Решение № 10348 от 3.08.2010 г. на ВАС по адм. д. № 827/2010 г.

Решение № 10348 от 3.08.2010 г. на ВАС по адм. д. № 827/2010 г., I о., докладчик председателят Здравка Шуменска Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба на Радослав Данков Данков срещу решение № 243 от 31.03.2009 г. по адм. дело № 430 по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд, с което е отхвърлена жалбата му срещу ДРА № 827 от 9.02.2005 г. на данъчен орган при ТДД-гр. Варна, потвърден в обжалваната част с решение № 207 от 20.04.2005 г. на РДД-гр. Варна. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение, поради нарушаване на материалния и процесуалния закон, което съставлява отменително касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Ответната страна по касационната жалба - директорът на дирекция "ОУИ"-гр. Варна не ангажира становище по нея. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведеното отменително касационно основание, и с оглед на чл. 218 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 211 от АПК и от надлежна страна по чл. 210 от АПК, а разгледана по същество е неоснователна. Предмет на повторен съдебен контров в производството пред Варненския окръжен съд е бил ДРА № 827 от 9.02.2005 г. на данъчен орган при ТДД-гр. Варна, потвърден в обжалваната част с решение № 207 от 20.04.2005 г. на РДД-гр. Варна. Същият е издаден в резултат на осъществена ревизия по реда на чл. 68 от ДПК (отм.) на Радослав Данков Данков за ревизиран период 1.01.1999 г. -31.12.2003 г., като с него са му определени задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.) и по административен ред са обжалвани тези за 2000 г. в размер на 15 2222.52 лв. и лихва за забава в размер на 7 635.96 лв. и за 2001 г. в размер на 8 227.07 лв. и лихва за забава в размер на 2 943.85 лв. Правилно е прието от първоинстанционния съд, че ревизията е проведена по общия ред, а не по специалния ред по чл. 109 и сл. от ДПК (отм.). В хода на ревизионното производство е установено, че за данъчната 2000 г. ревизираното лице е декларирало получени доходи в размер на 546.22 лв., от които 402.22 лв. от трудови доходи и 150.00 лв. от наем на мобилен телефон. През същата година лицето е дало паричен заем на "Трейдлайн" ЕООД и "Ноел" ЕООД в размер на 36 688.07 лв. (част от сумата в действителност е предоставена в германски марки при обменен курс 1/1); 1 654 $ с левова равностойност на 3 349.87 лв.; 20 брит. паунда с левова равностойност 63.00 лв. и 5 000 гръцки драхми с левова равностойност в размер на 2 901.14 лв. За данъчната 2001 г. ревизираното лице не е подавало ГДД по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.), като е предоставило парични заеми на "Трейдлайн" ЕООД в размер на 4 000.00 лв. и на "Ноел" ЕООД в размер на 49 500.00 лв. За 2000 г. във връзка с произхода на сумата, дадена като заем ревизираното лице е предоставило договор за паричен заем сключен между Владимир Николов Димитров като заемодател и той като заемополучател. На първото лице е връчено ИПДПОДС от 14.12.2004 г. по реда на чл. 87, ал. 1 от ДПК (отм.), като в дадения срок не са представени документи. За 2001 г. ревизираното лице не е представило доказателства за произхода на средствата. Данъчният орган е приел, че дадените в заем парични средства от ревизираното лице нямат доказан произход, не са декларирани за 2000 г. и за 2001 г., с оглед изискванията на чл. 41, ал. 1 от ЗОДФЛ (отм.) и в тази връзка се явяват доход, който е облагаем по смисъла на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ (отм.). С тях са увеличени данъчните основи със сумата 42 202.08 лв. и със сумата 25 948.07 лв., поради което са определени допълнителните задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.). При съдебното разглеждане на спора относно законосъобразността на РА жалбоподателят е представил доказателства за твърдяни приходи от продажба на бизнес в края на 1998 г. - магазин за хранителни стоки с всички необходими за това лицензии и разрешения. При така установената и изложена в мотивите фактическа обстановка по спора, съдът е приел, че с оглед нормата на чл. 108, ал. 8 от ДПК (отм.) фактическите констатазии в