Решение № 11195 от 31.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 529/2013 г.

Решение № 11195 от 31.07.2013 г. на ВАС по адм. д. № 529/2013 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 от АПК. Образувано е по касационна жалба на Васко Апостолов Апостолов, в качеството му на директор на дирекция "Обжалване и управление на изпълнение"-гр. Пловдив, срещу решение № 2596 от 22.11.2012 г. по адм. дело № 1400 по описа за 2012 г. на административния съд - Пловдив. С него по жалба на "Еко енерджи" ООД е отменен ревизионен акт № 161105957 от 16.01.2012 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. Пловдив, потвърден с решение № 374 от 9.04.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив в частта относно непризнато право на данъчен кредит в общ размер от 6 500.00 лв. и за данъчни периоди м. 04 и м. 06.2010 г. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на обжалваното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закони, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора и присъждане на съдебни разноски. Ответната страна по касационната жалба - "Еко Енерджи" ООД оспорва същата като неоснователна чрез процесуалния си представител адв. Димитър Митев, като представя и писмена защита. Претендира присъждане на съдебни разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за частична основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество е неоснователна. Административният съд - Пловдив е бил сезиран с жалба срещу ревизионен акт № 161105957 от 16.01.2012 г. на органа по приходите при ТД на НАП-гр. Пловдив, потвърден с решение № 374 от 9.04.2012 г. на директора на дирекция "Обжалване и управление на изпълнението"-гр. Пловдив в частта относно непризнато право на данъчен кредит в общ размер от 6 500.00 лв. и за данъчни периоди м. 04 и м. 06.2010 г. На ревизираното дружество е осъществена ревизия по прилагането на ЗДДС за ревизиран период 1.04.2010 г. -30.06.2010 г., като на ревизирания субект е отказано право на данъчен кредит в размер на 2 800.00 лв. по 3 броя фактури, издадени през м. 06.2010 г. от "Инфоком Транс" ЕООД с предмет на доставката "наем на автомобил по договор от 1.01.2010 г.", сключен между "Инфоком Транс" ЕООД като наемодател и ревизираното дружество, като наемател за временно и възмездно ползване на автомобил "Фолксваген Тарнспортер" с рег. № СА 2897 МХ. Отказано е и право на данъчен кредит общо в размер на 3 700.00 лв. по два броя фактури, издадени от "Инфоком" АД през м. 03 и м. 04.2010 г., по които данъчния кредит е приспаднат през м. 04 и м. 06.2010 г. с предмет на доставките "консултантски услуги". Правото на данъчен кредит по повод първата група фактури е на основание чл. 69, ал., т. 1 от ЗДДС, във връзка с чл. 68, ал. 1, чл. 8 и чл. 9 от ЗДДС. Правото на данъчен кредит по втората групи фактури е отказано на основание чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, във връзка с чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 от ЗДДС. В мотивите на обжалваното решение е изложена изключително подробно фактическата обстановка по спора, обсъдени са събраните по делото доказателства, първо тези в ревизионното производство, а след това и в съдебното производство, експертизата по съдебно-счетоводната експертиза, изготвена след преглед на счетоводството на ревизираното дружество и на двамата преки доставчици. За да се обоснове, съдът е направил подробно изложение по точки, като е приел, че при осъществяване на самото ревизионно административно производство не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Обосновал е извод, че доказателствената тежест е в лицето на оспорващия адресат на акта, като няма пречка същият да представи доказателства и в съдебното производство, в резултат на което поради представяне на такива го е санкционирал по реда на чл. 161, ал. 3 от ДОПК. Съдът подробно е обсъдил фактурите откъм тяхното съдържание и реквизити, както и основанията въз основа на които са издадени - цитираните договори, анекси и протоколи към тях. По повод основният спорен момент, който е отграничил, а именно реалното изпълнение на двете групи доставки подробно е обсъдил заключението, което също е подробно, като правилно е приел, че изводът за изпълнението на доставките е негов, а не на експерта. Обсъдил е техническата характеристика на автомобила, приемо-предавателния протокол за автомобила, представените пътни листове, както и основния спор, че същият е използван за нуждите на дейността на ревизираното дружество, което според съда се доказва от експерта и доказателствата. По повод другата група доставки подробно е изброил видовете договори и лицата по повод изпълнението на консултантските услуги. Обсъдил е и представените от доставчика доказателства още в хода на ревизията като заповеди и доклади. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено, като настоящата инстанция е такава по правото, а не по фактите и при преценка за правилно установяване на фактическата обстановка по спора, дължи произнасяне относно правилното прилагане на материалния закон, на още по-голямо основание и с оглед изискванията на чл. 218, ал. 2 от АПК. Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно Общата система на ДДС не поставя само едно изискване, за да се признае право на приспадане на данъчен кредит, а именно получателят да разполага с фактура. Според изискванията на Директивата данък се начислява за настъпило данъчно събитие - осъществени доставки на стоки и услуги. Съгласно чл. 68, ал. 1, т. 1 от ЗДДС, за да възникне право на приспадане на данъчен кредит е необходимо да е осъществена доставка. Съобразно чл. 2, т. 1 от ЗДДС в обхвата на закона са всички облагаеми доставки на стоки и услуги, и наличието на осъществена доставка е първият факт, който следва да бъде доказан от получателя по фактурата, за да установи основателно начисляване на данъка и възникнало право на приспадане на данъчен кредит по нея. В този смисъл е трайната практика на СЕО и СЕС предвид решението по дело С-152/02, в който СЕО приема, че за да се признае право на приспадане на данъчен кредит на получателя следва да е доказано осъществяване на фактурираната доставка и наличие на фактура за нея. В същия смисъл е и решението по дело С-642/11 на СЕС. Неправилно е позоваването от страна на съда, че в случая е приложимо решението по съединени дела С-80/11 и С-142/11, в които са разгледани хипотези на осъществени доставки, по които, за да не се признае право на приспадане на данъчен кредит е необходимо да е установено участие на получателя по фактурата в данъчна измама, какъвто настоящият случай не е. Обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход от делото на касатора не се следват съдебни разноски, а на ответната страна не могат да бъдат присъдени такива, понеже не е доказано осъществяване на съдебни разноски в касационната инстанция. В първоинстанционното производство спрямо нея е била приложена санкцията по чл. 161, ал. 3 от ДОПК, поради което тези съдебни разноски не могат да бъдат предмет на обсъждане. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение