Решение № 3495 от 2.4.2025 г. на ВАС по адм. д. № 843/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208-228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от П. П. П., чрез пълномощник адв. С. Стоянов, против решение 20303 от 17.10.2024г., постановено по адм. дело 8443/2024г. по описа на Административен съд София-град. С обжалваното решение е отхвърлена жалбата на П. П. П. против заповед ДС-20-15/09.08.2024г. на областния управител на област София. В касационната жалба са наведени доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение касационни основания по чл. 209, т. 2 и 3 АПК. По първото касационно основание се твърди, че са били налице процесуални пречки за произнасяне по същество, тъй като съдът е следвало да спре производството, предвид заявеното от оспорващата право на задържане за извършени подобрения в имота, като основание за държане на имота, ведно с предявено при условията на евентуалност възражение за прихващане, което е предмет на установяване във висящо исково производство. По второто касационно основание се твърди, че обжалваното решение е неправилно постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Развити са подробни съображения, с които се оспорва процесуалната и материалната законосъобразност на оспорената заповед, като се сочи, че същата е издадена в нарушение на чл. 35 и 36 АПК, както и при липса на елемент от фактическия състав на чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС), а именно имотът не се държи без основание. Направено е искане за отмяна на решението и постановяване на друго по същество, с което да бъде отменен оспореният административен акт. Ответникът областният управител на област София, чрез процесуален представител, в съдебно заседание и с представен по делото писмен отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност, поради което моли същата да бъде оставена без уважение. Ответникът Министерство на вътрешните работи, представлявано от министъра на вътрешните работи, чрез процесуален представител, в представени по делото писмени бележки развива съображения за неоснователност на касационната жалба и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София-град е образувано по жалба, подадена от П. П. П., против заповед ДС-20-15/09.08.2024г., издадена от областния управител на област София, с която на основание чл. 80, ал. 1 от Закона за държавната собственост (ЗДС) е наредено да се изземе недвижим имот държавна собственост апартамент [номер], находящ се в гр. София, [жк], [адрес], от г-жа П. П. П., който се държи без правно основание. В мотивите на заповедта е посочено, че разпореденият за изземване имот е частна държавна собственост, с предоставени права за управление на Министерство на вътрешните работи, който се държи без основание, тъй като трудовото правоотношение между г-жа П. и МВР е прекратено със заповед УРИ 5785-з-802 от 02.05.2018г., връчена на лицето на 29.06.2018г. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на П. П. П. против заповед ДС-20-15/09.08.2024г. на областния управител на област София. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган и в предвидената от закона форма, при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Наред с това, съдът е приел, че актът е издаден в съответствие с материалния закон, при изпълнени елементи от фактическия състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС - имотът, предмет на заповедта, е държавна собственост, предоставен за управление на МВР, който се държи без основание от оспорващата поради прекратяване на наемното й правоотношение в резултат на прекратяване на трудовото й правоотношение. За неоснователни са счетени доводите, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание уволнение не е влязла в сила, като е посочено, че прекратяването на наемното правоотношение е настъпило по силата на закона и дори оспорващата да бъде възстановена на работа с влязло в сила съдебно решение, последното няма обратно действие и не може да санира вече настъпилото прекратително основание по чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС. Постановеното решение е правилно. Неоснователни са възраженията за недопустимост на решението. Недопустимостта е порок, при който съдебното решение е валидно, но е постановено при липса на положителна или наличие на отрицателна процесуална предпоставка, свързана с възникването, съществуването и упражняването на правото на жалба, какъвто не е настоящият случай. Релевираното в касационната жалба, че са били налице основания за спиране на производството пред първоинстанционния съд, не обуславя недопустимост, а евентуално неправилност на решението поради допуснато съществено процесуално нарушение. Но такова нарушение в случая не е налице, тъй като решението по висящото към момента исково производство, образувано по иск на МВР с правно основание чл. 236, изр. второ от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), срещу П. П. П., в рамките на което се твърди заявено от нея право на задържане за извършени подобрения в имота, не е обуславящо за правилното решаване на спора за законосъобразността на заповедта по чл. 80, ал. 1 ЗДС, предмет на адм. дело 8443/2024г. по описа на АССГ, и съответно не е имало основание за спиране на производството пред административния съд. Настоящият съдебен състав споделя изводите на решаващия съд по приложението на материалния закон, а именно че в случая е изпълнен фактическият състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС за изземване на имота. Според посочената разпоредба, имот - държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител, въз основа на мотивирано искане на съответния министър или ръководител на ведомство. По делото не е спорно, че процесният имот апартамент, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.207.56.4.30, е частна държавна собственост, видно от представения Акт за частна държавна собственост 09470/02.05.2017г., предоставен за управление на МВР. Не е спорно и че този имот се държи от жалбоподателката. Спорният по делото въпрос е дали имотът се държи без основание, след като въпросът за законосъобразността на прекратеното трудовото правоотношение на наемателя с МВР в резултат на наложено му дисциплинарно наказание уволнение е предмет на висящ съдебен спор. В мотивите на заповедта е посочено, че трудовото правоотношение между г-жа П. и МВР е прекратено със заповед УРИ 5785-з-802/02.05.2018г., като заповедта е връчена на лицето на 29.06.2018г. Цитиран е и чл. 26, ал. 1, т. 2 от договора за наем на жилище от ведомствения жилищен фонд на Министерството на вътрешните работи, съгласно който настоящият договор се прекратява преди изтичане на срока по чл. 25, ал. 1 при прекратяване на служебното (наемното) правоотношение на наемателя с МВР. Този текст от договора възпроизвежда нормата на чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС, според която договорите за наем на жилища - държавна собственост, се прекратяват освен при условията и по реда на ал. 1 и на следните основания: 1. поради прекратяване на трудовото или служебното правоотношение на работник или служител, настанен във ведомствено жилище. Законосъобразно в тази връзка решаващият съд е приел, че имотът се държи без основание, тъй като към датата на издаване на заповедта за изземване не е съществувало валидно наемно правоотношение между МВР и П. П. П. и последната се явява държател на имота без валидно правно основание. След като трудовото правоотношение на лицето, настанено във ведомствено жилище, е прекратено, прекратяването на наемното му правоотношение е настъпило ex lege, съобразно визираното в чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС прекратително основание. Неоснователни са доводите в касационната жалба, че прекратяването на трудовото правоотношение е предмет на висящ съдебен спор във връзка с предявени от П. П. искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2 КТ - за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, както и за възстановяването на предишната работа. По същите доводи административният съд обосновано е приел, че решението на съда, с което се уважава иска по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ на незаконно уволнения работник или служител, няма обратно действие. /В този смисъл напр. решение 111 от 5.07.2016г. по гр. дело 4935/2015г. на ВКС, ІV гр.о.; решение 74 от 12.03.2014г. по гр. дело 998/2012г. на ВКС, ІV гр.о. и др./. С него се възстановява същото по вид трудово правоотношение, съществувало между страните за същата работа, при същите условия на заеманата преди това длъжност, но не се заличават осъществилите се междувременно факти и обстоятелства, имащи отношение към съществувалото, съответно, възстановено трудово правоотношение. В контекста на настоящия правен спор това означава, че не е възможно да се заличи вече настъпилото ex lege прекратително основание по чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС, т.е. да се възстанови с обратно действие съществувалото наемно правоотношение. С оглед на което, нито повдигнатият пред общия съд спор за законността на уволнението, нито евентуалното негово признаване за незаконно и възстановяване на предишната длъжност на работника или служителя, обуславят извод за липса на валидно прекратено наемно правоотношение, което, както се каза, е настъпило ex lege на основание чл. 24, ал. 3, т. 1 ЗДС, възпроизведен в чл. 26, ал. 1, т. 3 от договора за наем, а оттам и за липсата на елемент от фактическия състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС за изземване на имота, а именно държане на имота без основание. Визираният елемент от фактическия състав на чл. 80, ал. 1 ЗДС също е безспорно установен в случая, предвид наличието на валидно прекратено по силата на закона наемно правоотношение, което прави наемателката държател на имота без правно основание на отпаднало такова. Обжалваното решение не страда от пороците, релевирани с касационната жалба, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора основателни са претенциите на двамата ответници за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател следва да заплати сумата от 100 лв. юрисконсултско възнаграждение на всеки ответник, в размер определен в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,