Решение № 3758 от 28.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3140/2016 г.

Решение № 3758 от 28.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3140/2016 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс във връзка с чл. 119 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). С решение № 14 от 8.02.2016 г. по административно дело № 489/2015 г. Административен съд - Х. е: 1) отменил решение № 1012-26-39-2 от 12.08.2015 г. на директора на ТП на НОИ (Териториалното поделение на Националния осигурителен институт) - Х., ведно с потвърденото с него разпореждане № РП-3-26-00033361/11.06.2015 г. на ръководителя на "Контрол по разходите на ДОО" при ТП на НОИ - Х.; 2) осъдил ТП на НОИ гр. Х. да заплати на Ц. Г. К., с ЕГН **********, от гр. С., направените по делото разноски в размер на сумата от 310 лева. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Х., чрез пълномощника юрисконсулт Д. С. Касаторът навежда доводи за неправилност на съдебния акт, относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на решението на първоинстанционния съд и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Ответницата по касация Ц. Г. К. от гр. С., чрез повереника адвокат Е. М., в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли тя да се отхвърли и да бъде потвърдено атакуваното с нея съдебно решение, като претендира и присъждане на направените пред тази инстанция съдебни разноски. Участващият в производството по силата на чл. 217, ал. 2 от АПК прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на оспорения с нея съдебен акт, поради което предлага отхвърляне на жалбата. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за които оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като обсъди доказателствата по делото във връзка с касационните оплаквания и провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за основателна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на акт, който подлежи на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт обаче страда от твърдяните от касатора пороци, съществуването на които обуславя наличието на касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК. С обжалваното пред Административен съд - Х. решение № 1012-26-39-2 от 12.08.2015 г. на директора на Хасковското териториално поделение на Националния осигурителен институт е отхвърлена жалбата на Ц. К. срещу разпореждане № РП-3-26-00033361/11.06.2015 г. на ръководителя на "Контрола по разходите на ДОО" при ТП на НОИ - Х., с което на основание чл. 114, ал. 5 от КСО е разпоредено прихващане с изискуемо вземане на осигурената от държавното обществено осигуряване, представляващо парично обезщетение за безработица по чл. 54б от КСО за периода 1.05.2015 г. - 31.05.2015 г., на сума в размер на 237.12 лв., представляваща част от неправомерно получено парично обезщетение за отглеждане на малко дете, установено с влязлото в сила разпореждане № 147/29.04.2010 г. Процесното решение по чл. 117, ал. 3 и разпореждането по чл. 114, ал. 5 от КСО са издадени от компетентните органи, в писмена форма и отговарят на изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за излагането на обосноваващите ги правни и фактически съображения. В административната преписка са приложени, актовете, установяващи вземанията на страните. Ц. К. не е оспорила влизането в сила на разпореждане № 147/29.04.2010 г. на ръководителя на контрола по разходите на ДОО при ТП на НОИ - Х. и неизпълнението от нейна страна в срока по чл. 114, ал. 3 от КСО. В хода на първоинстанционното съдебно производство от данните по делото е било безспорно установено, че се касае за две насрещни ликвидни и изискуеми вземания, а по този въпрос не се е формирал спор и пред настоящата инстанция. С оглед на безпротиворечиво установената по делото фактическа обстановка решаващият съдебен състав правилно е приел, че атакуваното пред него решение изхожда от компетентния по чл. 117, ал. 3 от КСО орган, обективирано е в предвидената от закона писмена форма и отговаря на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за излагане на обосноваващите го фактически и правни основания. Основният спорен въпрос, касаещ съответствието на решението на административния оран с материалния закон, обаче е бил неправилно разрешен от Хасковския административен съд. За да уважи сезиралата го жалба съдът е приел, че разпореденото прихващане не е съобразено с материалния закон, въз основа на което е формирал и извода, че оспореното пред него решение на директора на ТП на НОИ - Х. и потвърденото със същото разпореждане са постановени в противоречие с материалноправните норми и са несъответни с целта на закона. В мотивите на проверявания съдебен акт е отразено, че по своите правни последици прихващането по чл. 114, ал. 4 от КСО се приравнява на принудително изпълнение, тъй като без съгласието на кредитора се осъществява прихващане между дължими му суми от ДОО, в случая произтичащи от отпуснато обезщетение за безработица по чл. 54б от КСО, със суми, които той дължи на ДОО от получено преди това обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 53 от КСО. Вземането на