Решение № 10034 от 23.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6185/2017 г.

Решение № 10034 от 23.07.2018 г. на ВАС по адм. д. № 6185/2017 г., VI о., докладчик председателят Румяна Папазова Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Агенцията по вписванията срещу решение № 1468 от 08.03.2017 г., постановено по адм. д. № 1077 по описа за 2015 г. на Административен съд С. - град. Изложените съображения за неправилно прилагане на чл. 104, ал. 1 от ЗДСл и чл. 42 от КСО са относими към касационните основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК. О. М. Ц. Ингилизова от гр. С. е оспорила касационната жалба в писмен отговор. Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение за неоснователност на касационното оспорване. Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: С обжалваното решение Административен съд С. - град е осъдил Агенция по вписванията да заплати на М. Ц. И. от гр. С. сумата 9 000 (девет хиляди) лв., представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от ЗДСл за периода от шест месеца на признатото за незаконно уволнение - от 28.05.2014 г. до 28.11.2014 г., заедно със законна лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска - 19.01.2015 г. до окончателното изплащане на обезщетението, както и сума в размер на 1 500 (хиляда и петстотин) лв., представляваща съдебни разноски по делото. За да постанови решението си, Административен съд С. - град е приел за безспорно установено, че през периода на незаконно прекратяване на служебното правоотношение от 28.05.2014 г. до 28.11.2014 г. държавният служител не е заемал друга длъжност по трудово и/или служебно правоотношение. Наличието на изплатено за същия период парично обезщетение за временна неработоспособност не е предпоставка за неоснователност на иска за присъждане на обезщетение за оставане без работа. Съгласно чл. 42, ал. 2, изр. посл. от КСО изплатените парични обезщетения за временна неработоспособност се възстановяват от лицата за периода, за който им е отпусната пенсия или им е изплатено обезщетение за оставане без работа. Решението е постановено при правилно прилагане на материалноправната разпоредба на чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл). От фактическа страна е установено, че служебното правотношение на М. Ц. И. е било прекратено със заповед № ЧР-01-94 от 28.05.2014 г. на изпълнителния директор на Агенцията по вписванията, която е била отменена като незаконосъобразна с решение № 2226 от 02.04.2015 г. по адм. д. № 690 по описа за 2015 г. на Административен съд С. - град. П. шестмесечния период от 28.05.2014 г. до 28.11.2014 г. лицето не е работило на друга държавна служба и не е получавало възнаграждение за друга работа. Получавало е парично обезщетение за временна неработоспособност на основание чл. 40 и следв. от Кодекса за социално осигуряване (КСО). На основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл в случаите, когато заповедта за прекратяване на служебното правоотношение бъде отменена от органа по назначаването или от съда, държавният служител има право на обезщетение в размер на основната си заплата, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата, за цялото време, през което не заема държавна служба, но не за повече от 6 месеца. Когато е бил назначен на друга държавна служба с по-ниска заплата или е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер, той има право на разликата в заплатите или на разликата между заплатата и възнаграждението, изчислени въз основа на основната заплата, съответно основното възнаграждение. В разглеждания случай се налице и двете материалноправни предпоставки за възникване на право на обезщетение по чл. 104, ал. 1, изр. 1 от ЗДСл: заповедта за прекратяване на служебното правоотношение е отменена и държавният служител не е заемал държавна служба. Не са налице предпоставките по изр. 2 за намаляване на размера на обезщетението, тъй като след прекратяване на служебното правоотношение държавният служител не е получавал възнаграждение за друга работа в по-нисък размер. Получаването на парично обезщетение за временна неработоспособност по КСО не е предвидено като юридически факт, погасяващ правото на обезщетение в хипотезата на чл. 104 от ЗДСл. Както е посочено в обжалваното съдебно решение, действащата разпоредба на чл. 42, ал. 2 от КСО (редакция - ДВ, бр. 99 от 2012 г., в сила до 01.01.2018 г.) не допуска изплащането на парично обезщетение за временна неработоспособност на лица, които получават обезщетение за оставане без работа, определено съгласно нормативен акт. Изплатените парични обезщетения за временна неработоспособност се възстановяват от лицата за периода, за който им е изплатено обезщетение за оставане без работа. Към днешна дата е в сила разпоредбата на чл. 46, ал. 3 от КСО, съгласно която парично обезщетение за временна неработоспособност и за бременност и раждане не се изплаща на лица, упражняващи трудова дейност, която е основание за осигуряване за общо заболяване и майчинство през периодите, за които са издадени актове от здравните органи. По силата на законовата фикция времето, през което държавният служител не е бил на служба поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи, се приравнява на упражнена трудова дейност и поради това се зачита за служебен стаж и за осигурителен стаж. Лицето по чл. 4, ал. 1, т. 2 от КСО е осигурено през целия период, през който е останало без работа поради уволнение, което е признато за незаконно от компетентните органи, като за този период се внасят осигурителни вноски за сметка на осигурителя (чл. 9, ал. 3, т. 2 от КСО). Предявеният иск с правно основание чл. 104, ал. 1 от ЗДСл е основателен и като го е уважил, Административен съд С. - град е постановил правилно решение. Не са налице касационни основания за отмяна, поради което обжалваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила. Следва да бъде уважено искането на ответницата по касация за присъждане на направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение. Възражението на касационния жалбоподател за прекомерност на заплатения хонорар от 1500 лв. за тази инстанция се преценява като основателно от гледна точка на обема на оказаната адвокатска защита, фактическата и правна сложност на делото. Предвид материалния интерес следва да се присъдят разноски за адвокат в размер на 800.00 лв. съобразно чл. 8, ал. 1, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 от АПК Върховният административен съд, шесто отделение,