Решение № 6662 от 21.6.2023 г. на ВАС, IV о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Б. Лор, гражданка на Код ДИвоар, подадена чрез процесуалния й представител адв. Илиев, против решение 2103/30.03.2023 г. по административно дело 2796/2023 г. по описа на Административен съд - София град. С обжалваното решение съдът е отхвърлил жалбата на Б. Лор против заповед 5392 ПАМ-505/02.03.2023 г. на началника на отдел Миграция СДВР МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 ЗЧРБ тя е принудителното настанена в Специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/. Касационната жалбоподателка счита обжалваното решение за неправилно поради наличието на всички касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Поради това моли съда да отмени атакуваното съдебно решение като незаконосъобразно, да отмени заповедта, с която е настанена принудително в СДВНЧ и да разпореди незабавното й освобождаване от дома. Ответникът по касационната жалба началник отдел "Миграция" в СДВР, чрез процесуалния си представител ю. к. Димитрова, оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена, а обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховната административна прокуратура представя мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, намира, че касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд София град е образувано по жалба на Б. Лор, гражданка на Код ДИвоар, срещу заповед 5392 ПАМ-505/02.03.2023 г. на началника на отдел Миграция СДВР МВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 от ЗЧРБ чужденката е настанена принудително в специален дом за временно настаняване на чужденци при дирекция "Миграция" до отпадане на пречките за наложената със заповед УРИ 5392 ПАМ-504/02.03.2023Г. г. принудителна административна мярка- връщане до страна на произход, за срок до шест месеца, считано от датата на фактическото настаняване. Заповедта е издадена въз основа на фактите, установени в докладна записка с рег. УРИ 5392р 310/02.03.2023г. и е мотивирана със съществуващата опасност от укриване на чужденката. Първоинстанционният съд е приел, че заповедта за настаняване на чужденеца в СДВНЧ е издадена от компетентен орган, в производството не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и обжалваният административен акт е издаден в съответствие с материалноправните разпоредби и целта на закона. За да достигне до тези изводи, първостепенният съд е анализирал подробно доказателствата по делото, въз основа на които е установил и предвидените в нормата на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ предпоставки, обуславящи издаването на оспорената заповед: спрямо чужденката е наложена принудителна административна мярка "връщане до страна на произход" на основание чл. 39а, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 41, т. 4 от ЗЧРБ; към момента на издаване на оспорената заповед чужденката е с отказан статут на бежанец и не е подавала последваща молба за международна закрила; налице е опасност от укриване; не посочен постоянен адрес на територията на страната и няма доказателства тя да разполага със средства за издръжка. Анализирайки приложимата нормативна уредба, първоинстанционният съд е приел за обоснован извода на началника на отдел Миграция СДВР МВР за наличие на материалните предпоставки на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ. Обжалваното решение е правилно и обосновано. Изложените в него мотиви са подробни, ясни, безпротиворечиви и относими към същността на спора. Принудителното настаняване в специален дом за временно настаняване, предвидено в чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, има за цел да обезпечи изпълнението на взета по отношение на чужденеца предходна принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ, която в конкретната хипотеза е - връщане до страна на произход. Законът предвижда, че тази мярка- принудително настаняване в СДВНЧ, се прилага в случаите, когато чужденецът възпрепятства изпълнението на заповедта, с която се налага мярката по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ или е налице опасност от укриване. Според § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, "опасност от укриване" е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Данни в тази насока могат да бъдат обстоятелството, че лицето не може да бъде намерено на обявения от него адрес на пребиваване, наличие на предходни нарушения на обществения ред, на предходни осъждания на лицето, независимо от реабилитацията, не е напуснало страната в рамките на предоставения му срок за доброволно напускане, ясно е показало, че няма да се съобрази с наложената му мярка, притежава подправени документи или няма никакви документи, представило е невярна информация, вече се е укривало, не е спазило забрана за влизане и други. В настоящата хипотеза е установено, че чужденката не разполага с документи, удостоверяващи самоличността й и е извършила правонарушение като е преминала държавната граница не по установения ред. Обстоятелството, че чужденката не посочва адрес в Република България, на който ще пребивава, липсата на социална среда и средства за издръжка, обосновават напълно предположението, че Б. Лор ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ. Противно на направеното в касационната жалба оплакване, съдът е изложил мотиви и относно извършената от административния орган преценка за възможността за налагане на друга по-лека мярка, които се споделят изцяло и от касационната инстанция, поради което не следва да се преповтарят. Правилни са и изводите на съда за неоснователност на твърденията за нарушение на чл. 35 АПК. Дори да се приеме, че жалбоподателката е следвало да бъде изслушана преди настаняването й в СДВНЧ , в случая това нарушение не е съществено, тъй като не може да доведе до постановяване на различен акт от административния орган. Предвид изложеното, първоинстанционният съд обосновано е приел, че са установени елементите на фактическия състав на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чл. 15, § 1 Директива 2008/115/ЕО. Правомощията на административния орган при преценката му за необходимостта от принудителното настаняване на чуждата гражданка в СДВНЧ за постигането на легитимна цел - връщане на Б. Лор до страната й на произход, са упражнени законосъобразно. Поради това решението на първоинстанционния съд следва да бъде оставено в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора претенцията на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение се явява основателна. На основание чл. 143, ал. 3 от АПК във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ, касаторът следва да заплати на Министерството на вътрешните работи разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,