държавата за неоснователно получено обезщетение за безработица е публично държавно вземане съобразно чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК (Данъчно-осигурителния процесуален кодекс), което обуславя извода на съда относно приложимостта на разпоредбата на чл. 163, ал. 1 от ДОПК, съгласно която събирането на тези вземания следва да се осъществява по реда на ДОПК. Решаващият съд е изложил съображения и относно характера на вземането на физическото лице от ДОО за парично обезщетение за безработица, квалифицирано като частно вземане, поради което приема за приложими правилата на Граждански процесуален кодекс (ГПК) и на Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Приел е, че предвидената в чл. 114, ал. 4 от КСО възможност за прихващане на тези вземания не е абсолютна, с оглед използвания от законодателя израз "могат да бъдат прихванати". Условието на закона, според съда, следва да се обвърже и да се тълкува в неделима връзка с изискванията на специалните закони, регламентиращи правила за събиране на съответните вземания - ДОПК и ЗЗД. Посочено е, че в чл. 105 от ЗЗД е предвидена изрична забрана за прихващане без съгласие на кредитора относно вземания на кредитора, върху които не се допуска принудително изпълнение. Разгледана е и разпоредбата на чл. 213, ал. 2, т. 1 от ДОПК, като е прието, че не се допуска принудителното изпълнение върху обезщетенията по социалното осигуряване, включително за безработица, каквото е и процесното, получавано от Ц. К. Въз основа на горното е прието, че административният орган е направил неправилна преценка относно възможността да се извърши прихващане. Този извод на съда е обоснован с естеството на вземането на Ц. К. за обезщетение за безработица, което представлява вземане, произтичащо от обезщетение по социално осигуряване, респ. неподлежащо на принудително изпълнение по реда на ДОПК, респ. на прихващане по смисъла на чл. 105 от ЗЗД, тъй като липсвало съгласие на осигурената за това. Според първоинстанционния съд, изменението в разпоредбата на чл. 114а, ал. 1 от КСО, обн. ДВ, бр. 106/2013 г., в сила от 1.01.2014 г., не водело до различни изводи, защото в разпоредбата е предвидено, че върху паричните обезщетения, изплащани по този кодекс, не могат да се налагат запори по реда на ГПК и ДОПК или да се извършват други удръжки освен за задължения към държавното обществено осигуряване и за задължения за издръжка, както и при прихващане на суми по реда на чл. 114. Изведена е теза, че за да е допустимо извършването на удръжки от паричните обезщетения, помощи и пенсии, трябва преди това да е допустимо извършването на прихващане на суми по реда на чл. 114, а според решаващият съд такова прихващане в случая не е допустимо. Първоинстанционният административен съд е пристъпил към постановяване на решението си, след като е изяснил фактите и обстоятелствата, относими към спорния предмет и е упражнил съдебен контрол в пълния обем съгласно чл. 146 във връзка с чл. 168, ал. 1 от АПК. Решаващият краен правен извод на съда обаче е необоснован и е в противоречие с приложимия за казуса материален закон (касае се за неправилно тълкуване и прилагане на чл. 114, ал. 4 от КСО във връзка с чл. 163 и чл. 213, ал. 1, т. 5 от ДОПК и неприлагане на приложимата в случая ал. 5 от чл. 114 на КСО), което има за последица постановяването на неправилно по смисъла на чл. 209, т. 3, предл. първо и трето от АПК, решение. Вземането на Държавното обществено осигуряване за възстановяване във фонда на ДОО на недобросъвестно получено от осигурено лице обезщетение за отглеждане на малко дете по чл. 53 от КСО, действително е публично вземане по смисъла на чл. 162, ал. 2, т. 4 от ДОПК, произхождащо от незаконосъобразно извършени осигурителни разходи. За разлика обаче от останалите публични държавни вземания, които се установяват по реда на ДОПК, вземанията за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи се установяват по реда на КСО с разпореждане на компетентното длъжностно лице в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт. В конкретния случай вземането за незаконосъобразно извършени осигурителни разходи е възникнало на основание чл. 114, ал. 1 от КСО и е установено с разпореждане, издадено по реда на ал. 3, без да се съставя ревизионен акт за начет по чл. 110, ал. 1. Дължимите суми по разпорежданията, които не са погасени доброволно в 14-дневния срок по ал. 3 от КСО, подлежат на принудително изпълнение по реда, указан в 114, ал. 5 от КСО: по реда на чл. 110, ал. 5, т. 1 от КСО чрез налагане на запор от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт и по реда на Данъчно-осигурителния процесуален кодекс, освен в случаите, когато могат да бъдат прихванати от изискуеми вземания на осигурения от държавното обществено осигуряване. Прихващането се извършва с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на контрола по разходите на държавното обществено осигуряване в съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт, или на друго длъжностно лице, определено от ръководителя на поделението. Така създадения ред на прихващане и принудително изпълнение на разпорежданията по чл. 