Решение № 6961 от 23.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1749/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от Д. Л. Т., с ЕТ „Д. Тошева“ срещу Решение №38807/21.11.2025 г., постановено по адм. д. №2749/2025 по описа на Административен съд – София - град. С протоколно определение от 11.05.2026г. постановено по настоящето дело ЕТ „Д. Тошева“ е заличен като касационен жалбоподател поради прекратяване на търговеца и на негово място е конституирана Д. Л. Х. (след промяна на фамилното име). С обжалваното решение е отхвърлена предявената от касационния жалбоподател искова молба срещу Държавен фонд „Земеделие“ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 598 135, 71 лева за периода от 22.05.2019 г. до 22.05.2024 г., причинени от отменено като незаконосъобразно Решение № 03/04/2/0/00426/04/01, изх. № 01-6500/1657 от 22.04.2020 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, ведно с мораторна лихва в размер на 414 545, 76 лева върху главницата, за периода от 11.04.2023 г. до 13.03.2025 г. и законна лихва за забава върху главницата, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение, поради постановяването му в нарушение на материалния закон и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Оспорват се изводите на административния съд за липса на основание за ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Касационният жалбоподател счита, че в случая са налице всички елементи от фактическия състав на отговорността по ЗОДОВ. По подробно изложени в касационната жалба съображения се иска отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на предявените искове. Претендира се присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание пред настоящия съд касационната жалба се поддържа чрез упълномощен адвокат. Ответникът – Държавен фонд „Земеделие“ оспорва касационната жалба чрез адв. Церовски. По същество иска оставяне в сила на обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на направените пред касационната инстанция разноски. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Подадена е и частна жалба от Държавен фонд „Земеделие“ против Определение №2254/19.01.2026г., постановено по адм. д. №2749/2025г. по описа на Административен съд – София - град, с което е оставено без уважение искането на ДФ „Земеделие“, за изменение на Решение № 38807/21.11.2025 г. в частта за разноските. Върховният административен съд, състав на Осмо отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на обжалваното решение на наведените касационни основания съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието му с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е частично основателна. С обжалваното съдебно решение е отхвърлена предявената искова молба на ЕТ „Д. Тошева“ (към настоящия момент заличен търговец) срещу Държавен фонд „Земеделие“ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 598 135, 71 лева, изразяващи се в пропуснати ползи за периода от 22.05.2019 г. до 22.05.2024 г., причинени от Решение № 03/04/2/0/00426/04/01, изх. № 01-6500/1657 от 22.4.2020 г. на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, отменено като незаконосъобразно с Решение № 3915/11.04.2023 г. постановено по адм. дело № 11543/2022 г. на ВАС, ведно с мораторна лихва в размер на 414 545, 76 лева върху главницата, за периода от 11.04.2023 г. (датата на влизане в сила на Решение № 3915/11.04.2023 г. на ВАС), до датата на предявяване на исковата молба - 13.03.2025 г. и законната лихва за забава върху главницата от 1 598 135,71 лева, считано от датата на предявяване на исковата молба - 13.03.2025 г. до окончателното й изплащане. От фактическа страна съдът е установил, че на 25.01.2017 г. между ЕТ „Д. Тошева“ (бенефициер) и ДФ „Земеделие“ е сключен Договор № 03/04/2/0/00426 за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.2. „Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. С Анекс № 1/11.04.2017 г. е изменен текстът на чл. 3, ал. 1, Раздел II от договора, като размерът на първоначално одобрената финансова помощ е увеличен. На 22.02.2019 г. от ЕТ „Д. Тошева“ е подадено искане до ДФ „Земеделие“ за окончателно плащане на безвъзмездната финансова помощ. На 22.04.2020 г. изпълнителният директор на ДФ „Земеделие“ е издал Решение № 03/04/2/0/00426/04/01, с което е отказал изплащането на 2 931 448, 94 лв. Издаденото решение е обжалвано от едноличния търговец и с Решение № 3915/11.04.2023 г., по адм. дело № 11543/2022 г. на ВАС същото е отменено като незаконосъобразно. На 19.06.2024г. изпълнителният директор на ДФ „Земеделие“ е одобрил изплащането на финансова помощ по подадената заявка за плащане в размер на 2 927 298, 91 лв. Помощта е изплатена на 22.05.2024 г. Въз основа на установеното по делото от фактическа страна, по което спор между страните няма, съдът е приел, че исковете са неоснователни, тъй като не е осъществен фактическият състав