Решение № 4747 от 22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2681/2019 г.

Решение № 4747 от 22.04.2020 г. на ВАС по адм. д. № 2681/2019 г., II о., докладчик съдията Мартин Аврамов Производството е по реда на чл. 208-228 АПК. П. Давидкова и Е. Асланска, чрез адв. К. Ангелов, оспорват Решение № 2194/19.12.2018 г. на Административен съд – Благоевград по адм. дело № 544/2018 г., с което е отхвърлена жалбата им срещу Заповед № 1115/12.09.2017 г. на кмета на община Благоевград, нареждаща премахването на строеж "Плътна ограда", изграден по улично- регулационната линия на УПИ XI–24 в кв. 7 по плана на с. Бучино, община Благоевград, по регулационната линия между УПИ XI-24 и УПИ XII-24 в кв. 7 по плана на с. Бучино и частично в УПИ XII-24 в кв. 7 – собственост на трети лица, като незаконен на основание чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ. Ответникът – кметът на община Благоевград, е на становище за неоснователност на оспорването. Претендира разноски в размер на 200 лв. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за правилност на решението. Касационната жалба е допустима, но неоснователна. Съдебният акт е постановен след отмяна с Решение № 8506/25.06.2018 г. на Върховния административен съд по адм. дело № 5258/2018 г. на предходно решение на АС - Благоевград по адм. дело № 827/2017 г., с което Заповед № 1115/12.09.2017 г. на кмета на община Благоевград е била отменена, и връщане на делото за ново разглеждане с указания относно установяване на релевантни за спора факти. Съответен на § 5, т. 38 ДРЗУТ е изводът на административния съд за принадлежността на наредения за премахване обект към категорията на строежите. В случая отсъствието на строително разрешително, както и поетапното изграждане на оградата – през 1996-1997 г. и 2014 г., не са обект на противоречие между страните. Спорът е концентриран до отговора на въпроса дали за частта от оградата, изградена през 1996-1997 г., е налице търпимост на строежа като юридически факт с изключващо възможността да се разпореди премахването му действие. С оглед на установения по делото момент на реализирането на оградата, тя попада в обхвата на § 16, ал. 2 ПРЗУТ, но предпоставките за приложението на разпоредбата не са осъществени. Кумулативно с изискването за допустимост на строежа по ПУП и по правилата и нормативите, действали по време на извършването на строителството или по ЗУТ, е предвидено и допълнително условие, което не е изпълнено – строежът да е бил деклариран от собствениците пред одобряващите органи до края на 1998 г. Само на това основание строежът не може да се квалифицира като търпим, независимо от правилността на съображенията на съда по недопустимостта му според правилата и нормативите, действали по време на извършването на строежа или по ЗУТ. Неоснователно е и възражението на касаторите, че не следва да са адресати на заповедта. Съгласно чл. 225а, ал. 5 ЗУТ, принудителното премахване на незаконен строеж е за сметка на извършителя и на възложителя на строежа по чл. 161, ал. 1 ЗУТ (така и § 3 от ДР на Наредба № 13 от 23.07.2001 г. за принудителното изпълнение на заповеди за премахване на незаконни строежи или части от тях от органите на Дирекцията за национален строителен контрол). Като собственик на сградата в имота, в който е изграден незаконният строеж, Е. Асланска има качеството на възложител – в този смисъл са и мотивите в отменителното решение на Върховния административен съд. По делото не е спорно, че П. Давидкова е извършител на незаконния строеж – обстоятелство, което е потвърдено и в касационната жалба. Не се споделят оплакванията на Давидкова за незаконосъобразност на заповедта, тъй като не е единствен извършител на строежа. Компетентният орган разполага с преценка на кои лица от възможния кръг субекти да възложи задължението, предмет на заповедта. Асланска като възложител и Давидкова като извършител на незаконния строеж отговарят съвместно за неговото премахване, а доводите в обратния смисъл са неоснователни. Изграждането на обекта без разрешаващ строителството акт и при неосъществяването на предпоставките той да бъде признат за търпим обуславят законосъобразността на заповедта за премахването му, а съответстващото заключение на административния съд изключва релевираните пороци на съдебния акт по чл. 209, т. 3 АПК. Изложеното мотивира оставянето в сила на обжалваното решение – чл. 221, ал. 2, изр. 1, предл. 1 АПК. При неоснователността на касационната жалба следва да бъде присъдено в полза на общината заявеното в срок юрисконсултско възнаграждение, което ще бъде съобразено с минималния размер по чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК и чл. 144 АПК. Воден от горното, Върховният административен съд, състав на II отделение