Решение № 4868 от 3.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10292/2011 г.

Решение № 4868 от 3.04.2012 г. на ВАС по адм. д. № 10292/2011 г., VII о., докладчик председателят Таня Вачева Производството е образувано по касационната жалба на Иалмаз Мохамед Фуад, гражданин на Ирак, със съдебен адрес в гр. София, против решение № 440 от 14.07.2011 г. по адм. д. № 482/2011 г. на Административен съд - Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу заповед № ОЧ-446 от 12.06.2011 г. на началника на ГПУ - Свиленград за принудителното настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци към дирекция "Миграция" - МВР за срок до отпадане на пречките за изпълнение на издадена заповед за принудително отвеждане до границата на Р България, но за не повече от шест месеца. Релевират се оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон. Иска се неговата отмяна и произнасяне по съществото на спора с отмяна на атакуваната заповед. Ответникът началникът на ГПУ - Свиленград не изразява становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, като провери правилността на обжалваното решение, намира касационната жалба за неоснователна. Първоинстанционното решение е правилно и обосновано, постановено в съответствие с материалния закон. Съгласно чл. 44, ал. 6 от Закона за чужденците в Република България, в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 и 3, е с неустановена самоличност, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на принудително отвеждане до границата на Република България. Правилен е изводът на съда, че в случая са изпълнени кумулативните изисквания на закона - чл. 46, ал. 6 и ал. 10 от ЗЧРБ за постановяване на оспорения административен акт, а именно: наличие на заповед за наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, т. 2 от същия закон; неустановена самоличност на чуждия гражданин, предвид липсата на каквито и да са документи за самоличност; преминаване на границата на страната не по установения за това ред и целта на преминаването - използване на страната като транзитен пункт към Западна Европа; съществуващата опасност от укриване на чужденеца. При точно установената фактическа обстановка, обоснован е изводът за законосъобразно упражнени правомощия на административния орган при преценката му за принудителното настаняване на касатора в специален дом за временно настаняване на чужденци. Неоснователни са доводите в касационната жалба за противоречие на съдебното решение с чл. 67 от ЗУБ. Наличието на висящо производство пред Държавната агенция за бежанците е ирелевантно за настоящия правен спор, тъй като чл. 67 от ЗУБ не дерогира нормите на ЗЧРБ по налагането на принудителната административна мярка, а касае нейното изпълнение. Откриването на производството по ЗУБ е пречка за привеждане в изпълнение на заповедта за налагане на принудителната административна мярка, а не и за издаване на заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци. Още повече, че в конкретния случай не са ангажирани каквито и да са доказателства за развило се и приключило производство по специалния Закон за убежището и бежанците. Не се споделя твърдението за несъответствие на решението на съда с разпоредбата на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ ЕО, съставляващо основание за отмяната му. Касаторът развива принципни съображения относно транспонирането на директивата във вътрешното обективно право, директният ефект и примата на общностните правни норми спрямо националното законодателство и хипотезите, при които националните правни норми следва да се оставят без приложение, като вместо тях следва да се приложат пряко разпоредбите на директивата. Макар и верни по същността си, тези доводи досежно нормата на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115, са неотносими към конкретния предмет на спора. Според разпоредбата на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО, когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни и други съображения или, че вече не съществуват посочените в § 1 на чл. 15 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно. В настоящия спор се разглежда законосъобразността на акта на принудителното настаняване на лицето в такъв дом, т. е. наличието на условията за първоначално задържане, а не продължителността на задържането и възникването на нови обстоятелства, последващи настаняването, като липсата на възможност за извеждане на чужденеца от страната или отпадането на предпоставките по § 1 от същата общностна норма, визиращи опасност от укриване или избягване или възпрепятстване подготовката на връщането или процеса по извеждането. Както правилно е приел първоинстанционния съд, по силата на чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. С оглед обезпечителния характер на процесната мярка и предвид разпоредбите на директивата, гарантиращи минимален стандарт на защита на засегнатия чужденец, административният орган във всеки един момент има правомощие било служебно, било по искане на засегнатото лице да преразгледа мярката, която сам е постановил или която е постановена от съда в производство по чл. 46а, ал. 4 ЗЧРБ. Съгласно чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, респ. чл. 15, § 1 от Директивата, право на държавата е да задържи в специализиран център чужд гражданин, по отношение на който е образувана процедура по връщане, като са регламентирани и максималните срокове за подобно настаняване, съобразени с общностното право. Според разпоредбата на чл. 15, § 4 от Директива 2008/115/ЕО от 16 декември 2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите - членки, когато стане ясно, че вече не съществува разумна възможност за извеждане по правни и други съображения или че вече не съществуват посочените в § 1 условия, задържането престава да бъде оправдано и засегнатото лице се освобождава незабавно. Ето защо оспореният пред съда акт има действие до отпадане на пречките за изпълнение на заповедта за принудително отвеждане, тъй като съгласно чл. 44, ал. 8 от ЗЧРБ настаняването продължава до отпадане на обстоятелствата по ал. 6, но не повече от 6 месеца. По наведените от касатора възражения първоинстанционният съд е изложил подробни правни съображения, които настоящата инстанция споделя изцяло. При липсата на касационно основание за отмяна, решението на Административен съд - Хасково следва да се остави в сила като валидно, допустимо и постановено при точното приложение на материалния закон. Воден от горното, Върховният административен съд