Решение № 367 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 742/2008 г.

Решение № 367 от 16.06.2009 г. на ВКС по гр. д. № 742/2008 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК /ДВ бр. 59 /2007 г./

Образувано е по жалба на П. К. П. и М. С. Р. против въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 01.10.2007 г. по гр. д. № 2875/2005 г. в частта му, с която са отхвърлени исковете им.

Касаторите твърдят неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Ответникът по касация Б. А. Х. не взема становище по реда на чл. 218г ГПК.

Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното:

Предявени са множество обективно и субективно съединени искове, както следва:

• за заплащане на обезщетение за ползване без основание недвижим имот, притежаван от ищците в периода 01.08.2002 г. - 10.06.2003 г.: по 1033 лв., а след допуснато от въззивния съд изменение - по 5 033 лв. за всяка ищца;

• за заплащане на обезщетение за увреждане на същия имот чрез разрушаване на ограда /по 542,50 лв./, засипване на чешма /180 лв./, засипване на сонда /250 лв./, кражба на водомер /по 15 лв./. След допуснато увеличение, общо претендираното от всяка ищца обезщетение е в размер по 2 272,50 лв.

Въззивното решение, постановено по претенциите с цена под 5 000 лв. /чл. 45 ЗЗД/ е изключено от касационен контрол и в тази част касационната жалба е недопустима и следва да бъде върната.

В останалата част жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимирани страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

С обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна, че П. П. и М. Р. притежават само 37/570 ид.ч. от УПИ *Х-1017 в кв. 22 по плана на гр. С., м. Левски, зона В, за което се легитимират с нотариален акт № 1/20.01.2003 г., съставен по обстоятелствена проверка.

В имота е имало изградена автомивка, балон, навеси и други постройки от "Х" ООД, с което дружество ищците били в наемни правоотношения до 31.07.2002 г. Тогава договорът е прекратен по взаимно съгласие.

Ответникът Б. А. Х. бил съдружник в търговското дружество и имал имуществен спор с ищците по повод почистване на имота и изграждането на търговския обект. Последният не функционирал, но Х. назначил пазач за времето до 01.11.2002 г.

При анализа на писмените и гласни доказателства съдът е приел за недоказано твърдението, че Х. лично или чрез другиго е ползвал имота на ищцитеили по друг начин е препятствал достъпа им в него след 01.11.2002 г.

В заключение е прието, че искът е основателен само за времето от 01.08.2002 г. до 31.10.2002 г. и до размера на притежаваните от ищците квоти в имота. Въз основа на изготвеното от съдебен експерт заключение е определен размер на дължимото от Х. обезщетение - по 99,07 лв. на всяка от ищците. Исковете им са уважени до посочения размер

Решението е правилно.

Материалният закон е правилно издирен и приложен. Съдът не е обвързан от сочената в исковата молба правна квалификация, сам я определя като изхожда но предмета на иска - правопораждащи юридически факти и обстоятелствата и петитум.

В случая, търсенето на обезщетение за времето, през което ищците не са ползвали имота си, поради действията на ответника следва да се квалифицира като иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както е сторил и съда, а не по чл. 45 ЗЗД, както поддържат ищците - касатори.

Без значение за този извод е това, че П. П. и М. Р. не основават претенцията си на твърдение, че изградената в имота автомивката е работила и, че по този начин били лишени от добивите. Съдът не е приел това, нито е изследвал подобни обстоятелства. Не е установявал и реализирани печалби от търговска дейност, което би било и друг иск - по чл. 93 ЗЗД, но не и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД.

Обосновано е заключението на съда, че след 01.11.2002 г. ответникът Х. не е ползвал имота на ищците и не им е създавал пречки да упражняват пълноценно правата си на собственици.

Обстоятелството, че постройките съществуват, не е равнозначно на ползване терена от ответника, защото сградите са били изградени със съгласието и изрична уговорка с ищците. Нещо повече, те не само са приели построеното, но и сами твърдят, че след прекратяване на договорните отношения с търговското дружество - наемател, са сключили друг с трето лице.

Без значение за иска, предмет на спора е и това дали строежът е законен, защото състоянието на застроеност, както вече се изясни е поддържано от самите ищци. Следователно, в случая, спрямо тях поведението на ответника не е неоснователно и само наличието на постройките не може да бъде квалифицирано като акт на ползване на земята

Правилно съдът е приел, че упражняването на фактическа власт върху спорния имот от Х. не може да бъде установено с Протокола за полицейско предупреждение от 09.05.2003 г. Изводите за липса на пасивна материално- правна легитимация по иска за времето след 01.11.2002 г. са съобразени с доказателствата поделото, както и последиците от разпределението на доказателствената тежест в гражданския процес, която за обсъждания факт е за ищците.

При тези съображения, следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, съобразено е с материалния закон, приложен към правилно установените по делото факти, които съдът е обсъдил в съответствие с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което да се е отразило върху правилността на обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение