Решение № 3520 от 21.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 1057/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК, във връзка с чл. 219 ЗУТ. Образувано е по касационна жалба на Г. Стоилова, подадена чрез адвокат С. Батинков, против Решение 2052/17.11.2023 г., постановено по административно дело 1174/2023 г. по описа на Административен съд Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й срещу Отказ 94-01-1034-(1)/29.09.2022 г. на Главния архитект на Община Марица за издаване на удостоверение за търпимост на сграда с идентификатор 66915.502.210.1 по КККР на [населено място], община Марица. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение, поради което се иска неговата отмяна и решаване на спора по същество чрез отмяна на оспорения административен акт, като по същество се оспорват възприетите от съда правни изводи по приложение на материалния закон. Ответникът - Главен архитект на Община Марица чрез адвокат Х. Матеев посредством писмен отговор оспорва касационната жалба и изразява становище в подкрепа на съдебното решение с молба да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. С оспорения пред административния съд акт, Главният архитект на Община Марица е отказал да издаде удостоверение за търпимост за сграда с идентификатор 66915.502.210.1, находяща се в поземлен имот с идентификатор 66915.502.210, тъй като не попада в хипотезата на § 16 ПР ЗУТ и на § 127 ПЗР ЗИД ЗУТ. Съдът е потвърдил този отказ, след анализ на събраните по делото писмени доказателства и получените експертни знания. Възприел е съответни на доказателствата фактически установявания и въз основа на тях е извел правните си изводи, които се споделят от настоящия съд. Правилно е установен периодът, в който строежът е реализиран, в това число и чрез преустройството му в жилищна сграда, а именно преди 1985 г., поради което приложимата за случая разпоредба е § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. Установено е, че съгласно предвижданията на действащия устройствен план на [населено място] от 1985 г., процесният имот попада в УПИ XVIII-зеленина, кв. 22, тоест в него не е предвидено застрояване на жилищна сграда. Липсва предходен застроителен план преди сега действащия такъв от 1985 г., а са налице единствено план за улична регулация и план за дворищна регулация от 1932 г., съгласно които имотът се идентифицира като част от парцел II-136, кв.3. Дори да се приеме, че съгласно дворищно-регулационният план от 1932 г. имотът попада в строителен парцел, в който е било допустимо застрояване, по делото е установено, че не е налице третото кумулативно условие, разписано в § 16, ал. 1 ПР ЗУТ. За да се определи строежът за търпим по смисъла на тази норма е необходимо да е налице съответствие със строителните правила и норми, действали към момента на изграждането му или сега действащите. Местоположението на процесната сграда не отговоря на изискването на чл. 10, ал.1, т. 1 от Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /отм./. Съгласно тази норма при свободно застрояване сграда с височина до 2 етажа трябва да бъде на разстояние от страничните регулационни линии най-малко от 3 м., като това разстояние не е спазено спрямо северната странична линия. Процесната сграда е разположена на самата северна граница, без в съседния имот да има застрояване, като хипотезата на чл. 11, ал. 1 от Наредба 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство /отм./, която единствено допуска такова разположение е неприложима в случая, доколкото липсва застроителен план за имота. Следва да се спомене, че и съгласно сега действащите строителни правила и норми, сграда на основното застрояване при ниско жилищно застрояване следва да отстои най-малко на 3 метра до страничните регулационни граници, в който смисъл е разпоредбата на чл. 31, ал. 1, т. 1 ЗУТ. Предвид установеното отсъствие на едно от кумулативните изисквания за търпимост на строежа по смисъла на § 16, ал. 1 ПР ЗУТ, оспореният отказ за издаване на удостоверение за търпимост се явява законосъобразен административен акт, който правилно е потвърден от съда. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, основателно е искането на ответната страна за присъждане на разноски, поради което касационният жалбоподател следва да бъде осъден да заплати в полза на Община Марица сторените такива в размер на 1500 лева за платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,