Решение № 7971 от 23.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3612/2018 г.

Решение № 7971 от 23.06.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3612/2018 г., III о., докладчик съдията Румяна Лилова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК, в редакцията на разпоредбите преди изменението, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г.), във вр. с пар. 149, ал. 1 от Преходните и заключителни разпоредби към Закона за изменение и допълнение на АПК, публ. в ДВ бр. 77 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г. Образувано е по касационна жалба, подадена от председателя на Държавната агенция за българите в чужбина (ДАБЧ), чрез упълномощен процесуален представител срещу Решение № 8092 от 28.12.2017 г., постановено по адм. д. № 8291 по описа на Административен съд София – град (АССГ) за 2017 г. С обжалваното съдебно решение е отменена Заповед № 0-16234/2016-10-13, издадена от председателя на ДАБЧ, с която на Т. Коен, [гражданство], е отказано издаването на удостоверение за български произход и преписката е изпратена на този административен орган за произнасяне в седемдневен срок със задължителни указания по тълкуване и прилагане на закона съобразно изложеното в мотивите на съдебното решение. В касационната жалба се твърди постановяване на обжалваното съдебно решение при наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се становище, че първоинстанционният съд не е направил в мотивите си задълбочен анализ, оценка и не е извел собствени правни изводи на базата на събраните по делото доказателства, вместо което е цитирал дословно голяма част от мотивите на Определение № 14535 от 3.12.2014 г. на Върховния административен съд във връзка с тълкуване на съдържанието на понятието "лице от български произход" и "българин". Съдът не е отчел обаче, че този съдебен акт е постановен във връзка с искане за възстановяване на българско гражданство и не касае производство за издаване на удостоверение за български произход. Обръща се внимание, че заявителката Коен кандидатства за издаване на документ с цел придобиване на българско гражданство по натурализация на основание български произход, какъвто тя няма. По подробно изложените в касационната жалба съображения се иска отмяната на обжалваното съдебно решение. Касационната жалба се оспорва от Коен, чрез упълномощен адвокат, по съображения, развити в представен по делото писмен отговор, в съдебното заседание на 15.06.2020 г. пред настоящия съд и в представени писмени защити. В съдебното заседание на 15.06.2020 г. пред настоящия съд председателят на ДАБЧ не се явява и не се представлява. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която съдебният акт е неблагоприятен и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна по следните съображения: Първоинстанционният съд бил сезиран Т. Коен с жалба срещу Заповед № 0-16234/2016-10-13, издадена от председателя на ДАБЧ, с която на Т. Коен, [гражданство], е отказано издаването на удостоверение за български произход. Съдът съобразил, че понятието "лице от български произход" е дефинирано в т. 1 на § 2 от Допълнителните разпоредби на Закона за българското гражданство (ЗБГ), съгласно която това е лице, на което поне единият възходящ е българин. Позовал се на съдебна практика, която установила тълкуване на това определение в смисъл, че този възходящ е български гражданин. Посочил, че понятието "българин", с оглед конституционната уредба на основните начала в държавата, не може да се тълкува с оглед неговото етническо съдържание, а с оглед правното му съдържание - правната и политическата връзка между едно лице и държавата Република България, т. е. българското гражданство, като се позовал на Решение № 11634 от 4.11.2015 г., постановено по адм. д. № 3888 по описа на Върховния административен съд за 2015 г. и на Определение № 14535 от 3.12.2014 г., постановено по адм. д. № 12221 по описа на същия съд за 2014 г. Приел, че изтъкването на етническото съдържание на това понятие не намира опора в този или други действащи закони, нито в Конституцията на Република България, а понятието "етнически" законово винаги се свързвало с понятието "произход" или "принадлежност". Съдът взел предвид разпоредбата на чл. 6 от Конституцията на Република България. Посочил, че всички граждани са равни пред закона и не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние. Според съда от Конституцията се установява и другото понятие с етническо съдържание - "народност", което се използва единствено с оглед обозначаването му като признак, по който е недопустимо различно третиране. Приел, че категоричен аргумент е и текстът на чл. 8 ЗБГ, който обвързва произхода от родител - български гражданин с автоматично придобиване на българско гражданство за детето, независимо от етническа принадлежност и народност. Съдът направил извод, че в случая безпротиворечиво се установява от приложените в преписката писмени доказателства, че Коен има един възходящ – дядо по майчина линия, който е роден в София, видно от представения негов акт за раждане и е бил български гражданин, притежавал български паспорт, издаден от МВР – София. Посочил, че съгласно чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за българите живеещи извън Република България (ЗБЖИРБ) българският произход се доказва с документ, издаден от български орган, каквито документи по преписката били налице. Предвид това съдът направил извод, че заповедта е издадена в установената форма и от компетентен орган, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но не е в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. Предвид това я отменил. Доколкото съдът приел, че за произнасянето по заявлението на Коен не са необходими и други доказателства освен тези, с които административният орган разполага, на основание чл. 174, във вр. с чл. 57, ал. 2 и ал. 4 АПК, определил 7-дневен срок за неговото произнасяне след връщане на преписката. Решението е валидно и допустимо. То е неправилно в частта, с която административната преписка е изпратена на председателя на ДАБЧ за произнасяне при съобразяване със задължителните указания по тълкуване и прилагане на закона, дадени в първоинстанционното решение и правилно в останалата му част, с която е отменена оспорената заповед. С обжалваното решение първоинстанционният съдът неправилно е приложил материалния закон. В мотивите си е приел, че българският произход на Коен (заявителка пред административния орган) е доказан, тъй като от документите, представени по преписката се установявало, че нейният дядо бил български гражданин и е притежавал български паспорт, издаден от МВР – София. Установявайки българския произход на заявителката чрез гражданството на нейния дядо, съдът е приложил неправилно § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ. В посочената разпоредба е дадено определение за целите на ЗБГ на "лице от български произход", което е определено като лице, на което поне единият възходящ е българин. Съгласно чл. 46, ал. 1 от Закона за нормативните актове, техните разпоредби се прилагат според точния им смисъл. Точният смисъл на цитираното законово определение е, че "лице от български произход" е това лице, на което поне единият родител е българин. Законодателят не случайно е употребил израза "поне единият възходящ". Членуването на "единият" и единственото число на "възходящ" е направено от законодателя, за да се ограничи установяването на произхода на лицата до възходящите от първа степен, а именно до техните родители. В противен случай законодателят би употребил израза "поне един от възходящите". Даденото по – горе тълкуване е и в съответствие с чл. 25, ал. 1 от Конституцията на Република България, който разпорежда, че "Български гражданин е всеки, на който поне единият родител е български гражданин... ", както и с чл. 8 ЗБГ, според който "Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е български гражданин. " Посочените разпоредби ограничават придобиването на българско гражданство по рождение до родителите на лицето. Няма основание тази граница да се надхвърли при придобиване на българско гражданство по натурализация. Следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 14, ал. 3, изречение първо от Правилника за дейността на ДАБЧ по издаване на удостоверения за български произход, която гласи "Председателят на Агенцията се произнася със заповед за издаване на удостоверение за български произход, въз основа на представеното становище, когато поне един от възходящите на заявителя е българин. " не съответства на законовото определение за лице от български произход по § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ, в което изискването е поне единият възходящ да е българин. При това несъответствие, съгласно чл. 15, ал. 3 ЗНА, следва да се приложи законовото определение. Не може да се сподели съображението на първоинстанционния съд, че "този възходящ" може не само да е българин, но и български гражданин, тъй като понятието "българин", не можело да се тълкува с оглед неговото етническо съдържание, а с оглед правното му съдържание – правната и политическата връзка между едно лице и държавата Република България. Налице са разпоредби в самия ЗБГ, които разграничават понятието "български гражданин" от български произход. Така например, в чл. 15, ал. 1 ЗБГ законодателят е предвидел като отделни хипотези, придобиването на българско гражданство по натурализация, когато лицето е от български произход (т. 1) или когато единият му родител е български гражданин или е починал като такъв (т. 3). Различни са и доказателствата, установяващи едната или другата хипотеза. В чл. 15, ал. 2 ЗБГ е предвидено, че българският произход на лицето, искащо придобиване на българско гражданство по натурализация, ще се доказва с удостоверение за български произход, издадено от ДАБЧ. Доказателствата за установяване на българското гражданство на родител не са предвидени изрично в ЗБГ, но това обстоятелство е възможно да се установи с българските лични документи – чл. 16, ал. 1 от Закона за българските лични документите, или с акта за раждане – чл. 45, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация или с други официални документи, част от задължителното съдържание на които е гражданството на лицето. От приетото по-горе в мотивите, а именно, че смисълът на § 2, т. 1 от ДР на ЗБГ е, че лице от български произход, е това лице, на което поне единият родител е българин и предвидените в чл. 15, ал. 1 две различни хипотези – т. 1 и т. 3 за придобиване на българско гражданство, както заради българския произход на лицето, така и заради българското гражданство на един от родителите му, следва, че в понятието "българин", употребено в § 2, т. 1 ДР на ЗБГ, законодателят не е включил и българското гражданство на възходящия. Ако законодателят е имал предвид, че българин е и всяко лице с българско гражданство, то той не би предвидил като самостоятелна хипотезата на чл. 15, ал. 1, т. 3 ЗБГ. Очевидна е разликата, която законодателят прави между българско гражданство и български произход, и от разпоредбите на чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗБГ. Посоченият член се намира в глава четвърта, именована "Възстановяване на българско гражданство". Тълкуването на ал. 2, във връзка с ал. 1 на чл. 26 ЗБГ води до извода, че възстановяване на българско гражданство може да искат както лица от български произход, които са били освободени от българско гражданство, така и такива, които нямат такъв и са били освободени от българско гражданство. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на касационната инстанция формира извод, че в ЗБГ липсва идентитет между понятията "българин" и "български гражданин". Не всяко лице с българско гражданство е българин по произход, както и не всички лица с български произход, притежават българско гражданство. В този смисъл вж. Решение № 3444 от 5.03.2020 г., постановено по адм. д. № 9476 по описа на Върховния административен съд за 2018 г. Предвид така приетото, настоящият съдебен състав преценява като правилно обжалваното решение в частта, в която се отменя оспорената заповед и преписката се връща на органа за ново произнасяне, доколкото видно от оспорената заповед, същата не съдържа съществени мотиви, с които е обоснована разпоредителната й част – да се откаже издаването на удостоверение за български произход на Коен предвид искането на лицето и придружаващите го документи. При издаването на акта от административния орган е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила и на изискването за неговата форма. В този смисъл направените по т. 5 и т. 6 от първоинстанционната жалба възражения от Коен са основателни. Касационният съдебен състав не споделя обаче решението на административния съд в частта, в която на органа са дадени указания за произнасяне по съществото на заявлението на Коен и то чрез уважаването му. След връщане на преписката при органа, последният следва да извърши преценка на заявлението по същество като се основе на приложените в нея декларация и доказателства, която преценка трябва да е направена след обсъждането им и по въпроса - доколко заявителката има доказан български произход по смисъла на това понятие, възприет в мотивите на настоящото решение, като се има предвид, че в декларацията от 21.07.2016 г., която е попълнила, тя е заявила българско самосъзнание и българския си произход от майка си, за която посочила, че е българка по народност. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и второ АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение