т. 18 във връзка с вр. чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ. Според решаващите мотиви на съда, при недоказаност на изначална фиктивност на сключения на 30.09.2023 г. граждански брак и при липсата на доказателства за неговото прекратяване с влязло в сила съдебно решение, не е налице посоченото от административния орган правно основание за издаване на процесната заповед. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, но по различни от изложените в него съображения. Настоящата касационна инстанция не споделя изводите на първостепенния съд за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с липсата на надлежно уведомяване на чуждия гражданин по реда на чл. 26, ал. 2 във връзка с чл. 18а АПК. Безспорно, след като административният орган е установил, че Г. Е. Г. е напуснал границите на Република България на 18.07.2025 г. през ГКПП Аерогара - София в 18.30 ч., не е изпращал съобщение за образуваното производство на посочения в заявлението му с рег. № 227 от 14.03.2025 г. адрес за пребиваване в гр. Плевен, [адрес]. Липсата на надлежно уведомяване обаче не е рефлектирало върху правото на защита на настоящия ответник, защото същият е подал жалба срещу оспорената заповед № 316з-3626 от 28.07.2025 г. на директора на ОДМВР - Плевен в законоустановения срок. От доказателствата по делото се установява и че в хода на съдебното производство, чрез упълномощен процесуален представител, на 25.11.2025 г. чуждият гражданин е депозирал молба с приложени писмени доказателства, оборващи фактическите основания за издаване на акта, а именно че бракът съществува формално, без съдържание и без действителни брачни отношения. Поради това допуснатото от административния орган нарушение на процесуалните правила не е довело до реално ограничаване на правата на Г. Е. Г. в производството, следователно не се преценява като съществено. Независимо от изложеното, касационният съдебен състав намира, че при правилно установена по делото фактическа обстановка, първоинстанционният съд е достигнал до обоснован извод за материална незаконосъобразност на оспорената заповед. В случая точно е констатирано, че заповед № 316з-3626 от 28.07.2025 г. на директора на ОДМВР – Плевен, с която е отнето правото на Е. Г. Г. на продължително пребиваване в Република България, е издадена на основание чл.39а, т. 1, във връзка чл.40, ал.1, т. 1 ЗЧРБ – поради отпадане на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 18 от същия закон. Обосновано първостепенният съд е преценил, че фактическите основания на заповедта се основават единствено на подадения от съпругата Л. Г. сезиращ сигнал на 18.07.2025 г. и предоставеното от нея писмено сведение от 04.08.2025 г. /обяснение на л. 28 и л. 29 от първоинстанционното дело/, в които се твърди, че със съпруга си не живеят заедно от м. август 2024 г., когато е заявил, че няма намерение да живее в България, а го интересува единствено получаване на българско гражданство. В документите е посочено още, че Л. Г. е подала молба за развод веднага след като е разбрала, че целта на сключения брак е единствено получаване на постоянно пребиваване в страната. Верни са изводите на решаващия съдебен състав, че тези установявания се опровергават както от изявлението на съпругата в цитираното сведение, така и от становище с рег. № 316р-10056 от 14.03.2025 г. на ОДМВР Плевен, предоставено в рамките на производството по подадено от турския гражданин заявление за предоставяне на право на продължително пребиваване на основание чл. 24, ал.1, т. 18 ЗЧРБ. Според дадените от съпругата обяснения, бракът е бил сключен на базата на създадена емоционална връзка от нейна страна, а лятната ваканция са прекарали заедно с детето ѝ от предишен брак в Лондон, Великобритания, където Е. Г. работи като лекар. Съгласно цитираното мотивирано становище /л. 130 от първоинстанционното дело/, в рамките на развилото се административно производство са извършени всички необходими действия за доказване истинността на брака, при които е проведена беседа с двамата съпрузи, по време на която не са доловени данни, даващи основание да се предположи, че бракът е сключен с цел заобикаляне на нормите на българското законодателство, регламентиращо режима на пребиваване на чужденците в Република България. Изрично е посочено, че чуждият гражданин специализира медицина във Великобритания и периодично се прибира в страната. Последното обстоятелство се потвърждава от изготвената справка за задгранични пътуванията на лицето, която превратно е тълкувана от касационния жалбоподател като индиция, че престоят на чужденеца в страната е единствено във връзка в с подаваните от него документи в миграционната служба. Верни са изводите