Решение № 1370 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5708/2007 г.
ВКСIV гражданско отделение13.01.2009 г.докладчик Албена Бонева
Диспозитив
Оставя в сила въззивното решение на М. окръжен съд, постановено на 12 юли 2007 г. по гр. д. № 55/2007 г. Решението е окончателно.
Мотиви
Решение № 1370 от 13.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 5708/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а, б. "а" ГПК от 1952 г., вр. § 2, ал. ПЗР ГПК обн. ДВ, бр. 59/2007 г. Образувано е по жалба на Е. Д. С. чрез адв. П против въззивното решение на М. окръжен съд, постановено на 12 юли 2007 г. по гр. д. № 55/2007 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен, но по същество излага съображения и за недопустимост, доколкото твърди, че съдилищата са разгледали иск, какъвто не е предявен. Оплаква се също така от допуснато нарушение на съдопроизводствените правила - необсъждане на доводите против верността на постановлението за възлагане, както и негодността му да установи собственост върху спорния имот за ищцата. Твърди и нарушение на чл. 328, ал. 1 ГПК - ищцата не е имала правна възможност да иска възлагане на имота от съдия-изпълнителя. Моли да му бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски. Ответникът по касация М. Б. М. не взема становище по реда на чл. 218г ГПК, нито по-късно в хода на съдебното производство. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил това на първата инстанция, е признал в отношенията между страните, че М. Б. М. е собственик на подробно описан недвижим имот, като на осн. чл. 431, ал. 2 ГПК е отменил нотариален акт № 354/2004 г. на нотариус К., в частта му относно процесния обект. За да постанови този резултат, съдът е установил от фактическа страна, че М. е била взискател, а С. длъжник по изпълнително дело № 151/1999 г. по описа на СИС при Б. районен съд. Имотът, предмет на иска е бил обект на изпълнението. Той е бил ипотекиран в полза на кредитора от собственика Н. Ц. С. Същият имот е възложен на взискателя при условията на чл. 328, ал. 1 ГПК (отм.). Постановлението е влязло в сила на 9.10.2001 г. През 2004 г. длъжника по изпълнението се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, който включва горния имот (№ 354/2004 г. на нотариус О. К.) на основание "наследство". Съдът е приел, че при наличните доказателства С. не се легитимира като собственик по наследствено правоприемство и е уважил иска, като е отменил, на осн. чл. 431, ал. 2 ГПК и нотариалния акт в частта относно спорната вещ. Решението е правилно. Оплаквания за недопустимост на въззивния съдебен акт се основават на твърдения за произнасяне спрямо ответник, срещу който не е предявен иска. Касаторът счита, че това е така, защото в молбата по чл. 116 ГПК ищецът е посочил нов петитум, на мястото на първоначалния, но не е посочил срещу кого е заявена претенцията. Оплакванията са неоснователни. Ответникът е посочен в исковата молба с индивидуализация съответна на изискванията на чл. 98 ГПК (отм.). Предметът на иска се определя от страните, правопораждащите юридически факти и петитума. В случая е направено изменение само в петитума, така, че не е необходимо, общо по-малко задължително, да се възпроизвеждат и останалите индивидуализиращи спорното право белези в молбата по чл. 116 ГПК. Оплакванията за неавтентичност на постановлението за възлагане на съдия - изпълнителя са също неоснователни, а и доводите на касатора не съответстват на разпореденото в закона. По делото е приложено самото изпълнително дело с оригинала на акта по чл. 384 ГПК (отм.), като е видно, че процесният имот е възложен на М. Б. М. С. на оформяна не акта няма никакво отношение към съществуването на такъв акт, нито към неговата валидност. Нещо повече, страните са и страни в изпълнението, така, че всички възражения и жалби срещу действията на съдия-изпълнителя е следвало да реализират в изпълнителното производство. Правилно въззивният съд не е зачел и претенциите на С., основани на констативния нотариален акт. Той не създава права, а и в случая, в самия акт не е уточнено чий наследник е молителя и сам наследодателят как е придобил собствеността върху имота, като не е описано въз основа на какви документи, нотариусът е направил констатацията за собствеността на молителя. Той, по запитване от съда е отговорил, че по нотариалното дело се съхранява само удостоверението за данъчна оценка, което е и изпратил. Въпреки указанията на съда С., не е представил евентуално върнатите му от нотариуса документи, послужили като основание за съставяне на нотариалния акт. Не е уточнил и сам в хода на процеса правопораждащите юридически факти, от които е възникнало за него правото на собственост. За да се приеме, че едно лице е собственик по наследствено правоприемство, то следва да с е открито наследството, като към датата на това събитие, наследодателят трябва да е бил собственик на съответното имущество. При тези съображения следва да се приеме, че обжалваното решение е съобразено с материалния закон, приложен към правилно установените по делото факти, които съдът е обсъдил в съответствие с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК. То следва да бъде оставено в сила. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение