Решение № 3631 от 5.4.2023 г. на ВАС, VI о.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Шмидт, лично и в качеството си на законен представител на малолетното дете В. Шмидт, чрез адв. И. Виденова от Софийска адвокатска колегия, против Решение 5876/14.10.2022 г. на Административен съд София град по адм. дело 3231/2022 година. В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на съдебното решение, като постановено в нарушение на материалния закон чл. 20, ал. 4, т. 1 от Правилника за приложение на Закона за закрила на детето (ППЗЗДет.), допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, които са касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК за неговата отмяна. Ответникът директорът на Дирекция Социално подпомагане Оборище чрез юрисконсулт Дилова оспорва касационната жалба, като твърди, че същата е неоснователна, а първоинстанционното решение е правилно, поради което пледира да се остави в сила. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба. Върховният административен съд - шесто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество на основанията посочени в нея и след проверка на решението за валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, касационната жалба е основателна. При извършване преценка по прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстанционния съд в обжалваното решение, в съответствие с чл. 220 АПК, касационният състав приема от правна страна следното: С решението си Административен съд София град е отхвърлил жалбата на А. Шмидт от гр. София, лично и в качеството си на законен представител на малолетното дете В. Шмидт против Заповед ЗД/Д-Ц-О-011/02.03.2022 г. и Заповед ЗД/Д-Ц-О-010/02.03.2022 г., издадени от директора на Дирекция Социално подпомагане - Оборище, с които на основание чл. 20, ал. 4, т. 1 от ППЗЗДет. е наредено малолетното дете и майката задължително да ползват за срок от 6 месеца социални услуги по програма Семейно консултиране , предоставени от Център за обществена подкрепа Щастливо детство към Фондация За Нашите Деца . От данните по делото се установява, че В. Шмидт е роден на [дата]., като негови родители са А. Шмидт от гр. София и А. Шмидт, германски гражданин. С решение на германски съд упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични отношения с детето. През 2019 г. бащата е пътувал до България за да осъществява личен контакт с детето. Между родителите са били водени множество дела по Закона за защита от домашното насилие, във връзка с упражняване на родителските права. Касателно осъществяване на лични контакти между бащата и детето в продължителен период от време, от 2019 г. В. и майка му са били насочвани към съответния социален център за ползване на социални услуги, както и компетентните длъжностни лица на Дирекция Социално подпомагане са организирали срещи на двамата родители. Съгласно приобщения към доказателствата по делото протокол от 11.02.2022 г., издаден от длъжностни лица при ДСП Оборище, е установено, че не е постигнато съгласие между родителите относно мястото, на което следва да се осъществяват срещите на бащата с детето В.. Във връзка със закрила на детето и възможността то да се среща със своя баща, е било предписано двамата родители и детето да бъдат насочени към подходящи социални услуги и на основание чл. 20, ал. 4 ППЗЗДет. Констатациите относно нуждата от използване на съответната социална услуга са били обективирани в изготвен социален доклад на 28.02.2022 г., приложен по делото. На 02.03.2022 г. са издадени оспорените в настоящото производство заповеди, както и заповед с идентично съдържание по отношение на бащата на детето. На същата дата Софийски районен съд е издал заповед за незабавна защита, като е задължил на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН А. Шмидт да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на А. Шмидт и В. Шмидт и на основание чл. 5, ал. 1, т. 3 ЗЗДН му е забранил да ги доближава на разстояние, по-малко от 100 м за срок от 4 месеца. Определил е режим на лични контакти на бащата с детето, който да се осъществява в Детски контактен център на адрес гр. София, жк. Хиподрума , ул. Юнак 24 за срок от 4 месеца. С Решение 8811/01.08.2022 г., постановено в производство по чл.8 ЗЗДН СРС е обявил за загубила действие издадената на 02.03.2022 г. заповед за незабавна защита и е издал на основание чл.15 ЗЗДН заповед за защита в полза на А. Шмидт и В. Шмидт против А. Шмидт, като е наложил на последния отново мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от домашно насилие по отношение на А. Шмидт и В. Шмидт и по чл. 5, ал. 5 ЗЗДН - глоба в размер на 400 лева. Издадената заповед подлежи на незабавно изпълнение. При постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд е извършил задължителния контрол за законосъобразност на актовете по реда на чл. 168, ал.1 АПК и на основанията посочени в чл. 146 АПК. Съдът е приел, че процесните заповеди са издадени от компетентен административен орган, в писмена форма и са мотивирани, не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, същите са съобразени с материалния закон и нормативната цел. Съдът е обосновал извод, че са били налице материалните предпоставки за прилагане на мярката, предвидена в чл. 20, ал. 4, т. 1 ППЗЗДет., при която директорът на дирекция "Социално подпомагане" може да издаде заповед за ползване на социални услуги от категорията на процесните. Решението е валидно и допустимо, но неправилно. Основателни са касационните възражения на А. Шмидт, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон. Съдът е достигнал до необоснован правен извод за законосъобразност на оспорените административни актове. Със заповедите са наложени мерки за закрила в семейна среда на касаторката и нейното малолетно дете. Последните са нормативно установени в чл. 23 ЗЗДет. В процесния случай е наложена мярката по чл. 23, т.2 ЗЗДет. - насочване към подходящи социални услуги. Целта й е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за неговото отглеждане и възпитание - чл. 18, ал. 1 ППЗЗДет. Съгласно § 1, т. 8 от ДР на ЗЗДет, "услуги" по смисъла на чл. 23 са социалните услуги по чл. 15, т. 1 - 7 от Закона за социалните услуги като напр. информиране и консултиране, застъпничество и посредничество, общностна работа, терапия и рехабилитация, обучение за придобиване на умения, подкрепа за придобиване на трудови умения и дневна грижа. Според чл. 3 от Закона за социалните услуги (ЗСУ) социалните услуги са дейности за подкрепа на лицата за превенция и/или преодоляване на социалното изключване, реализиране на права и подобряване качеството на живот, които се основават на социална работа, индивидуален подход и индивидуална оценка на потребностите. От данните по делото пред административния съд се установява, че А. Шмидт, майка на В. и настоящ касатор, не е отказвала да се осъществи режима на лични контакти между детето и неговия баща, като за улесняване на тези срещи е търсила съдействие от ДСП Оборище, гр. София. Касационният жалбоподател е подал заявление за ползване на социална услуга съобразно издадени предписания на органите на ДСП Оборище. В приложения по делото социален доклад изрично е записано, че участниците в срещата родителите на детето В. са положили съвместни усилия да се разрешат възникналите разногласия във връзка с осъществяване на срещите между него и баща му. Ползването на социалната услуга за майката и детето, обективирани за всеки от тях в оспорените по делото заповеди, е по причина, че не А. Шмидт е отказала осъществяване на тези контакти, а поради констатирана липса на диалог между родителите, вкл. и в кой контактен център да се осъществяват личните контакти на бащата с детето. Според съдържанието на разпоредбата на чл. 20, ал. 4, т. 1 ППЗЗДет., за да се приеме, че е осъществен фактическия състав на правната норма следва да е доказано алтернативно една от двете посочени отрицателни предпоставки - липса на контакт с родителя/ите или липса на заявено желание от изброените лица - родителите, попечителите, настойниците или лицата, които полагат грижи за детето. От съвкупния доказателствен материал не се установява наличието на алтернативно предвидените в нормата на чл. 20, ал. 4, т. 1 ППЗЗДет. предпоставки за осъществяване на фактическия й състав. Първоинстанционният административен съд в своите мотиви изрично констатира желанието на майката тези контакти да се осъществяват в наблюдавана и защитена среда, А. Шмидт не отказва какъвто и да е контакт с бащата на детето, но държи срещите да се осъществяват на точно посочено от нея място в защитена среда. От друга страна бащата на В. не е съгласен с предложения от майката контактен център за срещи, поради това както сам е посочил съдът, спорът се свежда до това в кой контактен център да се осъществяват срещите на детето с неговия баща. По делото е видно, че А. Шмидт не е била запозната с посочения план за действие с дата 15.12.2021 година. Същият е предвиден съобразно чл. 18, ал.2 ППЗЗДет., и е един от способите за прилагане на мерките за закрила по чл. 23 ЗЗДет. Вторият способ за осъществяване на мерките за закрила на детето според чл. 18, ал. 3 ППЗЗДет. е чрез социални услуги, изброени в Закона за социалните услуги и правилника за приложението му. Органът не е спазил и производственото изискване, което следва да изпълни по чл. 73, ал. 1, т. 3 от Закона за социалните услуги, а именно да изготви предварителна оценка за потребностите на детето, съгласно която детето да има нужда да продължи психологическото консултиране в друг контактен център. При установеното нарушение на административнопроизводствените правила, органът без да се мотивира издава и направление на бащата за същата социална услуга, но в друг контактен център. Анализирайки разпоредбата на чл. 4, ал. 1, т. 1 ЗЗДет. съобразно приетите за установени фактически обстоятелства по делото, неправилно първоинстанционният съд приема, че заповедите са издадени и в съответствие с целта на закона. Съобразно правилата на ЗЗДет., всяко дете има право на закрила за нормалното му физическо, умствено, нравствено и социално развитие и на защита на неговите права и интереси чрез прилагане на мерки за закрила. Закрилата на детето е дефинирана като система от законодателни, административни и други мерки за гарантиране правата на всяко дете (§ 1, т. 1 от ДР на ЗЗДет.), при спазване на установените от закона принципи, в т.ч. и при осигуряване най-добрия интерес на детето, който съгласно § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет. съставлява преценка на: желанията и чувствата на детето; физическите, психическите и емоционалните потребности на детето; възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето; опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена; способността на родителите да се грижат за детето; последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата; други обстоятелства, имащи отношение към детето. Според чл. 18, ал. 1 ППЗЗДет. целта на мерките за закрила в семейна среда е да бъдат подпомогнати детето и семейството в зависимост от възможностите за отглеждане и възпитание на детето. Според първоинстанционния съд В. е дете в риск по смисъла на §1, т.11, б. в от ДР на ЗЗДет., който извод не съответства на изяснената фактическа обстановка по делото. Напротив, от съвкупната преценка на ангажираните в хода на първоинстанционното делото не се установява с поведението си А. Шмидт да е създала опасност от увреждане на неговото емоционално и психическо състояние, създавайки пречки детето да се среща със своя баща. В този аспект следва да бъде подчертано, че има издадена заповед по ЗЗДН, която забранява на бащата определено поведение спрямо В. и това обстоятелство не е било съобразено от административния орган при постановяване на оспорения административен акт, определящ социална услуга спрямо детето. Съобразявайки се с изложените вече мотиви, касационната инстанция счита, че Административен съд София град е приложил неправилно материалния закон. Необосновани са констатациите, че релевантните юридически факти, субсумиращи се в цитираното от органа правно основание, се подкрепят от данните по делото, тъй като оспорените заповеди са постановени при наличие на основанията на чл. 146, т. 3, т. 4 и т. 5 АПК, и подлежат на отмяна. Налице са твърдените в касационната жалба отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК по отношение на първоинстанционното решение. Доколкото спорът е изяснен от фактическа и правна страна и не се налага извършване на нови процесуални действия, вместо първоинстанционното решение следва да бъде постановено друго по съществото на спора, с което оспорените заповеди следва да бъдат отменени. При този изход на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски от касационния жалбоподател за двете съдебни инстанции е основателно. На А. Шмидт се следва сумата от 1640 лева, от която и при липсата на основания за намаляване поради прекомерност на претендираното адв. възнаграждение, й се дължи: 900 лева за адв. възнаграждение за един адвокат пред касационната инстанция, 70 лева за заплатена държавна такса, 650 лева за заплатено адв. възнаграждение пред Административен съд София град и 20 лева за заплатена държавна такса. Сумите са посочени в приложен по настоящото дело и по делото пред първоинстанционния съд списък по чл. 80 ГПК, както и са представени доказателства, че същите са реално заплатени от правоимащата страна. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение второ АПК, Върховният административен съд - шесто отделение,