Решение № 5903 от 29.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16729/2013 г.

Решение № 5903 от 29.04.2014 г. на ВАС по адм. д. № 16729/2013 г., VI о., докладчик председателят Наталия Марчева Производство по чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 36 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Образувано е по жалба на Димитър Викентиев Нинов от гр. Оряхово срещу решение по т. 23 от протокол № 43 от 07.11.2013 г., с което Висшият съдебен съвет е отказал на жалбоподателя да му изплати еднократно парично обезщетение по искова молба от 8.10.2013 г. Поддържат се оплаквания за нарушение на материалния закон. Ответникът - Висш съдебен съвет, чрез юрисконсулт Димитрова, изразява алтернативно становища за недопустимост и неоснователност на жалбата. Застъпва теза, че решението на ВСС не подлежи на обжалване по административен ред, тъй като претенцията следва да бъде разгледана в рамките на гражданско съдопроизводство и да бъде насочена към прокуратурата. Обосновава и отсъствие на заявените оплаквания за нарушение на материалния закон, тъй като в случая бил изтекъл предвиденият в чл. 110 от Закона за задълженията и договорите петгодишен давностен срок. Върховният административен съд намира жалбата за допустима като подадена в срока по чл. 36, ал. 1, изр. първо ЗСВ, от надлежна страна и при наличие на всички положителни процесуални предпоставки по възникване и упражняване на правото на съдебно оспорване и отсъствие на процесуални пречки. Решението на ВСС е неблагоприятно за Нинов. Наред с това несъмнено бившият работодател на жалбоподателя, при наличие на отрицателно решение на ВСС, не би разгледал случая и не би изплатил процесното обезщетение. Решение по т. 23 от протокол № 43 от 07.11.2013 г. на Висшия съдебен съвет представлява изрично волеизявление на кадровия орган на съдебната власт, с което се засягат права и интереси на адресата, поради което то представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК и попада в обхвата на Административнопроцесуалния кодекс - чл. 2, ал. 1 АПК. Отделен е въпросът дали ВСС е овластен със закон да издава административни актове от категорията на процесния. Този въпрос обаче стои пред съда във връзка с основанията за оспорване, регламентирани в разпоредбите на чл. 146 АПК. Независимо от заявените оплаквания, разпоредбата на чл. 168, ал. 1 АПК задължава съда да провери законосъобразноста на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК. Според чл. 168, ал. 2 АПК, той обявява нищожността на акта, дори да липсва искане за това. Настоящият тричленен състав на Върховния административен съд статуира в посочените предели на съдебна проверка. На 08.11.2013 г. (вх. № 96-00- 304), в деловодството на ВСС, е постъпила така именувана "искова молба" на Димитър Викентиев Нинов за изплащане на парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ. По същество, видно от съдържанието й, тя представлява заявление (молба) за отпускане на цитираното обезщетение, а не покана за доброволно изпълнение. С решение по т. 72 от протокол № 40 от 16.10.2013 г., комисията "Бюджет и финанси" на ВСС е изпратила молбата на комисията по правни въпроси на ВСС. С решение по т. 6 от протокол № 41 от 21.10.2013 г., последната е приела, че претенцията е погасена по давност, тъй като е изтекъл 5-годишният давностен срок. С решение по т. 29 от протокол № 42 от 30.10.2013 г., комисията "Бюджет и финанси" на ВСС е предложила на последния да вземе решение в смисъл, че приема за сведение решение по т. 6 от протокол № 41 от 21.10.2013 г. на комисията по правни въпроси на ВСС. С решение по т. 23 от протокол № 43 от 7.11.2013 г., Висшият съдебен съвет е постановил отказ за изплащане на еднократно парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ на Димитър Нинов, като се е мотивирал с изтекъл 5-годишен давностен срок. Решението е взето след проведени дебати и гласуване, обективирано е в дължимата писмена форма. Но решението е постановено при липса на материална компетентност по следните съображения: Висшият съдебен съвет няма правомощие да се произнесе по искането за еднократното парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ. За определяне на дължимите по закон обезщетения при освобождаване от длъжност компетентен е органът, с който лицето е в трудови или служебни отношения. Съгласно чл. 160 от ЗСВ Висшият съдебен съвет избира, повишава, премества и освобождава от длъжност прокурора. Магистратът обаче е осъществявал дейността си в Районна прокуратура гр. Оряхово, която по силата на чл. 136, ал. 1 във връзка с чл. 137 ЗСВ е към Прокуратурата на Република България. Последната е със статут на юридическо лице - чл. 137 ЗСВ. Ето защо компетентният орган в случая е Главният прокурор на Република България или надлежно упълномощено от него длъжностно лице. Това е органът, овластен с правомощието да се произнесе по наличието или липсата на предпоставките и размера на дължимите по закон парични обезщетения на прокурорите. Във връзка с извода, че ВСС не е компетентният орган да се произнася по молби за обезщетения е налице константна съдебна практика на Върховния административен съд - определение № 9155 от 25.06.2012 г. по адм. д. № 14780/2011 г. на ВАС, VII о., определение № 336/2012 г. по адм. д. № 16177/2011 г. на ВАС, решение № 1341/2011 г. по адм. д. № 4551/2010 г. на ВАС, V отделение. Издаденият при липса на материална компетентност отказ, обективиран в процесното решение, е нищожен на основание чл. 146, т. 1 от АПК. Компетентността на органа за издаване акта е абсолютно условие за неговата законосъобразност и липсата й винаги обосновава извод за нищожност на волеизявлението. По този въпрос също е налице константна практика на Върховния административен съд - Решение № 11291 от 4.10.2010 г. на ВАС по адм. д. № 496/2010 г., V о., Решение № 611 от 17.01.2014 г. на ВАС по адм. д. № 2379/2013 г., IV о., Решение № 954 от 19.01.2011 г. на ВАС по адм. д. № 11785/2010 г., II о., Решение № 7486 от 29.05.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1216/2012 г., VI о. и много други. При това положение след като решаващият състав на съда констатира тази нищожност, следва с решението си по делото да я обяви, а съгласно чл. 172, ал. 2, предл. 1 от АПК и съобразно правилото на чл. 173, ал. 2 от АПК трябва да се разпореди изпращане на преписката на компетентния орган да се произнесе по нея. В случая този компетентен орган е Главният прокурор на Република България или надлежно упълномощено от него длъжностно лице. Действително в разпоредбата на чл. 140 ЗСВ е посочено, че административните ръководители на районните, окръжните, специализираната, военно-окръжните, апелативните, военно-апелативната и апелативната специализирана прокуратура организират и ръководят дейността им, назначават и освобождават служителите в тях. Но съгласно чл. 136, ал. 1 ЗСВ, Прокуратурата в Република България се състои от главен прокурор, Върховна касационна прокуратура, Върховна административна прокуратура, Национална следствена служба, апелативни прокуратури, апелативна специализирана прокуратура, военно-апелативна прокуратура, окръжни прокуратури, специализирана прокуратура, военно-окръжни прокуратури и районни прокуратури. В текста на чл. 137 ЗСВ изрично е посочено, че Прокуратурата е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в град София. Това означава, че районните прокуратури не са юридически лица за разлика от съдилищата. По изложените в тези мотиви съображения жалбата се възприема като основателна. Обжалваният административен акт се прогласява за нищожен, а делото като преписка се изпраща на Прокуратурата на Република България за произнасяне по спора. Водим от горното и на основание чл. 36, ал. 2 ЗСВ, Върховният административен съд, шесто отделение,