на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Посочил, че отказът на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“, обективиран в отмененото Решение № 03/04/2/0/00426/04/01, с изх. № 01-6500/1657 от 22.4.2020 г. е във връзка с Договор № 03/04/2/0/00426 от 25.01.2017 г. за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.2. „Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони и по същество представлява „административен договор“, по смисъла на чл. 19а, ал. 2 АПК. Според административния съд, обстоятелството, че изпълнителният директор на ДФ „Земеделие“ е отказал пълно и/или частично плащане с индивидуален административен акт не променя правната природа на договора, като административен такъв, съответно, след отмяна на акта от съда не се поражда основание за възникване на деликтна отговорност (непозволено увреждане), по причина акта на административния орган. Съдът е посочил още, че отмененото от съда Решение № 03/04/2/0/00426/04/01, изх. № 01-6500/1657 от 22.4.2020 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ е постановено в производство, представляващо по съществото си такова за налагане на финансова корекция и отмяната му не може да служи като основание за търсене на вреди за забавено плащане на безвъзмездната финансова помощ, по реда на Глава единадесета АПК, вр. чл. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, тъй като отговорността по този ред е обективна, извъндоговорна. Според решаващия съд, тъй като пропуснатата полза представлява реална, а не хипотетична вреда, твърдението за причиняването й задължително следва да бъде доказано, а не може да се основава на логическо допускане (предположение). Административният съд е изложил и доводи за това, че е недопустимо лихвите за забава (законните лихви по чл. 86, изр. първо ЗЗД) да бъдат квалифицирани като пропуснати ползи, както и че след отмяна на първоначалното решение на изпълнителния директор с решението на ВАС, на практика е образувано ново административно производство по заявлението за плащане, с оглед на което не може да бъде прието, че съдебното решение автоматично е породило за изпълнителния директор задължение да се произнесе още на следващия ден, уважавайки искането за плащане. Посочил е още, че е недопустимо размерът на главницата на обезщетението за имуществени вреди (пропуснати ползи) да се отъждествява с размера на законната лихва. По изложените съображения първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, като недоказани по основание и по размер. Решението е валидно и допустимо, но частично неправилно. Предявеният иск за обезщетение се основава на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Разпоредбата въвежда отговорност за държавата и общините за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица, при или по повод изпълнение на административна дейност, като предвижда исковете да се разглеждат по реда на Административнопроцесуалния кодекс. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. Горните две разпоредби съответстват и доразвиват предвиденото в нормата на чл. 7 от Конституцията на РБ, според която държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица. За да възникне правото на обезщетение е необходимо да са налице едновременно няколко предпоставки: 1. незаконосъобразен акт, действие или бездействие на администрацията, отменен по съответния ред; 2. вреда от този акт, действие или бездействие на администрацията; 3. причинна връзка между незаконосъобразния акт, действие или бездействие и настъпилия вредоносен резултат. Доказателствената тежест за установяване наличието на всичките три предпоставки е върху ищеца, т. е. страната, която търси присъждане на обезщетение за претърпените имуществени вреди В конкретния случай претенцията се основава на това, че е налице отменен като незаконосъобразен акт на изпълнителния директор на Държавен фонд "Земеделие", вследствие на който е забавено дължимото плащане по Договор № 03/04/2/0/00426 от 25.01.2017 г. за отпускане на безвъзмездна финансова помощ по подмярка 4.2. „Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014-2020 г., съфинансирана от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Противно на изводите на първоинстанционния съд, безспорно установено е по делото наличието на незаконосъобразен административен акт – Решение № 03/04/2/0/00426/04/01, изх. № 01-6500/1657 от 22.4.2020 г. на изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“, издаден в изпълнението на възложената му от закона административна дейност, който е отменен с влязъл в сила съдебен акт – Решение № 3915/11.04.2023 г. по адм. дело № 11543/2022 г. на ВАС. Решението не е за налагане на финансова корекция, а представлява отказ за изплащане на финансова помощ. Отменяйки административния акт като незаконосъобразен, Върховният административен съд е върнал административната преписка по заявление за подпомагане на ЕТ „Д. Тошева“ на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“ за ново произнасяне по заявката на търговеца за окончателно плащане при спазване на задължителните указания на съда по тълкуването и прилагането на закона. В решението е прието, че не е налице нито едно от основанията за отказ, обективирани в т.1 – т.4 от обжалваното решение, поради което неправилно съдът е приел, че след отмяна на решението е образувано ново административно производство. При новото произнасяне по заявлението е издадено Решение № 0304/2/0/00426/4/01/03/01 от 19.06.2024г. за изплащане на финансова помощ, с което е одобрено изплащане на финансова помощ по подадената заявка за плащане в размер на 2 927 298, 91 лв., а плащането е извършено на 22.05.2024 г. При това положение, съдът намира за доказана първата от кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ - а именно налице е отменен по съдебен ред с влязло в законна сила съдебно решение като незаконосъобразен административен акт, които е издаден от държавен орган при упражняване на административна дейност. От събраните по делото доказателства се доказва наличието и на останалите, предвидени в закона материални предпоставки. Касационният жалбоподател и ищец в първоинстанционното производство претендира заплащането на обезщетение за настъпила имуществена вреда, представляваща равностойността на законната лихва за забавено плащане върху признато от ответника за дължимо и платено в по-късен от момента, в който е следвало да бъде извършено. Претенцията за обезщетение в размер на лихва за забава се основава на разпоредбата на чл. 86 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Според тази разпоредба при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като за действително претърпените вреди в по-висок размер може да се иска обезщетение съобразно общите правила. Законната лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение и се дължи на кредитора във всички случаи на забава, поради което и не съществуват пречки да се предяви отделно искане за присъждане на лихви. В този смисъл е Решение № 111 от 27.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 296/2009 г., I т. о., ТК. Неоснователно е възражението на ответника, че законната лихва, определена по реда на чл. 86 от ЗЗД, не може да бъде измерител на твърдените от ищцата вреди. Обезщетението, което държавата дължи, трябва във всички случаи да бъде равностойно на претърпяната вреда, така че да осигури ефективна защита на нарушеното право. При паричните притежания обективният измерител на стойността на нарушеното право, и следователно, справедлива компенсация, с която може да се възстанови справедливият баланс, е именно размерът на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. Тя е механизъм за обезщетяване на претърпени вреди, без кредиторът да е длъжен да ги доказва. В случая с главният иск не се претендира заплащането на лихва, дължима върху признато и присъдено обезщетение за вреди, а на самото обезщетение (пропуснатата полза), което само се приравнява на законната лихва по чл. 86 ЗЗД. Доколкото в конкретния случй вредите се изразяват в пропуснати ползи, поради неизпълнение на парично задължение, настъпили са от административна дейност и липсва друг ред за защита, обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86 ЗЗД следва да бъде присъдено като претърпяна имуществена вреда - пропусната полза, на основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ. Тази вреда се измерва чрез законната лихва по чл. 86 ЗЗД и е признат както в съдебната практика, така и в теорията като типична последица от забава при парични задължения. Обезщетението следва да репарира претърпените от ползвателя на помощта имуществени вреди, настъпили като пряк резултат поради неполучено своевременно финансиране и поради невъзможността той да използва паричните средства от него за исковия период. (в този смисъл е съдебната практика на ВАС (Решение по адм. д. № 6695/2020 г., Решение № 11661 по адм. д. № 8068/2023 г. на ВАС, Решение № 12608 от 21.11.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5923/2024 г., Решение № 1926 от 26.02.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6592/2024 г., III о. и др.) При така установените факти, имуществената вреда, претърпяна в случая е доказана и се изразява в неизплащане в срок на дължимата финансова помощ, одобрена и изплатена в значително по-късен момент, поради издаване на незаконосъобразното решение на изпълнителния директор на ДФ „Земеделие“. След отмяна на решението по съдебен ред, административният орган е приел, че са налице предпоставките за оторизиране на финансовото подпомагане, но това е станало след предвидените в нормативната уредба срокове и в резултат на постановеното съдебно решение за отмяна на издадения отказ. Т.е. забавата в плащането е пряка последица от незаконосъобразния отказ и последвалите действия на административния орган, довели до отлагане на изплащането с години. Видно от доказателствата по делото, произнасянето с отказ е извършено на 22.04.2020г. Именно този отказ е отменен като незаконосъобразен и поради издаването му, плащането е извършено пет години по-късно. Без този отказ плащането би било извършено в нормативно определения срок, поради което причинната връзка е налице, като същата е пряка и непосредствена. По аргумент от разпоредбата на чл. 37, ал. 1, т. 1 - 4 от Наредба № 20 от 27.10.2015 г. за прилагане на подмярка 4.2. "Инвестиции в преработка/маркетинг на селскостопански продукти" от мярка 4. "Инвестиции в материални активи" от Програмата за развитие на селските райони за периода 2014 – 2020 г., изпълнителният директор на Фонда е следвало в тримесечен срок от подаване на заявката за плащане, т. е. до 22.05.2019 г. да одобри или отхвърли плащането, като изложи мотиви, което в случая не е сторено. Размерът на дължимото в тримесечен срок от подаването на заявката плащане е установен от съдържанието на Решение № 0304/2/0/00426/4/01/03/01 от 19.06.2024г. за изплащане на финансова помощ и възлиза на 2 927 298, 91 лева. Доколкото вредите – пропуснати ползи поради неизпълнение на парично задължение са настъпили от административна дейност и липсва друг ред за защита, обезщетение, равно по размер на законната лихва по чл. 86 от ЗЗД, следва да бъде присъдено на основание чл. 1 от ЗОДОВ от момента на изпадане на ответника в забава до датата на плащане. Предвид изложеното, в настоящия случай началния момент на забавата е деня следващ крайната дата за произнасяне на административния орган – 23.05.2019г. (а не 22.05.2019г., както се претендира с исковата молба), като обезщетението се дължи до датата на изплащане на финансовата помощ – 22.05.2024г. Изчислено с лихвен калкулатор на НАП, дължимото обезщетение за периода от 23.05.2019г. до 22.05.2024г. е в размер на 1 597 322.51 лева, възлизащи на 816 698.03 евро. В останалата част до претендирания размер от 1 598 135.71 лева, възлизащи на 817 113.81 евро искът е неоснователен. С оглед основателността на иска за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи, основателна се явява и претенцията за присъждане на мораторна лихва считано от 23.05.2024г. до датата на подаване на исковата молба в размер на 90 246.52 евро, както и за законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. Недопустимо е присъждане на две обезщетения за забава за един и същи период, поради което за периода от 11.04.2023г. до 23.05.2024г. искът е неоснователен. За останалата част – за сумата над 90 246.52 евро (176 506.85 лева) до претендираната сума от 211 953.88 евро (414 545.76 лева) искът правилно е отхвърлен. По изложените съображения касационната жалба е частично основателна. Обжалваното решение, като неправилно, следва да се отмени в неправилната част и вместо него – да се постанови друго, с което предявеният иск за присъждане на обезщетение за имуществени вреди да се уважи за периода от 23.05.2019г. до 22.05.2024г. в размер на 816 698.03 евро, ведно мораторна лихва в размер на 90 246.52 евро за периода от 23.05.2024г. до датата на подаване на исковата молба - 13.03.2025 г. и законната лихва върху сумата от 816 698.03 евро, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. В останалата част, с която искът е отхвърлен, решението като правилно по крайния си резултат следва да остане в сила. Предвид изхода на спора, следва да се отмени и Определение №2254/19.01.2026г., постановено по същото дело, с което е оставено без уважение искането ДФ „Земеделие“ за изменение на Решение № 38807/21.11.2025 г., по адм. дело № 2749/2025 г., в частта за разноските. Изводите на съда, че в случаите като процесния на ответника не се дължат разноски за адвокатско възнаграждение не намират опора в закона. По силата на разпоредбата на чл.10, ал.3 и ал.4 ЗОДОВ, на ответника се дължи заплащане на възнаграждение за един адвокат съразмерно с отхвърлената част от иска, а в полза на ищеца – съобразно уважената част. На това основание, и с оглед пререшаване на настоящия спор от касационната инстанция, ДФ „Земеделие“ следва да бъде осъден да заплати на Д. Л. Х. сторените разноски за държавна такса, възлизащи на 48.57 евро, от които 35.79 евро за първоинстанционното производство и 12.78 евро за касационното. За двете инстанции касатора е сторила разноски за адвокатско възнаграждение общо в размер на 92 034 евро, поради което с оглед уважената част от иска „ДФ „Земеделие следва да се осъди да заплати сумата от 81 137.17 евро. С оглед отхвърлената част от исковата молба Д. Л. Х. следва да заплати на ДФЗ сумата от 7 967.66 евро, при сторени разноски за адвокатско възнаграждение за две инстанции в размер на 67 294.46 евро. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо и второ и чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, състав на Осмо отделение