Решение № 5 от 10.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 578/2008 г.

Решение № 5 от 10.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 578/2008 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Р. П. И. против въззивна присъда № 98/26.06.2008 г., постановена по ВНОХД № 206/08 г. от Окръжен съд - гр. П., с която е отменена частично присъдата на районния съд от същия град и е постановена нова, а в другата й част присъдата е потвърдена.

Жалбата на подсъдимия И се позовава на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Доводите, представени в подкрепа на това касационно основание, се свързват с качеството на постановения съдебен акт, законността на състава, а в хода на производството пред касационната инстанция се поставя и въпросът за допустимостта на осъждането на И., предвид пороците в протеста, предмет на разглеждане от първия касационен състав.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за неоснователност на подадената касационна жалба.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното:

С първоинстанционната присъда № 273/15.12.2005 г. по НОХД № 1241/05 г. подсъдимият Р. П. И. е бил признат за виновен, както следва:

• в това, че на 15.04.2004 г. в съучастие, като съизвършител с подсъдимия Д неустановено по делото лице е отвлякъл Я. И. Д. с цел противозаконно да го лиши от свобода, като деянието е извършено от повече от две лица - престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Наложеното наказание е три години и шест месеца лишаване от свобода.;

• в това, че на 15.04.2004 г. в съучастие, като съизвършител с подсъдимия Д неустановено по делото лице е отнел чужди движими вещи на обща стойност 293 лева от владението на Я. И. Д. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил сила - престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Наложеното наказание е три години и шест месеца лишаване от свобода.

• на основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание е именно - три години и шест месеца лишаване от свобода.

Със същата присъда подсъдимият И е бил признат за невинен в това в това, че в периода от 15.04.2004 г. до м. май 2004 г., при условията на продължавано престъпление, в съучастие, като съизвършител с подсъдимия Д. неустановено по делото лице с цел да принуди Я. И. Д. да се разпореди с вещ - пари в размер на 3000 лева да го е заплашил с насилие, като деянието да е бил придружено със заплаха за убийство и да е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 302 от НПК (отм.) е бил оправдан по обвинението по чл. 213а, ал. 2, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК;

Подсъдимият С. К. Д. е бил признат за виновен, както следва:

• в това, че на 15.04.2004 г. в съучастие, като съизвършител с подсъдимия И неустановено по делото лице е отвлякъл Я. И. Д. с цел противозаконно да го лиши от свобода, като деянието е извършено от повече от две лица - престъпление по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Наложеното наказание е четири години лишаване от свобода;

• в това, че на 15.04.2004 г. в съучастие, като съизвършител с подсъдимия И неустановено по делото лице е отнел чужди движими вещи на обща стойност 293 лева от владението на Я. И. Д. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил сила - престъпление по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Наложеното наказание е три години и шест месеца лишаване от свобода;

• в това, че в периода от 15.04.2004 г. до 30.09.2004 г., при условията на продължавано престъпление с цел да принуди Я. И. Д. да се разпореди с вещ - пари в размер на 3000 лева го е заплашил с насилие, като деянието е бил придружено със заплаха за убийство - престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1 във вр. с чл. 26 от НК. Наложеното наказание е четири години лишаване от свобода. Оправдан е по обвинението по чл. 213а, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК.

• на основание чл. 23 от НК е определено едно общо наказание, а именно - четири години лишаване от свобода, което е увеличено с още шест месеца лишаване от свобода на основание чл. 24 от НК.

Срещу така постановената присъда е подаден въззивен протест, с който е поискано утежняване положението на подсъдимите в следния аспект: подсъдимият И да бъде осъден за престъплението по чл. 213а от НК, така както е повдигнато, подсъдимият Д. да бъде осъден по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК и за съучастието с И. и неустановено лице, както и да се увеличат наложените на подсъдимите наказания.

Във въззивните жалби на двамата подсъдими, са изложени доводи за необоснованост, придружени с искане за оправдаване по обвиненията.

С въззивна присъда № 37/08.02.2007 г., постановена по ВНОХД № 1488/06 г. и на основание чл. 334, т. 2 във вр. с чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, първоинстанционната присъда е била отменена в частта, с която подсъдимите И. и Д. са били признати за виновни по обвинението по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20 от НК, в частта, с която И. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 142 от НК, както и в частта по приложението на чл. 24 от НК спрямо подсъдимия Д. вместо това е постановено:

• подсъдимите И. и Д. са били признати за невинни и оправдани по обвинението по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК;

• подсъдимият И е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, а подсъдимият Д е бил признат за невинен да е извършил това престъпление в съучастие с И., поради което е и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 и чл. 20, ал. 2 от НК за тази му част.

В останалата част присъдата е била потвърдена.

Срещу постановения съдебен акт е постъпил бланков касационен протест, с който е оспорено, като неправилно и незаконосъобразно оправдаването на подсъдимите по чл. 198 от НК, оправдаването на И. по чл. 142 от НК и неуважаването на въззивния протест относно оправдаването на И. по чл. 213а от НК, както и за Д., в частта по оправдаването по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК. На основание чл. 348, ал. 1, т. 1 във вр. с чл. 354, ал. 3 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК е направено искане за отмяна на въззивната присъда.

Постъпила е и касационна жалба от подсъдимия Д., с която е оспорена частта на въззивната присъда, с която е потвърдено осъждането му от първостепенния съд.

По протеста и жалбата е било образувано н. д. № 185/07 г., по описа на ВКС, III н. о. Делото е обявено за решаване на 8.05.2007 г., като в срока за произнасяне касационният състав е приел, че протестът не отговаря на изискванията по чл. 351 от НПК, не е допълнен по реда на чл. 351, ал. 3 от НПК, поради което и производството по н. д. № 185/07 г. е било прекратено, а делото върнато на въззивния съд за изпълнение на процедурата по чл. 351, ал. 4, т. 1 от НПК.

След изпълнение на цитираната процедура е постъпил допълнителен касационен протест, с който прокурорът е оспорил въззивната присъда в частта й, с която подсъдимите И. и Д. са били признати за невинни и оправдани по обвинението по чл. 198, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК; подсъдимият И. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. с ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, а подсъдимият Д. е бил признат за невинен да е извършил това престъпление в съучастие с И. и оправдаването му по обвинението по чл. 142, ал. 2, т. 2, пр. 2 и чл. 20, ал. 2 от НК; както и в частта относно отпадането на чл. 24 от НК по отношение на Д. Твърденията са били за нарушение на материалния закон, но доводите са били свързани с оспорване на доказателствената дейност на предходната инстанция. Направено е искане за отмяна на присъдата в оспорената част.

С решение № 803/1.02.2008 г., постановено по н. д. № 590/07 г. по описа на ВКС, III н. о., е прието, че касационният протест е основателен, поради което и атакувания съдебен акт е отменен изцяло, а делото е върнато за ново разглеждане от въззивната инстанция.

При новото разглеждане на делото е постановен, сега проверяваният акт, а именно въззивна присъда № 98/26.06.2008 г., постановена по ВНОХД № 206/08 г. от Окръжен съд - гр. П., с която на основание чл. 334, т. 2 във вр. с чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК е постановено:

• отмяна на първоинстанционната присъда в частта й, с която подсъдимият И е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 213а, ал. 2, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, както и в частта, с която Д. е бил оправдан по чл. 213а, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и вместо нея:

• подсъдимият И. е бил признат за виновен в това, че на 15.04.2004 г., в съучастие, като съизвършител с подсъдимия Д. неустановено по делото лице, с цел да принуди Я. И. Д. да се разпореди с вещ - пари в размер на 3000 лева го е заплашил с насилие, като деянието е било придружено със заплаха за убийство и е извършено от повече от две лица - престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Наложеното наказание е четири години лишаване от свобода. Оправдан е за правна квалификация по чл. 26 от НК.

• на основание чл. 23 от НК е определено общо наказание, а именно четири години лишаване от свобода, което И. следва да изтърпи.

• подсъдимият Д е бил признат за виновен в това, че в периода от 15.04.2004 г. до 30.09.2004 г., при условията на продължаване престъпление, на 15.04.2004 г. в съучастие, като съизвършител с подсъдимия И неустановено по делото лице, а след 15.04.2004 г. самостоятелно, с цел да принуди Я. И. Д. да се разпореди с вещ - пари в размер на 3000 лева го е заплашил с насилие, като деянието е било придружено със заплаха за убийство и е извършено от повече от две лица - престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 1 и т. 4 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Наложеното наказание е четири години и шест месеца лишаване от свобода.

• на основание чл. 23 от НК е определено едно най-тежко наказание, а именно - четири години и шест месеца лишаване от свобода, което е увеличено с още шест месеца на основание чл. 24 от НК, което Д. следва да изтърпи.

• присъдата е потвърдена в останалата й част.

II. Първо, трябва да бъдат разгледани въпросите, които защитата на подсъдимия И поставя пред касационната инстанция, защото те са свързани с допустимостта на осъждането на И.

Нарушение е допуснато, но не изобщо, както се претендира, а само относно осъждането по чл. 213а от НК.

Въззивната инстанция при новото разглеждане на делото не е очертала рамките, в което е било възможно нейното произнасяне.

Съгласно разпоредбата на чл. 355, ал. 3 от НПК съдът, на когото делото е върнато за ново разглеждане, може да осъди оправдания подсъдим, ако присъдата е била отменена по протест на прокурора поради искане за осъждане.

От изложеното процесуално развитие на делото и посоченото по- горе съдържание на касационния протест, ведно с неговото допълнение (предмет на разглеждане по н. д. № 590/07 г. по описа на ВКС, III н. о.), се установява, че прокурорът е оспорил въззивния съдебен акт само в частта, която носи белезите на нова въззивна присъда (за оправдаването на И. и Д. по обвиненията по чл. 198 НК, оправдаването на И. по обвинението по чл. 142 от НК, както и отмяната на чл. 24 от НК за Д. ). Застъпената позиция на прокурорът може да е резултат на виждането му, че потвърденото оправдаване на И. по обвинението по чл. 213а от НК е правилно, или че в тази част въззивният съдебен акт е изключен от предмета на касационния контрол, очертан в чл. 346 от НПК, тъй като по естеството си е решение на окръжен съд, с което е потвърдена присъдата на районен съд. Каквито и да са били съображенията на прокурорът по - важното е, че така е очертана рамката на самото оспорване, както и съответността на искането.

Вярно е, че с касационното решение на ВКС, III н. о., е отменена изцяло новата въззивна присъда, включително и в онази й част, с която е потвърдено оправдаването на И. за извършено престъпление по чл. 213а от НК. Това е и обяснимо, защото касационният състав не може да не е предвидил обективната връзка между престъпленията, предмет на обвинението, обусловена и от рамките на обвинителния акт, макар оспорването да е само за част от тях.

Фактите, съдържащи се в обстоятелствената част на обвинителния акт, са били следните: "Уличения И. уведомил пострадалия, че му определят глоба от 3000 лева и че ще трябва да работи за тях, за да ги изкара. Разясни ли му, че ще му дават наркотици, които трябва да продава. В отговор Д. им заявил, че явно го бъркат с някой. В този момент уличените и неизвестния извършител се нахвърлили върху него и започнали да го удрят с юмруци по тялото.... И. го ударил с едно дърво по главата... През цялото време, докато траел побоят, И. питал пострадалия дали ще работи за тях или трябва да го убиват. Докато го биели, тримата му взели мобилния телефон..златен синджир.. и сума от 80 лева. Побоят продължи докато свидетеля не се съгласил да работи за тях.. Тогава те му заявили, че ще го потърсят допълнително.... след инцидента Р. И. и С. Д. започнали да се обаждат на пострадалия.... с искания да им заплати пари.."

Пространният цитат е необходим, не само, за да се разкрие същността на указанията дадени от касационният състав, но това има отношение и към приетото сега от въззивния съд.

От посоченото, е видно, че прокурорът е обосновавал наличието на упражнено насилие, осъществено чрез нанесен побой; заплаха срещу живота на пострадалия; насочени искания от участниците - "определят глоба от 3000 лева и че ще трябва да работи за тях, за да ги изкара", "И. питал пострадалия дали ще работи за тях или трябва да го убиват"; съдържанието на волята на пострадалия, както и липсата на вещи на последния.

Очевидно е, от друга страна, че е налице частично съвпадение и между отделните деяния (квалифицирани по чл. 198 и чл. 213а от НК), с които се претендира да са осъществени различни престъпления, а то пък на свой ред, дава основание да се постави въпросът - дали не е налице само едно деяние или това не означава съвкупност от престъпления, която обаче може да е както реална, така и идеална.

Към всички тези въпроси е насочвало първото касационно решение, след като в мотивите на същото (л. 22 от к. д.), изрично е отразено, че съдилищата не са се занимавали с мотива (целта) на извършените неправомерни действия на подсъдимите спрямо Д.

При подобни особености, вземането на решението трябва да стане в единен (общ) процес, когато става дума за идеална съвкупност и това произтича от същността на същата - включените в нея престъпления се осъществяват с едно деяние. Това именно е предопределило и цялостната касационна отмяна на предходния въззивен съдебен акт.

Самата отмяна обаче, не е освобождавала от задължение въззивната инстанция при новото разглеждане на делото да обсъди всички тези въпроси и с оглед приетото за установено да реши, дали не става дума за едно престъпление и кое е то, или става дума за две престъпления, извършени в идеална или реална съвкупност. Едва след това, и в резултат на това свое решение, да определи рамките, в които може да се произнесе като съобрази, че те съпоставени от закона във връзка със съответността на искането, така както то е било определено след отстраняване на недостатъците по подадения касационен протест, уважаването на който е предизвикало и ново разглеждане на делото. Ако беше предприел такъв подход, въззивният съд щеше да стигне и до разрешаване на съществения въпрос - възможно ли е постигане на осъждане на И. за престъплението по чл. 213а от НК.

III. При постановяването на сега атакувания съдебен акт, въззивният съд не само, че не е съобразил посоченото, но се е отклонил съществено от фактите по обвинителния акт относно деятелността на подсъдимия И за престъплението по чл. 213а от НК.

Първо, прието е, че този подсъдим правилно е оправдан за квалификацията по чл. 26 от НК, тъй като липсват доказателства за последващи действия, за разлика от установените за Д., нещо което разбира се не е изключено, но само ако е била възможна изобщо намеса, предвид рамките, очертани от съответното искането, предмет на касационния протест.

Второ, приета е съставомерност по чл. 213а от НК, само по отношение на случилото се на 15.04.2005 г. При излагането на фактическите обстоятелства, този съд е приел, че упражненото насилие, както и отправените заплахи (конкретно за убийство) са били с цел да внушат на Д., че дължи на подсъдимите 3 000 лева и следва да изпълни това свое задължение чрез продажба на наркотици (л. 25,26 мотиви, респ. л. 130 от въззивното дело). Така приетото "внушение за задължение" може и да насочва към "поемане на имуществено задължение", също предвидено в чл. 213а от НК. Последното обаче предполага, че изискваното поведение от страна на пострадалия за поемане на задължение (респ. мотивирането към това, без да е необходимо то да е осъществено), да е от такова естество, което пряко би довело до увеличаване на пасивите в неговата имуществена сфера, а не до други фактически действия (продажба на наркотици), който няма как да се определят като поемане на имуществено задължение.

По различна е деятелността на подсъдимия Д, за който съдът е приел наличие и на последващи действия - заплахи по телефона, насочени към мотивиране за разпореждане с имущество (виж показания на Д., вкл. приобщените от досъдебното производство).

