Решение № 8196 от 27.7.2023 г. на ВАС, III о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на А. Павлов с [ЕГН], подадена от упълномощен процесуален представител адв. И. Юруков, срещу Решение 1263 от 27.02.2023 г., постановено по адм. дело 2714 по описа на Административния съд София-град за 2022 година. С обжалваното решение е отхвърлена исковата молба на Павлов против Главна дирекция Изпълнение на наказанията (ГДИН) при Министерство на правосъдието за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 20 000, 00 лв. в периода от 19.08.2013 г. до 21.03.2022 г., произтичащи от незаконното му задържане над определения от съда срок с два месеца и пет дни по НОХД 2667/2014 г. по описа на Софийски градски съд (СГС), ведно със законната лихва върху сумата на обезщетението, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното му изплащане. Наред с това ищецът е осъден да заплати в полза на ответника 100, 00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Касационният жалбоподател твърди неправилност на обжалваното решение, като навежда всички касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че е доказал всички кумулативно изискуеми предпоставки от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Позовава се на практика на Върховния касационен съд. Иска отмяната на обжалваното решение и постановяване на друго, с което исковата му претенция да бъде уважена в цялост. Претендира присъждане на сторените в първоинстанционното и касационното производство разноски. Представя списък по чл. 80 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за извършените такива в настоящото производство. Ответникът по касационната жалба ГДИН със седалище и адрес на управление в София, на [улица], чрез упълномощен процесуален представител юрк. Д. Маринова, я оспорва с доводи за неоснователността й в писмен отговор, подаден в срока по чл. 213а, ал. 4 АПК. Иска отхвърлянето й, и потвърждаването на атакувания съдебен акт. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за настоящото производство. Прави възражение за прекомерност, ако касаторът претендира заплащане на адвокатско възнаграждение. Участващият по делото представител на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и правилност на обжалваното решение. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. По съществото на касационната жалба, касационната инстанция приема следното: Предмет на производството по адм. дело 2714/2022 г. по описа на Административния съд София-град е иск, предявен от А. Павлов, с който лицето претендира обезщетение за причинени му неимуществени вреди емоционални болки и страдания, вследствие незаконосъобразно бездействие на служители на ГДИН, изразяващо се в незаконното му задържане над определения от съда срок и надлежаване на наложеното му по НОХД 2667/2014 г. по описа на СГС наказание лишаване от свобода с 2 месеца и 5 дни. Съдът установил следата фактическа обстановка: А. Павлов е постъпил в Затвора в [населено място] на 02.07.2014 г. за изтърпяване на наказание в размер на една година лишаване от свобода по НОХД 2667/2014 г. по описа на СГС. Освободен е на 17.10.2014 г., като е зачетено начало на наказанието 17.10.2013 г. Задържан е по НОХД 1570/2015 г. на СГС, осъден е на 1 година лишаване от свобода по чл. 354а от Наказателния кодекс (НК), със зачетен предварителен арест от 14.12.2012 г. до 19.08.2013 г. общо 8 месеца и пет дни. С начало 04.02.2015 г. по отношение на Павлов, на основание чл. 68 НК, е приведено в изпълнение Протоколно определение по НЧД 3493/2014 г. по описа на СГС, с което на основание чл. 25 НК му е определено едно общо наказание в размер на 6 месеца лишаване от свобода по НОХД 3440/2012 г. на СГС, НОХД 6167/2013 г. по описа на Софийски районен съд (СРС) и НОХД 23085/2011 г. на СРС. Ищецът депозирал жалба до административния ръководител на Софийска градска прокуратура (СГП) и Градски прокурор, с вх. П-98/15/29.05.2015 г., с искане за прекъсване на изпълнението на наказанието лишаване от свобода , поради опасност от надлежаване . В тази връзка от страна на Началника на Затвора в [населно място], до СГП е изпратено писмо-справка, рег. 3136/29.05.2015 г., с което затворническата администрация уведомява за наличие на предпоставки за групиране на наложените наказания по НОХД 2667/2014 г. и НОХД 1570/2015 г., и двете по описа на СГС. Посочено е, че наказанието в размер една година по НОХД 2667/2014 г. по описа на СГС е вече изтърпяно от 17.10.2013 г. до 17.10.2014 г., като по двете дела лицето е изтърпяло общо една година, осем месеца и пет дни. Подчертано е, че дори съдът да приложи нормата на чл. 24 НК, ще има надлежано наказание от два месеца и пет дни. В писмото е обърнато внимание, че този период на надлежаване може да бъде