Решение № 82 от 9.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 273/2017 г.

Решение № 82 от 9.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 273/2017 г., I т. о., ТК, докладчик председателят Дария Проданова Производството е по реда на чл. 303, ал. 1 ГПК. Образувано по молбата на "Ви Ей Си България" ЕООД за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК на влязлото в сила Решение № 6090 от 18.07.2016 г. по гр. д. № 15223/2014 г. на Софийски градски съд, поради противоречието му с Решение от 19.04.2012 г. по гр. д. № 13528/2011 г. на Софийски градски съд. В депозиран по реда и в срока на чл. 306, ал. 3 предл. 3 ГПК писмен отговор, ответникът по молбата за отмяна "Даесеф" АД изразява становище, че тя е просрочена, както и че не е налице нито едно от основанията по чл. 303, ал. 1 ГПК за отмяна. Направено е искане за присъждане на разноски. С определението си по чл. 307, ал. 1 ГПК съдебният състав се е произнесъл по възражението за допустимост на молбата за отмяна, приемайки, че тя не е просрочена. Предвид обстоятелството, че производството по двете дела е било между същите страни и съотношението между тях е в хипотезата на спор по предявен частичен иск и спор за остатъка от задължението, същото е било спряно до произнасянето на ОСГТК с решение по тълк. д. № 3/2016 г. След обявяване на тълкувателното решение, производството по делото е възобновено. Като взе предвид становищата на страните и извърши проверка за наличие на предпоставките по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за отмяна на едно от посочените по-горе съдебни решения като неправилно, ВКС-Търговска колегия, състав на І т. о. приема следното: Молбата за отмяна е неоснователна. Предмет на гр. д. № 6061/2010 г. на СРС, 38 с-в е съществуването на задължение в размер на 12000 лв., за което по реда на чл. 410 ГПК е била издадена заповед за изпълнение. Задължението произтича от неизпълнението на Договор DS-011/15.10.2007 г. /810-01/22.10.2008 г. за изработка, по който "Даесеф" АД има качеството на възложител, а "Ви Ей Си България" ЕООД – качеството на изпълнител. Твърдението на ищеца е, че дължимото от ответника възнаграждение е било в размер на 31820.50 лв. без ДДС или 38184.40 лв. с ДДС. Доброволно са били платени 12000 лв. или има неиздължен остатък от 26184. 60 лв. За част от общо дължимата сума, а именно 12000 лв. е била издадена ф-ра № 459/17.09.2008 г. С решението си по гр. д. № 6061/2010 г. СРС 30 с-в е уважил иска за главницата изцяло, а за обезщетението за забава за периода 23.12.2008 – 7.10.2009 г. до размера на 1299. 93 лв. С Решение от 19.04.2012 г. по гр. д. № 13528/2011 г. на Софийски градски съд, решението на СРС е потвърдено. Предмет на гр. д № 6579/2013 г. на СРС, 63 с-в между същите страни е остатъкът от задължението за сумата над 12000 лв. и до 26184. 60 лв., а именно 14184. 60 лв., за която сума е предявен осъдителен иск. Има обективно съединен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 4396. 89 лв. – обезщетение за забава за периода 15.02.2010 г. – 15.02.2013 г. С Решение № ІІ-63-308 от 25.04.2014 г. по гр. д. № 6579/2013 г., СРС 63-ти с-в е уважил иска изцяло. Произнасяйки се по въззивната жалба на "Даесеф" АД, с Решение № 6090 от 18.07.2016 г. по гр. д. № 15223/2014 г. Софийски градски съд е отменил изцяло първоинстанционния акт и е отхвърлил исковете изцяло. Мотивирал се е с това, че в предходното производство вземането е било по ф-ра № 459/17.09.2008 г., а във второто производство, вземанията са по проформа фактури, които не са подписани от ответника, а не по данъчни фактури, издаването на които е било изрично уговорено в договора. Поради това, че не е доказано приемането на работата, искът е отхвърлен. Тезата на молителя е, че с решението по гр. д. № 6061/2010 г. на СРС, 38 с-в, което е било потвърдено от СГС е била създадена СПН по отношение съществуването на задължението, поради което Решение № 6090 от 18.07.2016 г. по гр. д. № 15223/2014 г. Софийски градски съд с което съществуването на задължението е отречено е неправилно и подлежи на отмяна поради наличието на предпоставките на извънредния способ по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Тази теза не кореспондира с приетото с т. 2 на ТР № 3/2016 г. на ОСГТК. С тази част на тълкувателното решение ВКС прие, че в хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. Съобразно постановките на т. 2 на ТР № 3/2016 г., с влизане в сила на решението по частичния иск (по гр. д. № 6061/2010 г. на СРС) е създадена сила на пресъдено нещо (СПН) по отношение на общите правопораждащи факти. Поради това за съда, разглеждащ спора и постановил влязлото в сила решение по второто дело (гр. д. № 15223/2014 г. на СГС) е било задължително наличието на облигационно правоотношение между страните по спора, произтичащо от договор № DS-011/15.10.2007 г. /810-01/22.10.2008 г. и правната квалификация на правоотношението. По отношение глобалния размер на вземането, обаче, не е била формирана СПН, поради което и възраженията на ответника за недължимост на остатъка от него не са били преклудирани. Ще следва да се отбележи и това, че предвид обстоятелството, че се касае за вземане по договор за изработка, доказването на всяка част от него може да бъде чрез различни способи. В случая, за първата и втората част от вземането са били съставени различни материализиращи задължението документи. Именно доказателствената стойност на документите, удостоверяващи съществуването на остатъка от задължението над 12000 лв. съставът на СГС е счел за опровергана предвид обстоятелството, че проформа фактурите са били подписани от ответника, а и в договора е било изрично уговорено издаването на данъчни фактури. С влизане в сила на решението по частичния иск не е създадена СПН относно факта на приемане на работата по договора за изработка за остатъка от задължението, поради което решението по второто дело с което искът е отхвърлен не подлежи на отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. С оглед изхода на спора, на ответника ще следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция, съобразно заплатеното адв. възнаграждение от 1000 лв., плащането на което е отразено в приложеното към отговора адв. пълномощно. Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т. о.