Изложеното в този пункт, няма пряко отношение към съществените въпроси, поставен в предходния, но е необходимо не само заради изчерпателността на касационната проверка, но и заради наведените доводи в жалбата на подсъдимия И, за липсата на обективна и субективна съставомерност на престъплението по чл. 213а от НК. Всъщност, последното дава възможност на касационната инстанция да отстрани съществените процесуални недостатъци, допуснати от въззивният съд, по отношение на осъждането на И. за престъплението по чл. 213а от НК и то не чрез отмяна на въззивният съдебен акт, а при упражняване на правомощията на касационната инстанция, предвидени в чл. 354, ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, тъй като приетите факти от въззивната инстанция не сочат на извършено престъпление по чл. 213а от НК. Разбира се, тези факти по съществото си могат да обосноват отговорност по друг престъпен състав, не свързан със засягането на имуществената сфера на пострадалия, но подобно произнасяне е недопустимо, защото както въззивната инстанция, така и касационната инстанция са обвързани от рамките, поставени в касационния протест, в който липсва съответното искане за осъждане за тази част на обвинението.

Ето защо, упражнявайки посочените си правомощия, настоящият касационен състав намира, че по този начин, допуснатото от въззивната инстанция нарушение ще бъде отстранено, а злепоставените процесуални права на подсъдимия (да е признат за виновен в извършване на престъпление, без да е налице съответно искане за осъждане) ще бъдат възстановени.

Посоченият резултат неминуемо води и до намесата на касационната инстанция по повод осъждането на Д. за извършването на това престъпление в съучастие с И. и с неустановено лице. Вярно е, че този подсъдим не е подавал касационна жалба, но предвид правомощията на ВКС, предвидени в чл. 347, ал. 2 от НПК, такава намеса е допустима.

Въззивният съд е проявил същата непрецизност (посоченото несъобразяване на рамките, поставени от съответността на искането в касационния протест), която е довела до неоснователно утежняване на положението на подсъдимия Д. Както вече се каза, въззивният протест, който е съдържал искане за осъждане по чл. 213а, ал. 2, т. 4 от НК и увеличаване на наказанията не е бил уважен, а с касационния протест е била оспорена само отмяната на чл. 24 от НК, което оспорване е било и възможно при процесуалното развитие на делото. Сега с атакувания съдебен акт Д. е признат за виновен и по чл. 213а, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК, а наказанието е определено на четири години и шест месеца лишаване от свобода, увеличено с още шест месеца на основание чл. 24 от НК.

С оглед на така направените констатации, настоящият съдебен състав, намира, че въззивната присъда следва да бъде изменена, като подсъдимият Д бъде оправдан за правната квалификация по чл. 213а, ал. 2, т. 4 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК и наказанието, определено за това престъпление да бъде намалено до четири години лишаване от свобода, съответно корекция и на приложението на чл. 23 и чл. 24 от НК.

IV. Останалите възражения, предмет на жалбата на подсъдимия И, са неоснователни.

Поддържа се, че е нарушен принципа на неизменност на съдебния състав - чл. 258 от НПК от въззивният съд, тъй като в проведените общо шест съдебни заседания, пет от тях са проведени в състава на съда, разгледал и решил делото, а това, проведено на 29.05.2008 г., от друг, изменен състав, който макар и да не е дал ход на делото е разгледал искане за изменение на мярката за неотклонение на подсъдимия Д. Подробното описание на възражението сочи на неговата неоснователност. Принципът на непосредственост и неизменност на съдебния състав при решаване на делото, се свързва с дейността на съда по събиране, проверка и оценка на доказателствата, а не с други въпроси, като например - отлагане на делото, който въпрос касае движението на делото и най-общо може да се определи като администриране на същото, и/или произнасяне по искане за изменение на мярка за неотклонение.

Поставените въпроси за липса на мотиви, относно обективните и субективни признаци на престъплението по чл. 213а от НК, получиха отговор по-горе, както и благоприятен за подсъдимия резултат.

В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,