Решение № 9874 от 4.11.2022 г. на ВАС, IV о.
ВАСЧетвърто отделение04.11.2022 г.докладчик Диана Гърбатова
Диспозитив
ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ 467 от 11.04.2022г., постановено от Административен съд- Варна, 34-ти състав, по адм.д. 237/2022г.
ОСЪЖДА С. Димитрова с адрес гр. Варна, [жк], [адрес], да заплати на областна администрация - Варна направените по делото разноски в размер на 100 лв. /сто лева/, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: /п/ МАРИНИКА ЧЕРНЕВА Членове: /п/ ДИАНА ГЪРБАТОВА/п/ ВЛАДИМИР ПЪРВАНОВ
Мотиви
Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на С. Димитрова от гр. Варна, подадена чрез упълномощен адв. З. Стоянова, против решение 467 от 11.04.2022г., постановено от Административен съд- Варна, 34-ти състав, по адм.д. 237/2022г., с което е отхвърлена жалбата й против заповед РД-22-7706-3 от 07.01.2022 г. на областния управител на област Варна, за изземване на имот частна държавна собственост, актуван с АЧДС 8159/22.02.2012 г., вписан в книгите по вписванията на СВ Варна на 02.03.2012 г., том Х, акт 67, вх. Регистър 4250, дело 2000 с предоставени права на управление на областния управител на област с административен център Варна, представляващ жилище - апартамент: самостоятелен обект в сграда с идентификатор 10135.3512.164.15.8, със застроена площ 66. 84 кв. м. С жалбата се релевират отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - неправилност на съдебния акт. Твърди се необоснованост на изводите на съда, тъй като същите не кореспондират със събраните доказателства по делото и с приложимите материалноправни норми. Според касатора не е налице нито едно от основанията за прекратяване на наемния договор, поради което счита, че същият е валиден и към настоящия момент. Касационният жалбоподател заявява, че процесната заповед по същността си представлява злоупотреба с власт и противоречи на принципа за съразмерност по чл.6 АПК. Изразява становище, че процесната заповед е издадена в нарушение на чл. 8 ЕКЗПЧОС, тъй като не са преценени жилищните нужди на семейството на касатора, напредналата възраст, нестабилното здравословно състояние и ниските им доходи, което води до непропорционална намеса на държавата спрямо преследваната от закона цел. Моли Върховния административен съд да отмени обжалваното решение като неправилно и незаконосъобразно и да му присъди направените разноски по делото. Ответникът областният управител на област с административен център Варна оспорва касационната жалба чрез упълномощен юрисконсулт Дикова, която с писмен отговор и с писмена молба от 07.10.2022г. пледира за потвърждаване обжалваното съдебно решение и процесната заповед, като законосъобразно постановени. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба, защото правилно и законосъобразно е прието от съда, че са налице основанията на чл.80, ал.1 ЗДС за издаване на заповед за изземване на процесното жилище. Според участващия по делото прокурор при издаването на процесната заповед С. Димитрова не е била в трудово или служебно правоотношение с областна администрация - Варна, като по отношение на същата не са били налице и основанията за предоставяне ползването на ведомствения имот, предвидени в § 65 от ПЗР на ЗИД на ЗДС и в приложимите разпоредби от ППЗДС. Като прецени доводите на страните и данните по делото, Върховният административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба на С. Димитрова за ПРОЦЕСУАЛНО ДОПУСТИМА - подадена от надлежна страна в преклузивния срок, визиран в чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: С обжалваното решение 467 от 11.04.2022 г. е отхвърлена жалбата на С. Димитрова против заповед РД-22-7706-3 от 07.01.2022 г. на областния управител на област Варна, за изземване на имот частна държавна собственост и С. Димитрова е осъдена да заплати на областна администрация - Варна разноски по делото в размер на 100 лв. /сто лева/. За да достигне до този резултат решаващият състав на Административен съд Варна е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентния съгласно чл. 80, ал. 1 ЗДС орган, в предвидената писмена форма и при спазване на административнопроизводствените правила. В мотивите на обжалваното решение е отразено, че с писмо РД-06-9100-167(134)/10.07.2013 г. на Областен управител на област с административен център Варна е била изразена волята на органа за прекратяване на съществуващите наемни правоотношения между него С. Димитрова, като същото е преминало съдебен контрол и жалбата срещу него е отхвърлена с решение 1653/01.08.2018 г. на Административен съд Варна по адм. дело 1245/2018 г., което е оставено в сила, в частта му, с която е прието за установено, че Димитрова не отговаря на изискванията на § 65, ал. 1, т. 4 ПЗР ЗИДЗДС, а именно общият годишен доход за последните две години на наемателя и членовете на семейството му да не надвишава 24 минимални работни заплати за страната, с решение 5294 от 09.04.2019 г. на Върховния административен съд по адм. дело 12840/2018 г. Първостепенният съд е посочил, че с Писмо изх. РД-21-9400-432 от 03.12.2021 г. Димитрова е била надлежно уведомена за започването на административно производство по изземване на процесното жилище, в отговор на което тя е възразила като депозирала становище вх. РД-21-9400-81 от 29.12.2021 г. Съдът е приел още, че са налице доказателства за изтекъл 10-годишен срок по чл. 19, ал. 4 ЗДС, след който се прекратява по силата на закона действието на договора за наем на имот частна държавна собственост и обуславя липсата на правно основание за владеенето на жилището. На последно място съдът е приел за неоснователни твърденията на Димитрова, че обжалваната заповед се явява несъответна на принципа на съразмерност, регламентиран в чл. 6 АПК и на чл. 8 ЕКЗПЧОС. Оттук е изведено заключение за неоснователост на жалбата на оспорващото лице за отмяна на процесната заповед. Според настоящия съдебен състав обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му не са осъществени нарушения, представляващи касационни основания, които изискват неговата отмяна. Въз основа на цялостно изяснена фактическа и правна обстановка, след задълбочено обсъждане аргументите на страните и правнорелевантните факти, първоинстанционният съд е произнесъл законосъобразен съдебен акт, който следва да остане в сила. Това е така, защото в мотивите на оспореното решение точно е констатирано, че материалноправните предпоставки, предвидени в чл. 80, ал. 1 ЗДС, в случая са изпълнени. Съгласно цитирания текст имот - държавна собственост, който се владее или държи без основание, който се ползва не по предназначение или нуждата от който е отпаднала, се изземва въз основа на заповед на областния управител. С разпоредбата на чл.80, ал.1 ЗДС законодателят е предвидил ред за защита на държавната недвижима собственост, чрез нейното изземване от лица, които я владеят или държат без правно основание. В настоящия случай е законосъобразен и правилен изводът на АС- Варна за наличието на кумулативно формулираните предпоставки на чл.80, ал.1 ЗДС. По делото е безспорно установено, че имотът, предмет на заповедта за изземване, се държи без правно основание, тъй като наемните правоотношения между страните са прекратени с писмо РД-06-9100-167
от 10.07.2013 г., което е потвърдено от ВАС в решение 5294 от 09.04.2019 г., постановено по адм. д. 12840/2018 г. Поради това следва да се приеме, че изискванията на чл. 80, ал.1 ЗОС са изпълнени, налице са основанията за изземване на имота, предвидени в цитираната норма и издадената в този смисъл заповед е законосъобразно постановена. Наред с това, както бе посочено по-горе, договорът за наем е изтекъл по силата на чл. 19, ал. 4 ЗДС. Възраженията на жалбоподателката, че не са налице основания за прекратяване на договора за наем, са извън предмета на настоящото производство и не следва да бъдат обсъждани, тъй като не засягат основанията за изземване на имота, предвидени в чл. 80, ал. 1 ЗДС. Релевантно за приложението на нормата е наличието на правно основание за владение или държане на имота. В случая наемното правоотношение с жалбоподателката и членовете на семейството й безспорно е прекратено, което налага заключението, че имотът се държи без правно основание. Доводът на жалбоподателката, че тя и семейството й ще изгубят единственото си жилище и това ще се отрази на тяхното здраве и на техния личен и семеен живот е неоснователен. Действително, в производството пред съда са били въведени доводи за нестабилното им здравословно състояние, произтичащо от напредналата възраст, както и за липсата на друго жилище. В българското законодателство е уредена възможността за настаняване в общински жилища на лица с доказана жилищна нужда, както и предоставяне на обекти от резервния жилищен фонд. При този ред на настаняване в общинско жилище могат да се преценят представените доказателства за здравословното състояние и удостоверението от Агенция по вписванията за липсата на придобити или продадени имоти в периода от 1993г. до 2021г. от Димитрова и нейния съпруг. В настоящото производство тези твърдения не могат да бъдат обсъждани поради специалния ред, уреден за настаняването във ведомствени жилища и за тяхното освобождаване по ЗДС, който е приложим към настоящата хипотеза. Неоснователно е и възражението на касатора, че заповедта е издадена в противоречие с целта на закона, като постановена в нарушение на принципите по чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и това не е отчетено от съда в обжалваното решение. В тази връзка следва да се отбележи, че ЗДС не създава за държавата задължения за удовлетворяване на жилищните нужди на лица, които не са държавни служители. Такова задължение имат общините, като за целта заинтересованите лица следва да обявят пред съответната община жилищната си нужда и да бъдат съответно картотекирани. От друга страна и във връзка с възражението за нарушение на чл. 8 на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, следва да се отчете особеността, че закрилата, предоставена от тази разпоредба не е абсолютна. Допустимо е ограничаването на защитените с чл. 8 права, включително и за защита правата и свободите на другите правни субекти. Издадената заповед отговаря на изискванията за съразмерност по смисъла на чл. 6 от АПК и не нарушава чл. 8 от ЕКЗПЧОС. Разпоредбата на чл. 8 ал. 1 от Конвенцията гарантира правото на жилище, а чл. 8, ал. 2 определя границите на допустима намеса на държавата в това право в изключение от общия принцип за ненамеса. Съгласно последния текст намесата на държавните власти е допустима в случаите, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на другите. В разглежданата хипотеза намесата на държавата е осъществена при условията, регламентирани в текста - засягането на интересите на жалбоподателката е предвидено в закона, насочено е към постигане на легитимна цел и е пропорционално, а доводите в касационната жалба в обратен смисъл са неоснователни. Ето защо като е достигнал до извод, че не са налице основания за отмяна на административния акт и по тези съображения е отхвърлил жалбата на Димитрова, първоинстанционният съд е постановил решение в съответствие с материалния закон. По изложените съображения касационният съдебен състав счита, че обжалваното решение не страда от инвокираните в касационната жалба пороци - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, което налага отхвърлянето й. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 3 АПК във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК касационният жалбоподател следва да заплати на ответника своевременно претендирани разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, възлизащо на 100 лв., който размер е определен съобразно чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.