Решение № 11784 от 12.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8139/2009 г.

Решение № 11784 от 12.10.2009 г. на ВАС по адм. д. № 8139/2009 г., I о., докладчик председателят Панайот Генков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. С решение № 36 от 14.05.2009 г. по адм. дело № 840/2009 г. Административен съд - София-град, първо отделение, 5 състав, е отхвърлил жалбата на "Параходство Български морски флот" АД - гр. Варна, срещу ревизионен акт № 800334/27.11.2008 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП-Големи данъкоплатци и осигурители - гр. София, потвърден с решение № 100/20.01.2009 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" - гр. София при ЦУ на НАП. С решението съдът е осъдил "Параходство Български морски флот" - АД - гр. Варна да заплати на Дирекция "ОУИ" - гр. София юрисконсулско възнаграждение в размер на 2000 лв. Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от "Параходство Български морски флот" АД-гр. Варна, представлявано от Христо Иванов Донев и Йонко Миланов Йонков, чрез пълномощникът им адв. Георги Костолов. В същата се прави оплакване, че решението на Административен съд - София-град е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - отменителни основания по чл. 209, т. З от АПК. В жалбата се излагат подробни съображения в тази насока. Моли Върховния административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на Административен съд - София-град и вместо него да постанови друго, с което да отмени обжалвания РА. Ответникът - Директорът на Дирекция "ОУИ" гр. София, чрез своя процесуален представител - юрк. Новкова, изразява становище за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на юрисконсулско възнаграждение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. По отношение на допълнително начисления данък по чл. 38 от ЗОДФЛ (отм.) за 2004 г., първоинстанционният съд е приел, че законосъобразно ревизиращият орган е квалифицирал изплащаните от "Параходство БМФ"-АД задгранични дневни пари на екипажите, извършващи международен рейс, като възнаграждения и други доходи от трудова дейност, върху които се дължат вноски за здравно и социално осигуряване. Изложени са мотиви, че тези суми са били изплащани от дружеството на основание Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, издадена от министъра на финансите въз основа на ПМС № 40/02.07.1987 г., в сила от 15.11.1990 г., която наредба не е била обнародвана в "Държавен вестник". Административният съд е изложил и мотиви, че съгласно чл. 215 от КТ при командироване работникът или служителят има право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари при условия и размери, определени от Министерския съвет, която законово делегация не може да бъде прехвърляна - чл. 2, ал. 2 от ЗНА. Първоинстанционният съд е приел за неоснователни възраженията на жалбоподателя относно липсата на законово изискване правилници, наредби, инструкции и заповеди на министри да бъдат публикувани, поради което въпросната наредба е била действащ нормативен акт към периода, още повече, че порокът й е бил саниран чрез обнародване в "Държавен вестник" на изменения на наредбата, като в тази насока се е позовал на установената съдебна практика, в това число решение № 2174 от 11.03.2004 г. на ВАС, петчленен състав, по адм. д. № 3680/2003 г. По отношение на допълнително начислените вноски за ДОО и ЗО, със съответните лихви, по договора за охрана, административният съд е възприел становището на ревизиращия екип, че се касае за трудов договор, а не граждански, тъй като по своята същност предоставянето на работна сила може да се осъществи само под формата на трудов договор. Съдът е счел, че в случая не се касае за граждански договор за изработка или поръчка, тъй като същите нямат за престиране определен трудов резултат. Също така заплащането на уговореното възнаграждение става по същия начин както при трудовите договори - ежемесечно и това възнаграждение не е обвързано с определен резултат. Съобразно горното съдът е обосновал извода, че правилно с оспорения РА са доначислени съответните вноски за ДОО и ЗО и дължими лихви за забава. Решението на административния съд е правилно и законосъобразно. Основните оплаквания на касатора против постановеното решение на административния съд са свързани с неправилно приложение на материалния закон. Същите са изложени спрямо отделните части на съдебния акт и ще бъдат разгледани в тази последователност. По отношение определените допълнителни вноски върху заплатените командировъчни пари се прави оплакване за необоснованост на изводите на съда за нищожност на въпросната Наредба за служебните командировки и специализации в чужбина, издадена от министъра на финансите въз основа на ПМС № 40/02.07.1987 г., в сила от 15.11.1990 г. Излагат се доводи, че дружеството правомерно се е позовало на нормативен акт, издаден от компетентен държавен орган, поради което то не може да търпи неблагоприятни последици от неправомерното поведението на държавен орган. Твърди се още, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че наредбата е нищожна на още едно основание - недопустимо делегиране на компетентност, тъй като компетентността на министъра на финансите е определена на осн. чл. 7, ал. 2 от Постановление № 40 от 02.07.1987 г. Жалбоподателят излага и доводи, че дори и да се приеме, че обнародването на Наредбата е съществен порок, то този порок води само до унищожаемост на наредбата и тя поражда правни последици, още повече, че допуснатият порок е саниран чрез обнародването в "Държавен вестник" на актовете, с които са извършени изменения на наредбата. Направените оплаквания са неоснователни. При изграждане на своите изводи първоинстанционният съд се е позовал на фактите по делото и тълкуването на закона съобразно установената съдебна практика. Предвид на изложеното в жалбата следва да бъде прието, че самият жалбоподател също приема, че както нормите на отменената Конституция от 1971 г., така и тези на сега действащата Конституция - чл. 5, ал. 5, поставят изискване за обнародване в "Държавен вестник" на нормативните актове. В същия смисъл задължение поражда и разпоредбата на чл. 37, ал. 1 от ЗНА, както към момента на приемане на наредбата, така и към настоящия момент. Неизпълнението на това задължение се възприема като твърде съществен порок на акта, който води до неговата нищожност. Подробни аргументи в тази насока са изложени в мотивите на цитираното от първоинстанционния съд решение № 2174 от 11.03.2004 г. на ВАС, петчленен състав, по адм. д. № 3680/2003 г., които се споделят напълно от настоящия състав и не следва да бъдат преповтаряни. Цитираната разпоредба на чл. 215 от КТ определя нормативна подзаконова компетентност на Министерския съвет на Република България относно определяне на обезщетенията при командироване, а чл. 2, ал. 2 от ЗНА установява забрана за прехвърляне на подобна компетентност. В този смисъл извършеното с нормата на чл. 7, ал. 2 от ПМС № 40/02.07.1987 г. прехвърляне на компетентност на министъра на финансите е в нарушение на закона, което е самостоятелно основание за нищожност на наредбата. А след като един нормативен акт е нищожен, то той не поражда правни последици и не може да бъде извършено позоваване на него. На това основание законосъобразно е прието, че заплащаните командировъчни пари на екипажите следва да се третират като част от трудовото възнаграждение, поради което върху тях се дължат задължителни вноски за социално и здравно осигуряване, каквито вноски не са направени от дружеството, а са определени с ревизионния акт. На второ място в касационната жалба се правят оплаквания относно определянето на допълнителни задължения върху заплатените суми по договора за охрана. Направеното оплакване е неоснователно. На база на тълкуване на клаузите на договора, както и даденото тълкуване за разграничението на трудовите и гражданските договора, изразено в Тълкувателно решение № 86 от 27.02.1986 г. на ОСГК на ВК на НРБ, административният съд обосновано е възприел тезата на органа по приходите, че въпросният договор, макар и сключен като граждански, по своето естество представлява трудов такъв и върху заплатените суми по него, имащи характер на трудово възнаграждение, се дължи внасянето на задължителни осигуровки, което задължение не е изпълнено от дружеството. По изложените по-горе мотиви се явяват неоснователни и останалите оплаквания, изложени в касационната жалба. Предвид гореизложеното, следва да бъде прието, че първоинстанционният съд е постановил едно правилно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба, поради което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора на ответника следва да бъде присъдено юрисконсулско възнаграждение в размер на 5 000 лв. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на I А отделение,