прехвърлен по НЧД 3493/2014 г. само от главния директор на ГДИН по реда на чл. 179, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС). Във връзка с жалбата на Павлов, е издадено Постановление с изх. П-98/2015 г./01.06.2015 г. на административния ръководител на СГП и Градски прокурор, с което на основание чл. 199, чл. 448, ал. 1, във вр. с чл. 447, т. 2, предл. второ от Наказателно-процесуалния кодекс (НПК), е уважена жалбата на Павлов за прекъсване на изпълнението на наложеното му наказание лишаване от свобода за срок от два месеца, считано от 01.06.2015 г. до 01.08.2015 г. Със Заповед 1-4794/30.07.2015 г. на Главен директор на ГДИН, на основание чл. 179, ал. 2 ЗИНЗС, във вр. с чл. 190 от Правилника за прилагане на ЗИНЗС (ППЗИНЗС) е наредено, изтърпяното от лишения от свобода наказание в размер на два месеца и пет дни над срока на общо наказание една година и шест месеца лишаване от свобода , определено с Протоколно определение от 06.07.2015 г. по НЧД 2176/2015 г. по описа на СГС между наказанията, наложени по НОХД 1570/2015 г. по описа на СГС (1 година лишаване от свобода ) и НОХД 2667/2014 г. по описа на СГС (1 година лишаване от свобода), да се зачете от търпимия остатък на наказанието шест месеца лишаване от свобода , определено на основание чл. 25, във вр. с чл. 23 НК, по НЧД 4393/2014 г. на СГС между наказанията, наложени по НОХД 6167/2013 г. на СРС, НОХД 23085/2011 г. на СРС и НОХД 3440/2012 г. на СГС. Съгласно Постановление ПР П-206/2021/01.02.2022 г., издадено от прокурор при СГП, прокурорската преписка е образувана по повод изпълнение на определение по НОХД 4111/2021 г. по описа на СГС, с което на А. Павлов е наложено наказание една година лишаване от свобода при първоначален строг режим. Съдебният акт е приведен в изпълнение с начало 23.11.2021 г., като е приспаднат периодът от 11.02.2020 г. до 11.10.2020 г., в който Павлов е бил задържан по същото съдебно производство. По прокурорската преписка е постъпила молба от ищеца, която първоначално е отправена до СГС и е препратена по компетентност на СГП на основание чл. 417 НПК. В молбата лицето изразява желанието си да му бъде издадена точна и актуална справка за всички негови задържания, като му бъдат приспаднати от наложеното му наказание по НОХД 4111/2021 г. по описа на СГС всички периоди по предходни осъждания от 2012 г. до 2015 г., тъй като според него има надлежаване . Със същото постановление му е отказано на основание чл. 417 и чл. 199 НПК приспадане на периоди на задържане по предходни осъждания в периода 2012 г. 2015 г. В хода на съдебното производство пред първата инстанция са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите С. Павлова, майка на ищеца и Н. Анов, който към 2015 г. е заемал длъжността главен надзирател в Затвора в [населено място]. При така установената фактическа обстановка, административният съд е приел, от правна страна, че предявеният от Павлов иск за неимуществена обезвреда е допустим, но неоснователен. Като се позовал на чл. 5, ал. 1 и ал. 3 ЗИНЗС, счел, че органите по изпълнение на наказанията имат само спомагателно действие и същите нямат правомощия да контролират изпълнението на наложените наказания. Приел е, че ответникът по иска няма законово задължение да контролира дали едно наказание е изтърпяно, а изпълнява само дадените му указания по изпълнение на присъдата. Съобразил е приложените по делото доказателства и по-конкретно Постановление на СГП по прокурорска преписка П-98/2015 г., с което, на основание чл. 447, т. 2, предл. второ НПК, изпълнението на наложеното на ищеца наказание е прекъснато за срок от два месеца и три дни (колкото е срокът на установеното надлежаване ) за периода от 01.06.2015 г. до 01.08.2015 г. Посочил е, че Заповед 1-4794/30.07.2015 г. на Главен директор на ГДИН не е обжалвана от ищеца. Приел е, че същият е освободен на основание прекъсване от 01.06.2015 г. и освободен от изтърпяване на 31.07.2015 г., за което са представени служебни бележки от ответника (л. 26 от адм. дело 2714/2022 г. по описа на Административния съд София-град). Като се е позовал на разпита на свидетеля Н. Анов, е приел, че процесната заповед е връчена на Павлов. Подчертал е, че по делото е безспорно, че кумулацията на присъди се извършва от наказателния съд, съобразно правилата посочени в чл. 23 и следващите от НК, а самото привеждане на присъдата в изпълнение се извършва по нареждане на Прокуратурата на Република България. Приел е, че ответникът по иска няма законови задължения да следи дали са зачетени правилно предходните осъждания на лицата, лишени от свобода, нито може да влияе пряко върху този процес, предвид, че тази дейност се осъществява от органите на съда и прокуратурата. Формирал е извод, че Павлов не се е справил с доказателствената тежест да установи наличието на незаконосъобразно бездействие от страна на ГДИН, като по делото не са налице данни за твърдяното от него надлежаване на присъдата. Установил е, че спрямо ищеца е приложена разпоредбата на чл. 417 НПК, във вр. с чл. 59 НК, като е отчетен периодът на неоснователното му задържане над определения срок с два месеца и три дни, което е зачетено със заповед на главния директор на ГДИН по чл. 179, ал. 2 ЗИНЗС. Достигнал е до решаващия извод за липса на причинени на Павлов неимуществени вреди от евентуално надлежаване на наложено наказание за претендирания исков период. Посочил е, че дори да бе установено бездействие от страна на ответника, то събраните по делото гласни доказателства не са достатъчни да обосноват извод за действителност на претендираните неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения и проблеми с психиката на ищеца. Позовал се е на медицинска справка и експресно психологическо заключение на л. 28 и л. 29 от първоинстанционното дело. Посочил е, че през периода на престоя си в затвора лишеният от свобода, не е имал установени психопатологични проблеми, нито сериозни актуални психични проблеми. Отхвърлил е възражението за изтекла погасителна давност, направено от ответника. Аргументирал се е, че давността започва да тече от момента на установяване на незаконосъобразното действие или бездействие, респективно от датата, на която е отменен по съдебен ред, като незаконосъобразен, административен акт, с влязло в сила съдебно решение. Отхвърлил е предявената искова молба, като неоснователна и недоказана. Присъдил разноски в полза на ответника по иска. Касационната инстанция в настоящия съдебен състав в изпълнение на задължението си по чл.218, ал.2 АПК, преценява обжалваното решение като недопустимо. То е постановено по нередовна искова молба и по неуточнени обстоятелства въз основа на които е предявен искът. Видно от обстоятелствената част на исковата молба е, че предявеният иск за заплащане на обезщетение е за причинени вреди от "противоправното деяние на ответника", което се обективира в задържането на ищеца над определения срок по нохд 2667/2014г. По натам в исковата молба се говори за "злоупотреба с право" от служителите на ГДИН, които не си били изпълнили задълженията да освободят ищеца в момента на свършване на наказанието му. От така посочените обстоятелства следва, че предявеният иск може да се квалифицира като такъв с пр. осн. чл. 2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, но може де се квалифицира и като такъв с п. осн. чл. 1 ЗОДОВ вр. с чл.204, ал.4 АПК. Искът е насочен срещу Главна дирекция изпълнение на наказанията, която обаче не е надлежният ответник по иск с пр. осн. чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, нито административният съд е компетентният съд да разгледа този иск. В случай, че твърдението на ищеца е, че е претърпял вредите от незаконосъобразни действия и/или бездействия на служители на ГДИН, то е следвало да конкретизира, кои са тези действия и/или бездействия, кои са отговорните служители за тях и кои свои задължения те са нарушили с допускането им. Тази неяснота в обстоятелствената част на исковата молба и евентуалното й противоречие с петитума относно юридическото лице, срещу което е насочен иска, води до нередовност на исковата молба, която е основание за обезсилване на постановеното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. По противоречието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба е възразил и ответникът, който в писмения си отговор ( лист 30-34 от първоинстанционното дело) е възразил по допустимостта на иска с довод, че не е надлежният ответник по него и моли съда за изрична преценка по това възражение. От друга страна, в хода по съществото на спора, процесуалният представител на ищеца - адв. Юруков пледира, че "надлежаването" от 2 месеца и 5 дни е вследствие на грешка в изготвена от деловодството на ГДИН справка, която не отразявала действителното наказание на ищеца, което макар и да не е конкретизирано в исковата молба по този начин, има отношение към задълженията на служители на ГДИН. Съдът е следвало да изиска уточняване и конкретизация на обстоятелствата, които ищецът твърди, че са в основата на претърпяната от него вреда. Едва след отстраняване на неяснотите в тезата на ищеца, респективно уточняване на обстоятелствата в основата на исковата му претенция, съдът следва да квалифицира иска и да прецени неговата подсъдност. По изложените съображения, решението на административния съд следва да се обезсили, а делото се върне на друг състав на същия съд за новото му разглеждане при спазване указанията, дадени в настоящото решение. Воден от горните съображения и на осн . чл.221, ал.3 АПК, Върховният административен съд