Решение № 5668 от 5.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10479/2016 г.

Решение № 5668 от 5.05.2017 г. на ВАС по адм. д. № 10479/2016 г., IV о., докладчик председателят Мариника Чернева Производство е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от заместник изпълнителния директор на Д. фонд "Земеделие" (ДФ "Земеделие"), против решение № 109 от 21.07.2016 г., постановено по адм. дело № 111/2016 г. по описа на Административен съд С., с което е обявен за нищожен Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от Програма за развитие на селските райони /ПРСР/ 2007 - 2013 г. с Изх. № 02-200-2600/9044 от 21.03.2016 г., издаден от зам. изпълнителен директор на Д. фонд "Земеделие" и Фондът е осъден да заплати на жалбоподателя сумата от 1250 лева, представляващи разноски по делото. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено процесуално нарушение и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави искане съдът да отмени оспореното решение и да потвърди законосъобразността на административния акт. Претендира разноски и за двете инстанции. Ответната страна - "Е. ф. 2010" ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. С., представлявано от управителя на дружеството И. С. Т., чрез адв. Д. О., в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на атакуваното съдебно решение и иска от съда да го потвърди. Претендира сторените в касационното производство съдебни и деловодни разноски. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение, че касационната жалба е неоснователна, поради липса на сочените отменителни основания. Предлага оспореното решение да бъде оставено в сила. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на зам. изпълнителния директор на ДФ "Земеделие" за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в преклузивния срок, визиран в чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение № 109 от 21.07.2016 г., постановено по адм. дело № 111/2016 г. по описа на Административен съд С. е обявен за нищожен Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от Програма за развитие на селските райони 2007 - 2013 г. с Изх. № 02-200-2600/9044 от 21.03.2016 г., издаден от зам. изпълнителен директор на Д. фонд "Земеделие" и ДФ "Земеделие" е осъден да заплати на "Е. ф. 2010" ЕООД разноски по делото в размер на 1250 лева. За да достигне до този резултат решаващият съд е приел, че оспореният акт е издаден от компетентен орган - зам. изпълнителния директор на ДФ "Земеделие", на когото изпълнителният директор, в съответствие с чл. 20а, ал. 4 от ЗПЗП и чл. 11, ал. 2 от Устройствения правилник на ДФЗ, със Заповед № 03-РД/323 от 11.03.2015 г. е делегирал правомощието за издаване и подписване на актове за прекратяване на многогодишни ангажименти по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони". В оспореното решение съдът е приел, че административният орган е постановил отново същия административен акт, който е в противоречие с влязлото в сила решение на съда, тъй като е издаден между същите страни и има същото съдържание като предходно издадения и отменен с влязло в сила съдебно решение акт. Счел е, че съдържанието между двата акта е еднакво, тъй като са засегнати и съответно разпоредени същите права и задължения, на същите фактически и правни основания и е налице обективна и субективна тъждественост. Според решаващия съд с повторно издадения акт, в едно приключило административно производство, чиято висящност не е възобновена с влязлото в сила решение на съда, административният орган е пререшил разрешения със сила на пресъдено нещо спор. Добавените в оспорения акт дати на първа оторизация и на плащане по мярката не се отнасят до нови факти - такива, които да са настъпили след първоначално издадения административен акт, а напротив, тези дати са част от фактическата обстановка, такава, каквато е съществувала при издаването на първия акт. По така изложените съображения и на основание чл. 177, ал. 2 от АПК, съдът е приел, че оспореният административен акт е нищожен. Така постановеното решение е правилно. Не е спорно по делото, че "Е. ф. 2010" ЕООД, с УРН 518046 е подало на 17.03.2011 г. заявление за регистрация в ДФ "Земеделие", на 25.05.2011 г. - заявление за редакция на парцели и схеми, а на 21.04.2011 г. и 25.05.2011 г. - заявление за подпомагане с УИН 20/190511/69175, като една от заявените мерки за подпомагане е Плащания за природни ограничения на земеделски стопани в планински райони /НР1/, с приложени към заявлението таблици на използваните парцели 2011 г., съдържащи данни за идентификация на парцелите и карти на съответните БЗС-та. Със заявлението от кандидата е декларирано, че ще извършва земеделска дейност върху площи в планински райони с природни ограничения за поне пет години след първото плащане. Не е спорно и това, че на 1.10.2013 г. по отношение на дружеството е издаден Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от ПРСР 2007 - 2013 г. с изх. № 02-200-2600/9044 от 1.10.2013 г. по описа на ДФ "Земеделие", тъй като за кампания 2012 г. дружеството не е заявило участие по мярката. Актът е обжалван по съдебен ред и е отменен с Решение № 5378 от 7.08.2014 г. по адм. дело № 11566/2013 г. по описа на Административен съд С.-град. В мотивите на решението е прието, че съгласно разпоредбите на чл. 4, ал. 1, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11 от 3.04.2008 г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" и мярка 212 "Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения, различни от планинските райони" от ПРСР за периода 2007 - 2013 г. (Наредба № 11 от 2008 г.), моментът, в който възникват посочените задължения за кандидатите за подпомагане, е първото компенсаторно плащане, т. е с извършване на първото компенсаторно плащане възниква и вече се счита, че е поет петгодишният ангажимент. Предвид направения анализ на цитираната разпоредба е прието, че не е доказан основен елемент от фактическия състав на правомощието по прекратяване на ангажимента, а именно - извършване на първото компенсаторно плащане. Според мотивите в решението на съда, изводът на административния орган, че ангажиментът е възникнал с подаване на заявлението за 2011 г., е в противоречие със закона. Съдът е отменил оспорения административен акт, без да постанови диспозитив за връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Първоинстанционното съдебно решение е оставено в сила с Решение № 6697 от 8.06.2015 г. по адм. дело № 13907/2014 г. по описа на Върховен административен съд. В касационното решение са споделени мотивите на първоинстанционния съд. На 21.03.2016 г. е издаден нов Акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211 "Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" от ПРСР 2007 - 2013 г. с изх. № 02-200-2600/9044 от 21.03.2016 г., от зам. изпълнителен директор на ДФ "Земеделие". С него, във връзка с чл. 21 от Регламент /ЕС/ № 65 на Комисията от 27 януари 2011 г. за определяне на подробни правила за прилагането на Регламент /ЕО/ № 1698/2005 и на основание чл. 14, ал. 1 от Наредба № 11 от 2008 г., отново е прекратен поетият от "Е. ф. 2010" ЕООД през кампания 2011 г. петгодишен ангажимент по мярка 211 по заявление с УИН 20/190511/69175, тъй като за кампания 2012 г. дружеството не е заявило участие по мярката. В акта отново са цитирани разпоредбите на чл. 4, т. 2 и т. 3 от Наредба № 11 от 2008 г. и е посочено, че за поет ангажимент се счита годината на първото подаване на заявление за подпомагане, включващо мярка 211, като в конкретния случай първото подаване на заявление по мярката е на 17.03.2011 г. за кампания 2011 и тази година се счита за година на поемане на ангажимента. Настоящият състав напълно споделя извода на първоинстанционния съд, че между първия отменен акт за прекратяване на поетия многогодишен ангажимент от 1.10.2013 г. и повторно издадения на 21.03.2016 г. е налице обективна и субективна тъждественост. И двата акта са между едни и същи страни, засягат същите права и задължения и административният орган се е позовал на същите фактически и правни основания. Единствено добавеното в повторно издадения акт е това, че по мярка 211 за кампания 2011 е извършена първа оторизация на 22.12.2011 г. и е направено доплащане по посочената мярка на 19.05.2012 г. Видно от представените по делото доказателства: Уведомително писмо за извършена оторизация и изплатено финансово подпомагане по схемите и мерките за директни плащания за 2011 г. изх. № 02-200-2600/4054 от 21.07.2012 г. и справка на извършените плащания от ДФ "Земеделие" към "Е. ф. 2010" ЕООД, безспорно се установява, че на дружеството по мярка 211-НР1 за 2011 г. на 31.05.2012 г. е направено плащане в размер на 14560,93 лева. В случая обаче правилно първоинстанционният съд е приел, че тези доказателства не са нови, тъй като те са били част от фактическа обстановка и към момента на издаване на първия акт за прекратяване на поетия многогодишен ангажимент, отменен със влязло в сила Решение № 5378 от 7.08.2014 г. по адм. дело № 11566/2013 г. по описа на Административен съд С.-град. С. същото решение преписката не е върната за ново произнасяне на административния орган, поради което следва, че административното производство не е висящо, същото е приключило и спорът е решен с влязлото в сила решение на съда. Според разпоредбата на чл. 299, ал. 1 от ГПК спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван освен в случаите, когато законът разпорежда друго, каквото в настоящия случай не е налице. Този текст на ГПК е приложим в административния процес по силата на препращащата норма на чл. 144 от АПК. От анализа на цитираната разпоредба следва, че влезлият в сила съдебен акт се ползва със силата на пресъдено нещо, т. е. установеното по отношение на правния спор между ДФ "Земеделие" РА и "Е. ф. 2010" ЕООД по повод прекратения многогодишен ангажимент по мярка 211 от ПРСР 2007-2013 г. е бил разрешен с необжалваем съдебен акт, който е породил правни последици. Забраната за пререшаване на разрешения вече спор обезпечава стабилността на правоустановяващото и регулиращото действие на силата на пресъдено нещо. Според чл. 297 ГПК, влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Р. Б.. Това означава, че всеки държавен орган е длъжен да зачете силата на присъдено нещо, без да има право да пререшава спора, тъй като тя представлява едно задължение за страните да преустановят спора помежду си. Влязлото в сила съдебно решение, което не е отменено по реда на извънинстанционния способ на отмяната, по презумпция е правилно, валидно и допустимо, отразява действителното правно положение между страните и същото е задължително за тях. Неоснователно е позоваването на касационния жалбоподател на чл. 173, ал. 1 АПК, поради това, че имаме влязло в сила решение, с което спорът вече е решен по съществото. В случая правомощието на съда е единствено да обяви за нищожен повторно издадения административен акт, който не поражда правни последици, тъй като е със същото съдържание, разпорежда същите права и задължения, на същите фактически и правни основания и между същите страни. Предвид изложеното, настоящият касационен състав приема, че не са налице релевираните в касационната жалба основания за отмяна на оспореното решение. Съдът е формирал обосновани правни изводи и правилно позовавайки се на разпоредбата на чл. 177, ал. 2 АПК е приел за нищожен повторно издадения акт, който е в обективна и субективна тъждественост с предходно издадения и отменен с влязло в сила решение акт, в едно приключило административно производство, чието възобновяване не е налице. Ето защо оспореното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора на касационния жалбоподател разноски по делото не следва да се присъждат. На основание чл. 143, ал. 3 АПК искането на ответника "Е. ф. 2010" ЕООД за присъждане на разноски следва да бъде уважено. Същото е своевременно направено, а разноските са доказани в размер на 900 лв. по силата на представения по делото договор за правна защита и съдействие. Представен е и списък на разноските по чл. 80 ГПК. По отношение размера на претендираното адвокатско възнаграждение е направено възражение за прекомерност, което следва да се съобрази. С оглед фактическата и правна сложност на делото и това, че процесуалния представител на ответната страна е представил само отговор по касационната жалба, без участие в съдебно заседание, съдът намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено и да бъдат присъдени разноски в размер на 500 лв., вместо поисканите 900 лв. Видим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,