Решение № 9856 от 17.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9638/2019 г.

Решение № 9856 от 17.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9638/2019 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от М. Т. от [населено място] чрез адв. Ц. П. срещу Решение № 1101 от 05.06.2019 г., постановено по адм. д. № 1026/2019 г. по описа на Административен съд – В.. С обжалваното съдебно решение е отхвърлен изцяло предявеният от касатора иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) срещу Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи – В. за присъждане на обезщетение в размер на 600 лева за претърпени имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по АНД № 460/2018 г. по описа на Районен съд – Провадия, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Касационният жалбоподател твърди неправилност на съдебното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено и, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира разноски и за двете съдебни инстанции. Редовно призован за съдебно заседание, касационният жалбоподател не изпраща представител, но депозира писмена молба, в която развива съображения за основателност на касационната жалба, съответно – за неправилност на атакуваното с нея съдебно решение. Ответникът, Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - В., редовно призован, не се явява, не се представлява и не изразява становище по същество. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становищата на страните, извърши проверка на обжалваното решение на наведените в касационната жалба основания и извърши вменената му от разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от АПК служебна проверка за валидност, допустимост и правилност на съдебния акт с оглед съответствието му на материалния закон, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Административен съд - В. е сезиран с иск по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, предявен от М. Т. от [населено място] срещу Областна дирекция на МВР В. за присъждане на обезщетение в размер на 600 лева за претърпени от нея имуществени вреди, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по АНД № 460/2018 г. по описа на Районен съд – Провадия, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. АС-В. е установил, че с електронен фиш серия К № 0320520/11.09.2012 г. на ОД на МВР - В. на ищцата е наложено на основание чл. 189, ал. 4, вр. чл. 182, ал. 1, т. 5 от ЗДвП административно наказание "глоба" в размер на 300 лева за нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП. Касаторът е обжалвал в срок цитирания фиш, по повод което е образувано АНД № 460/2018 г. по описа на РС- Провадия, приключило с Решение № 2 от 4.01.2019 г., с което атакувания ЕФ е отменен поради констатираната от съда изтекла абсолютна давност от 4 години и половина за административно - наказателно преследване по отношение на нарушението, извършено на 11.09.2012 г. Видно от доказателствата по делото, съдът е установил, че в хода на административно-наказателното производство е представен Договор за правна защита и съдействие от 27.09.2018 г., сключен между М. Т. и адв. Цв. Панайотов за претендираната сума от 600 лева адвокатски хонорар, за която в същия договор е отбелязано, че е платена в брой при сключването му. При така установеното от фактическа страна административният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ e допустим като предявен срещу юридическото лице, от състава на което е органът, от чийто незаконосъобразен акт се претендират вредите, но разгледан по същество, искът се явява неоснователен по следните съображения: Позовавайки се на мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. на ОСГК, съдът е посочил, че от хипотезите, ангажиращи отговорността на държавата за вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се изключват случаите, в които нейните органи са действали законосъобразно, но наказателното постановление е отменено поради изтекла давност, амнистия, изпълнение на разпореждане на органи на следствието или прокуратурата и др. АС- В. е заключил, че отменителното решение на районния съд не съдържа констатации за незаконосъобразност на обжалваното пред него наказателно постановление както с оглед на приложимите към него процесуални правила, така и с оглед действащите към издаването му материално-правни разпоредби, а същото е отменено единствено поради изтичане на предвидената в закона абсолютна давност за административно-наказателно преследване. Според административния съд основание за отмяна на наказателното постановление не е неговата незаконосъобразност. Предвид горните обстоятелства според АС-В. недоказано по делото остава наличието на първата и основна, изискуема по закон, предпоставка за уважаване на претенцията по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно: незаконосъобразен акт, поради което съдът е отхвърлил исковата претенция като неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо, но неправилно. Налагането на административни наказания от органите на администрацията за извършени административни нарушения е санкционираща управленска дейност, израз на държавната наказателна репресия. Тя следва да се определя като форма на административна (изпълнителна) дейност, както въз основа на властническия метод на правно регулиране, прилаган от административно- наказващите органи, така и с оглед административната правосубектност на тези органи. Независимо, че наказателното постановление не е административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК, то е издадено от административен орган и представлява властнически акт на органите на администрацията, въпреки че поражда наказателноправни последици. Неговото издаване е резултат от изпълнението на нормативно възложени задължения в рамките на призната по закон властническа правосубектност, което по своето съдържание представлява изпълнение на административна дейност. Дейността по налагане на административни наказания, свързана с издаване на наказателно постановление, се отличава от правозащитната дейност, вредите от която подлежат на обезщетение по реда на чл. 2 от ЗОДОВ, именно по упражнената от административните органи в този конкретен случай изпълнителна /административна/ функция в рамките на държавната власт. Административният характер на дейността по издаване на наказателните постановления, при или по повод на която са причинени вреди на гражданите или юридическите лица, определя правното основание на иска за вреди от незаконосъобразните наказателни постановления като такова по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В този смисъл е и приетото по т. 1 от Тълкувателно постановление от 19.05.2015 г., постановено по т. д. № 2/2014 г. на ВКС и ВАС. В. от мотивите на Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г., постановено по т. д. № 2/2016 г. на ОСС на І и ІІ колегии на ВАС, разходите по ангажиране на адвокатска защита в производството по обжалване на наказателно постановление във всичките му фази – пред районния съд по ЗАНН и пред касационната инстанция по реда на АПК, (макар адвокатската защита да не е задължителна), се явява имуществена вреда за адресата на НП и съставлява пряка и непосредствена последица от отмененото наказателно постановление, а не неприсъщ или луксозен разход. По силата на чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждащото действие. Ищцата - касатор в настоящото производство, не би заплатила адвокатско възнаграждение и заплатената на това основание сума не би представлявала вреда за нея, ако не беше издаденото и отменено впоследствие наказателното постановление (eлектронния фиш). Макар и да липсва нормативно установено задължение за процесуално представителство по реда на ЗАНН, адвокатската защита при атакуване законосъобразността на наказателно постановление се явява нормален и присъщ разход за обезпечаване на успешния изход на спора, поради което и вредите се явяват пряка и непосредствена последица от издадения незаконосъобразен акт- наказателното постановление. Това е така, тъй като намаляването на имуществото на ищцата вследствие заплатената сума за адвокатско възнаграждение е предизвикано от издаването на електронния фиш (наказателното постановлениe), с който е определена имуществената санкция, която санкционираната ищца е считала за незаконосъобразно наложена. По горните съображения и съгласно ТР № 1 от 15.03.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. по описа на ВАС (задължително за съдилищата и органа, издал отмененото НП с оглед разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от ЗСВ) при предявени пред административните съдилища на искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена вреда от отмененото НП /електронен фиш/ по смисъла на чл. 4 от този закон. На следващо място, базирайки се отново на ТР № 1/15.03.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ВАС, настоящата касационна инстанция намира, че съдът в исковото производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по който ред се претендират платената сума за адвокатско възнаграждение в рамките на съдебното оспорване на НП по ЗАНН (преди изменението на ЗАНН – ДВ бр. 94 от 29.11.2019 г.) не разполага с правомощието да са произнася и да ревизира на какво основание е отменено наказателното постановление. След като същото е отменено (вкл. и поради изтичане на абсолютната давност за административнонаказателно преследване) и са налице доказателствата за заплатено адвокатско възнаграждение, разноските се присъждат, независимо от основанието за отмяната на НП. Настоящата инстанция счита за основателно обаче направеното от ОД на МВР оспорване на размера на претендираното обезщетение като противоречащо на разпоредбата на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в приложимата редакция - ДВ бр. 41/2017 г.) Видно от мотивите на приетото и цитирано по-горе ТР № 1 от 15.03.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. по описа на ВАС, държавата като ответник в производството по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ може да навежда всякакви доводи в своя защита, твърдейки прекомерност на платеното в административнонаказателното производство адвокатско възнаграждение и несъответствие на договорения размер на същото с фактическата и правна сложност на делото. Тези доводи по същество съставляват оспорване размера на претендираното обезщетение, доколкото размер на адвокатския хонорар над минималния размер по чл. 36, ал. 2 от ЗА във вр. с чл. 18, ал. 2 във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения(в приложимата редакция ДВ бр. 41 от 2017 г.) не съставлява вреда, намираща се в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление. В такава пряка и непосредствена причинна връзка е единствено този разход за адвокатско възнаграждение, който не надвишава минимално определения по наредбата размер за съответния вид адвокатска помощ. С оглед гореизложеното, както и с оглед предвидения към датата на плащане на адвокатския хонорар минимален размер по Наредба № 1/2004 г., подлежащата на обезвреда имуществена вреда, причинена на ищцата от отмененото като незаконосъобразно наказателно постановление, е в размер на 300 лева. Предвид горното съдебното решение на АС-В. следва да бъде отменено като неправилно, а, вместо него, и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК, ВАС следва да постанови друго по съществото на спора, с което да осъди ОД на МВР - В. да заплати на М. Т. сумата от 300 лева обезщетение за имуществени вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по АНД № 460/2018 г. по описа на РС – Провадия, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и да отхвърли исковата претенция над присъдената сума до общия претендиран размер от 600 лева като неоснователна. Предвид изхода от спора, на касационния жалбоподател следва да бъдат присъдени сторените от него в хода на двете съдебни инстанции разноски за адвокатски възнаграждения и платени държавни такси съобразно представените доказателства за извършването им и депозирания по делата списък за разноски. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на М. Т. от [населено място] сума в общ размер на 615 лева разноски по делото за двете съдебни инстанции, от които: 300 лева за адвокатско възнаграждение и 10 лева ДТ за първоинстанционното исково производство и 300 лева за адвокатско възнаграждение плюс 5 лева ДТ за касационната инстанция. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. второ и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, трето отделение