обжалвания ДРА не са оборени. Според него получаването на доходи може да бъде осъществено и през период от време, преди ревизирания период, но в случая не са налице доказателства за това. Представените договор за заем на парични средства получени от ревизираното лице от трето лице и договор за продажба на вещи от 1.12.1998 г. са частни писмени документи по смисъла на чл. 144 от ГПК, които нямат достоверна дата и са непротивопоставими на трети лица, включително и данъчната администрация. Те са доказателство само затова, че изявленията които съдържат са от тези лица. В административното и съдебното производства не са представени доказателства за предоставяне, респ. връщане на сумите по договора за заем и за плащане на уговорената цена по договора за продажба. Липсват доказателства тези средства да са отразени в данъчните декларации на задълженото лице за съответните години. Според съда изводът на данъчния орган че паричните средства, дадени от жалбоподателя нямат произход е правилен. Те се явяват спрямо ревизираното лице доход, който е облагаем по смисъла на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ (отм.), като правилно е приложена разпоредбата на чл. 35 от същия закон. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е правилно постановено, като твърдяните нарушения на материалния и процесуалния закон не се установяват. По повод първата група възражения относно неправилно прилагане на чл. 108, ал. 8 от ДПК (отм.), респ. неточната преценка от страна на съда, следва да се отбележи, че при действието на този процесуален закон, издаденият акт, с който се определят по основание и размер данъчни задължения, се ползва с презумпцията за вярност относно фактическите констатации, които съдържа. Касаторът се позовава на различно третиране на фактите, като приема че неправилно някои от тях, които съставляват извод или преценка, са приемани за такива. Възражението е неоснователно, доколкото с оглед на чл. 130 от ДПК (отм.) решаващият съд е инстанция по съществото на спора и същата преценява законосъобразността на обжалвания акт и е обвързана само от правнорелевантните факти и тяхното доказване, съответно преценка на събраните доказатлства във връзка с тях. С оглед на посочената норма доказателствената тежест е в лицето на оспорващия акта, а преценката на доказателствата, което съставлява следващото възражение, е от компетентността на съда, за което той излага мотиви в акта, който издава. По делото са ангажирани посочените по-горе доказателства - частни свидетелстващи и диспозитивни документи, в административната и съдебната фази на данъчния процес, като същите правилно са обсъдени в тяхната съвкупност и правилно е преценена доказателствената им сила. По повод възражението за неправилно приложения материален закон, то същото е неоснователно. Няма пречка, когато се установи, че лицето което е декларирало или не доходи с декларация по чл. 41 от ЗОДФЛ (отм.), не е изпълнило точно задължението си затова, при ревизия да му се определи друга данъчна основа, от тази посочена в декларацията. Непозоваването на чл. 109 и сл. от ДПК (отм.) в процесния случай не прави издадения ДРА незаконосъобразен. В ревизията, както е посочил и съда, са констатирани недекларирани и декларирани в по-малък размер доходи, като фактът на доказване на произхода им е с оглед факта на тяхното реализиране от страна на ревизираното лице. Процесните доходи са "други доходи, които не са определени като необлагаеми или не са освободени от облагане по закон" по смисъла на чл. 10, т. 18 от ЗОДФЛ (отм.) и могат да бъдат да бъдат включени в годишния облагаем доход и може да се определи задължение по чл. 35 от ЗОДФЛ (отм.). За 2000 г. ревизираният и задължен субект е реализирал този доход и същият е облагаем, както и за 2001 г. Този извод се обосновава от факта, че през двете посочени години задълженото физическо лице ги е притежавало и ги е предоставило в заем на собствените си две дружества с ограничена отговорност. Обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. При този изход от спора съдебни разноски не се дължат. Съобразно изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, първо отделение