на АССГ, че бракът не може да се приеме за фиктивен, включително поради доказаните две бременности на съпругата в средата на 2024 г. и началото на 2025 г. В подкрепа на тези изводи следва да се кредитират и представените в хода на производството пред първата инстанция писмени доказателства, от които е видно, че двамата съпрузи заедно са сключили едногодишен договор за наем на недвижим имот във Великобритания, а в периода май – август 2025 г. са посещавали психолог, който да им помогне да подобрят отношенията си по време на втората бременност на Л. Г.. Също така са представени разпечатки от самолетни билети и бордни карти, удостоверяващи съвместни пътувания на двамата съпрузи, заедно с детето на Л. Г.. В своята съвкупност тези доказателства установяват последователно и продължително поведение, характерно за реални семейни отношения - съвместно съжителство макар и на територията на Великобритания, общо домакинство през определени периоди от време, емоционална връзка и полагане на усилия за преодоляване на семейните затруднения. Изложеното опровергава тезата на касатора, че сключеният брак е формално действителен, без каквото и да е съдържание, както и че не цели съвместно съжителство на брачните партньори. Правилно административния съд е приел, че с решение № 19 от 08.01.2026 г. по гр. д. № 4456/2025 г. по описа на РС - Плевен, на основание чл. 49, ал.1 СК, бракът между съпрузите е прекратен, но това решение не е влязло в сила към момента на приключване на устните състезания, следователно не е отпаднало основанието по чл. 24, ал. 1, т. 18 във връзка с чл. 40, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ, за наличието на което съдът следи служебно. Не намират правна обосновка твърденията на касационния жалбоподател, че фактът, че решението не е влязло в сила поради това, че Е. Г. Г. го обжалва, е ясна индикация, че същият прави опити да остане формално член на семейство на български гражданин до получаване на разрешение за постоянно пребиваване в страната и евентуално българско гражданство. Причините, поради които съпругът не желае сключеният брак да бъде прекратен са ясно изложени в отговора на исковата му молба до районния съд и не могат да категорично да бъдат приравнени на опити да се заобиколи действащото законодателство, регламентиращо режима на пребиваване на чужденците в Република България. Бракоразводното решение не е влязло в сила, поради което не поражда правни последици и не може да служи като сигурно доказателство за окончателно и необратимо прекратяване на семейната връзка, още по - малко от него може автоматично да се извежда извод за злоупотреба с права. Отделен е въпросът, че наличието на решение за прекратяване на брака не променя с обратна сила установените данни за реално съществувал семеен живот. Ето защо изцяло следва да бъдат споделени изводите на решаващия състав на АССГ, че при недоказаност на изначална фиктивност на сключения на 30.09.2023 г. граждански брак и липса на доказателства за неговото прекратяване с влязло в сила съдебно решение, не са налице предпоставките на чл. 40, ал. 1, т. 3 ЗЧРБ, налагащи отнемане на правото на продължително пребиваване на Е. Г. Г.. Обжалваното съдебно решение е правилно и в частта му за възложените в тежест на административния орган разноски. Съдът обосновано е приел, че спорът не е с ниска фактическа и правна сложност, а обемът на осъществената от упълномощения адвокат правна защита и съдействие не предполага редуциране на адвокатския хонорар до предвидения в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа минимум от 1000 лева /511,29 евро/. В случая правилно е съобразено, че процесуалното представителство по делото обхваща, както изготвяне на жалба до съда, така и явяването в две открити съдебни заседания, подаването на молби с доказателствени искания и ангажиране на становище по исканията на ответника, следователно присъденото в полза на жалбоподателя адвокатско възнаграждение кореспондира с положения адвокатски труд. По изложените съображения касационният състав на Върховния административен съд счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните с касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. С оглед на изхода на спора, релевираното от касатора искане за присъждане на разноски се оставя без уважение. На основание чл. 143, ал. 4 АПК касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за адвокатско възнаграждение. Предвид направеното мотивирано възражение за прекомерност и съобразявайки обема на осъщественото процесуално представителство, дължимите разноски се определят в размер на 500 евро. На основание на горното и на чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,