Решение № 105 от 13.07.2015 г. на ВКС по н. д. № 51/2015 г.

Решение № 105 от 13.07.2015 г. на ВКС по н. д. № 51/2015 г., I н. о., НК, докладчик председателят Пламен Томов Защитник на подсъдимата Ю. Б. Б. е подал касационна жалба срещу решението на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено определението на Плевенския окръжен съд, осъждащо Б. да заплати равностойност в лева на придобитото от нея чрез престъпление, а също така и отнемащо от Б. в полза на държавата на друго имущество с оглед приложението на чл. 53 НК. Първоинстанционното определение - 687/24.IХ.2014 г. по чнд 674/14, е издадено по реда на чл. 306, ал. 1, т. 1 НПК, във връзка с чл. 53 НК, след като на 30.V. 2014 г. Ю. Б. е постигнала със съответния прокурор споразумение за решаване на нохд 412/14. С това споразумение по реда на глава двадесет и девета от НПК е решена само наказателната отговорност на подсъдимата за т. нар. изпиране на пари по чл. 253, ал. 4, във вр. с ал. 1 НК, за което тя е получила наказание 2 години и 6 месеца лишаване от свобода условно (чл. 66 НК) за срок от 3 години, както и глоба 8 000 лева. Приложението на чл. 53 НК не е било предмет на постигнатото споразумение. С оспореното сега по касационен ред решение - 244/4.ХII.2014 г. по вчнд 270/14, е на практика отхвърлена въззивната жалба на подсъдимата Б. В касационната жалба е мотивирано разбирането за нарушаване на процесуалния закон, тъй като според нейния подател НПК не допуска получилото се разделно решаване на делото; смята се, че приложението на чл. 53 НК е трябвало също да бъде предмет на договаряне за постигането на споразумение. Жалбата е поддържана и в съдебното заседание, а според участващия в него прокурор е неоснователна, въпреки допуснатото със споразумението нарушение на НК. ВКС намери, че трябва да остави в сила обжалваното решение, макар и не по всички съображения на постановилия го ВтАС. Същественото съображение за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт е трябвало според ВКС да бъде, че приложението на чл. 53 НК е извън предмета на споразумението за решаване на делото по реда на глава двадесет и девета от НПК (също - опр. 155/09-I, Бюл. 7/10). Този ред като част от особените правила за провеждане на наказателното производство не оставя никакво съмнение, че макар да "има последиците на влязла в сила присъда" (чл. 383, ал. 1 НПК), тя и споразумението не са идентични по кръга от въпроси, които решават по делото (ярка илюстрация на различията между тях е и недопустимостта на споразумение за оправдаване на обвиняемия - вж. и 569/07-I, Бюл. 10/07). Ако беше съобразил категоричността на този извод, апелативният съд не би видял и пропуск на окръжния съд относно приложението на чл. 253, ал. 6 НК, нито пък необходимост да привежда иначе правилни аргументи за отстраняването на такъв пропуск. Ползването на относимата в случая аргументация, че редът по чл. 306 НПК е бил единствено възможният за решаване на въпроса за отнемане в полза на държавата на придобитото чрез престъплението, вероятно би накарал и касационният жалбоподател да потърси други аргументи в своя полза. Липсата на възможност за прокурора и обвиняемия да договарят прилагането на чл. 53 НК или на специалния спрямо него чл. 253, ал. 6 НК, би направило излишно позоваване от негова страна на такива спорни доводи като тези, че отнемането в полза на държавата трябвало да се включи в определянето на наказанието; че за "допълнителния" ред по чл. 306 НПК няма място при влезли в сила "основни" съдебни актове; че този ред позволявал на практика последваща промяна в споразумението, с което се е бил съгласил обвиняемият. Ръководен от всичко изложено и с оглед още на чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС-I наказателно отделение