114, ал. 3 от КСО, установяващи вземанията на ДОО от неправилно извършени осигурителни плащания на осигурените лица, е специален по отношение на реда за прихващане и принудително изпълнение на публични вземания по ДОПК. В този смисъл разпоредбата на чл. 163, ал. 1 от ДОПК изрично предвижда изключение от правилото за събиране на публичните вземания по реда на кодекса, когато в закон е предвидено друго. В случая друго е предвидено в чл. 114, ал. 5 от КСО и прихващането на публичното вземане на ДОО с изискуеми вземания на осигурената от ДОО се извършва с акт на компетентен орган на ТП на НОИ. По подобни случаи ВАС, VI о., се е произнесъл с решение № 7092 от 14.06.2016 г. по адм. дело № 10944/2015 г., решение № 4328 от 28.03.2014 г. по адм. дело № 15601/2013 г., решение № 1319 от 25.01.2012 г. по адм. дело № 10675/2011 г., решение № 355 от 13.01.2014 г. по адм. дело № 13758/2013 г., решение № 2202 от 26.02.2015 г. по адм. дело № 14966/2014 г., решение № 2743 от 7.03.2017 г. по адм. дело 2903/2016 г., решение № 8617 от 14.06.2013 г. по адм. дело № 1433/2013 г., и др. В преобладаващата съдебна практика прихващането на основание чл. 114, ал. 5 от КСО по правното си основание се възприема като способ за принудително изпълнение, тъй като само осигурителният орган има право с едностранно волеизявление да удовлетвори вземането си. Длъжникът не може да компенсира с едностранно волеизявление свое публично задължение към ДОО с насрещното си частно вземане от ДОО. Специалната разпоредба на чл. 114а, ал. 1 от КСО допуска налагането на запори по реда на ГПК и ДОПК и извършването на други удръжки (в случая за прихващане) върху паричните обезщетения и помощите, изплащани по КСО, когато се изпълняват задължения към ДОО и задължения за издръжка. В този случай е неприложима общата забрана по чл. 213, ал. 2, т. 1 от ДОПК за принудително изпълнение върху обезщетенията по социално осигуряване, включително безработица, която е относима към случаите на събиране на други публични държавни и общински вземания по реда на ДОПК. Този подход на законодателя е целенасочен и личи и от изричната законодателна промяна на чл. 114 и чл. 114а от КСО - действащо право при издаване на разпореждането за прихващане. Съгласно чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му, а неправилното приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, представлява самостоятелно основание за отмяна на обжалваното решение. В случая е налице хипотезата на чл. 114, ал. 5 от КСО, в която непогасената доброволно сума по влязлото в сила разпореждане № 147 от 29.04.2010 г. може да бъде прихваната от изискуемите вземания на осигурената от държавното обществено осигуряване за парично обезщетение за безработица. Ако не може да бъде извършено прихващане, едва тогава установените задължения с разпореждане № 147/29.04.2010 г. ще подлежат на принудително изпълнение по реда на ДОПК. Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че оспореното пред първата инстанция административно решение и потвърденото с него разпореждане са издадени при спазване на материалноправните изисквания за законосъобразност и в съответствие с целта на закона, противно на отразеното в мотивите на проверявания съдебен акт. От горното явства, че при постановяване на атакуваното съдебно решение съдът е приложил неправилно материалния закон и правният му извод за незаконосъобразност на процесните актове на администрацията е необоснован, поради което и при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК неправилното съдебно решение трябва да се отмени, и доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което подадената първоначална жалба се отхвърли като неоснователна. Този изход на спора обуславя неуважаване на претенцията на ответницата по касация за присъждане на сторените деловодни разноски за производството пред касационната инстанция, а акцесорната касаторова претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции се явява основателна и следва да се уважи. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като съдът в хипотезата на отхвърлена жалба (срещу оспорения административен акт) присъжда адвокатско възнаграждение не в полза на представляващия издалия акта орган юрисконсулт, а в полза на юридическото лице, което е защитавано от него, респективно към това ЮЛ, в чиято структура се намира представляваният по този начин едноличен административен орган, издал оспорения административен акт. По изложените съображения и на основание чл. 143, ал. 4 във връзка с чл. 228 от АПК и с чл. 78, ал. 8 от ГПК в полза на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт - Х. следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции в общ размер от 400 лв. (платими от Ц. К.), от които 300 лв. за производството пред първоинстанционния съд, съгласно чл. 8, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и 100 лв. за производството пред касационната инстанция съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ (при отчитане на настъпилата законодателна промяна в редакцията на чл. 78, ал. 8 от ГПК - ДВ, бр. 8/2017 г.). Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,