Решение № 3593 от 4.4.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Новако строй ЕООД против решение 474 от 18.10.2022 г., постановено по адм. дело 489/2022г. по описа на Административен съд- Плевен, с което е отхвърлена жалбата на дружеството срещу писмо на министъра на енергетиката с изх. Е-26-Н-31 от 24.06.2021 г. за отказ за откриване на процедура за удължаване на концесионен договор за добив на подземни богатства от находище "Бъркач", общ. Долни Дъбник, обл. Плевен. В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно поради наличието на касационните отменителни основания по чл.209, т.3, предл.І и ІІІ от АПК- нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се претендира за неговата отмяна. Претендира присъждането на направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно представения списък. Ответникът- министър на енергетиката, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли за оставянето й без уважение. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Прокурорът от Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания и становищата на страните във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна по чл. 210, ал. 1 АПК и в законоустановения в 14-дневен срок от съобщаване на решението. Разгледана по същество, тя е неоснователна. Предмет на контрол за законосъобразност в първоинстанционното производство е постановеният от министъра на енергетиката отказ за откриване на процедура за удължаване на концесионен договор за добив на подземни богатства от находище "Бъркач", община Долни Дъбник, област Плевен, обективиран в писмо изх. Е-26-Н-31 от 24.06.2021 г. Отказът за откриване на процедура е мотивиран с пропускането на срока по чл.36, ал.2 от ЗПБ, в който концесионерът следва да направи мотивирано искане за удължаване на срока. Установената от първоинстанционния съд обстановка е безпротиворечива. Концесията за добив на подземни богатства- строителни материали от находище "Бъркач", е предоставена с Решение 661 на Министерския съвет от 4 септември 2006 г., на "Пътинженеринг" АД, гр. Плевен, за срок от 25 години. Сключеният концесионен договор е влязъл в сила на 17.01.1997г. и предвиденият срок от 25 години изтича на 17.01.2022г. С допълнително споразумение 2 от 13 ноември 2013 г. на основание Решение 645 на Министерския съвет от 24 октомври 2013 г., правата и задълженията по концесията се прехвърлят изцяло на "ПСТ Плевен" ЕООД, гр. Плевен. На 20 декември 2018 г. в Търговския регистър е вписана промяна по отношение на фирмата на концесионера - от "ПСТ Плевен" ЕООД на "Новако строй" ЕООД. С писмо с вх. Е-26-Н-31/02.02.2021 г. концесионерът "Новако строй" ЕООД е внесъл заявление за продължаване на срока на предоставената концесия за добив на подземни богатства по реда на чл. 36, ал. 2 от Закона за подземните богатства, копие от платежно за платена такса за удължаване на срока на концесията, писмо от "Новако строй" ЕООД с изх. 09/02.02.2021 г., към което са приложени копие от болничен лист Е20197405719 и копие от тест за COVID 19 2423/15.01.2021 г., издадени на името на Х. Найденов - управител на "Новако строй" ЕООД. С писмо с изх. Е-26-Н-31/24.06.2021 г. на министъра на енергетиката концесионерът е уведомен, че тъй като искането за удължаване на срока на концесионния договор не е внесено в предвидения в чл.36, ал.2 от ЗПБ срок, не е налице една от предпоставките за удължаване на срока на концесионния договор. Съобразявайки задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в решение 5564 от 8.06.2022 г. на Върховния административен съд по адм. дело 1538/2022 г., първоинстанционният съд е приел, че оспорения административен акт, представляващ отказ да се открие процедура за удължаване на срока на предоставена концесия или "неприемане" на искането на концесионера по смисъла на чл. 66в, ал. 2 и ал. 4 ЗПБ, е издаден от компетентен орган. Съдът е преценил и липсата на останалите пороци по чл.146 от АПК и е отхвърлил оспорването. Така постановеното решение е правилно като краен резултат. С разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗПБ е предвидена възможност за удължаване на срока на предоставена концесия за добив на подземни богатства по мотивирано искане на концесионера. Разпоредбата поставя няколко кумулативни изисквания в тази насока, едно от които е мотивираното искане на концесионера да е направено не по-късно от една година преди изтичането на срока на концесията. В настоящата хипотеза не намира приложение § 91 от ЗИД ЗПБ, обн. ДВ, бр.79/08.09.2020г., тъй като не се касае за концесионен договор, чийто срок изтича в 6-месечен срок преди или до една година от влизането в сила на цитирания закон. В конкретната хипотеза между страните по делото липсва спор по фактите. Срокът на концесионния договор изтича на 17 януари 2022 г., поради което едногодишният срок по чл.36, ал.2 от ЗПБ изтича на 18.01.2021г.- първият присъствен ден след 17.01.2021г. (неделя). Този срок не е спазен, тъй като заявлението е подадено на 02.02.2021г. Концесионерът поддържа становището, че искането по чл.36, ал.2 от ЗПБ е направено след изтичане на установения срок поради наличието на извънредни обстоятелства- заболяването на управителя на дружеството от COVID 19, които обективно са възпрепятствали концесионера да упражни в срок правото си да поиска удължаване на договора за концесия. За да се прецени основателността на това становище, следва да се изясни характера на срока, установен в нормата на чл.36, ал.2 от ЗПБ в редакцията й след изменението с ДВ, бр. 79 от 08.09.2020 г. Разпоредбата на чл.36, ал.2 от ЗПБ определя еднозначно срока, в който може да бъде предявено искане за удължаване на срока на предоставената концесия. Законодателят не предвижда възможност за реализиране на това право след изтичане на срока. Това определя срока като преклузивен и законоустановен. Юридическата същност на преклузивния срок е, че изтичането му заличава определени права, до които той се отнася и от този момент правата престават да съществуват. Единствено законодателят има право да възстановява изтекли преклузивния срокове. Законодателят не е регламентирал изключения, свързани с пропускането на срока по уважителни причини нито в специалния (ЗПБ), нито в общия закон (АПК). След като законодателят не е предвидил изключения, свързани с причините за пропускане на срока, в конкретния случай нито административният орган, нито съдът е трябвало да изследват този въпрос. Съществен е единствено фактът на пропускането на срока, който е безспорно установен. Пропускането на преклузивния срок има за последица погасяване на правото на концесионера да поиска удължаване на срока на концесията. Касационната инстанция не споделя развитата от жалбоподателя теза, че първоинстанционният съд не е отчел спецификите на случая и приложимостта на ползващите се с непосредствено действие и примат над нормите на националното законодателство основни за правото на ЕС принципи на правна сигурност, защита на оправданите правни очаквания и равно третиране на правните субекти. Действително при сключване на концесионния договор в ЗПБ не са били предвидени предпоставки и краен срок относно правото на концесионера да поиска удължаване на срока на концесията. Това е сторено с изменението на ЗПБ със ЗИД ЗПБ, обн. ДВ, бр.79/08.09.2020г. Самият жалбоподател отбелязва, че в цитираните решения СЕС сочи, че принципът на правна сигурност не изключва законодателните изменения. В случая с § 91 от ЗИД ЗПБ законодателят е предоставил на концесионерите по концесии за добив на подземни богатства, чийто срок изтича в 6-месечен срок преди или до една година от влизането в сила на закона, възможност да направят мотивирано предложение по чл. 36, ал. 2 или 3 в срок до 6 месеца от влизането в сила на закона. По-горе вече бе отбелязано, че тази разпоредба не е приложима спрямо жалбоподателя, тъй като срокът на предоставената му концесия изтича след очертания в нормата период. Поради това спрямо него не намира приложение установения от § 91 шестмесечен срок. След влизане в сила на закона жалбоподателят е разполагал с четиримесечен срок, в който е могъл да направи искане за продължаване на срока на концесията, но не е сторил това. Ето защо при тази хипотеза законосъобразно административният орган е отказал да открие процедура за удължаване на срока на предоставена концесия и като е отхвърлил предявената от Новако строй жалба, първоинстанционния съд е постановил правилно като краен резултат решение, което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора претенцията на жалбоподателя за присъждане на разноски по делото е неоснователна. Ответникът не е заявил претенция за разноски, поради което такива не следва да се присъждат. Мотивиран така и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение,