Решение № 10494 от 28.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 6060/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 84, ал. 3 от Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 84, ал. 3 от Закона за убежището и бежанците (ЗУБ). Образувано е по касационната жалба на М. С., гражданин на Сирия, чрез адв. Якимов, срещу Решение 4873/12.05.2025 г., постановено по адм. д. 820/2025 г. по описа на Административен съд - Хасково (АС-Хасково), с което е отхвърлена жалбата му против Решение 2317/07.03.2025 г. на председателя на Държавната агенция за бежанците при Министерския съвет (ДАБ при МС), отказващо му предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут. С твърдения за наличието на касационните основание по чл. 209, т. 3, предложения първо и трето АПК противоречие с материалния закон и необоснованост жалбоподателят иска отмяна на първоинстанционното съдебно решение, отмяна на решението на председателя на ДАБ и връщане на преписката на административния орган за ново произнасяне. Счита, че съдът неправилно е преценил обстоятелствата по делото, относими към предоставянето на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ, тъй като самият факт на водена дълга и продължителна война в страната му по произход е достатъчно основание да бъде прието, че е налице опасност за живота му. Ответникът по касационната жалба - председателят на ДАБ при МС оспорва същата като неоснователна чрез пълномощника си юрк. Кръстева и иска да бъде оставено в сила решението на АС - Хасково. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в състав на първо отделение, след като прецени наведените в нея доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в обхвата на проверката по чл. 218 от АПК, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, е неоснователна. С оспореното пред първостепенния съд Решение 2317/07.03.2025 г. на председателя на ДАБ при МС е отказано предоставяне на статут на бежанец и хуманитарен статут на заявителя М. С., роден на [дата]. в [населено място], област Халеб, по молбата му с вх. 271000-8701/20.09.2024 г. С оглед заявената бежанска история и отсъствието на данни спрямо жалбоподателя да е осъществено преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група, АС-Хасково е възприел като правилен извода на административния орган за липса на предпоставките за предоставяне на статут на бежанец на чужденеца по чл. 8, ал. 1 от ЗУБ и е заключил, че мотивите за напускане страната му по произход не са релевантни за придобиване на бежански статут. След анализ на материалноправните предпоставки по чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ, съдът приема, че заявителят не бил принуден да напусне страната си на произход поради реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание, екзекуция, изтезание, нечовешко или унизително отнасяне или друг вид уронващо достойнството наказание. След преценка на данните от съдържащата се в преписката справка за политическата и икономическата обстановка в Сирия към 29.01.2025 г. и представените по делото актуални справки за ситуацията в Сирия от 03.02.2025 г. и от 08.04.2025 г., както и от други достъпни източници на информация, той обосновава изводи за неприложимост и на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ, чл. 9, ал. 6 и ал. 8 ЗУБ. Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно. Не са налице твърдените от жалбоподателя пороци, налагащи отмяната му като неправилно поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Правилни са изводите на първостепенния съд, че от бежанската история на жалбоподателя не се установява той да се е страхувал основателно от преследване по определението в ал. 4 на чл. 8 поради своята раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или поради политическо мнение и/или убеждение и поради тази причина да е напуснал държавата си по произход, да не може или да не желае да се ползва от закрилата на тази държава или да се завърне в нея. В проведено на 22.01.2025 г. интервю М. С. твърди, че е [етническа принадлежност] по народност и [вероизповедание] по вероизповедание. Роден е и е живял в [населено място], област Халеб, което се намира на изток от Халеб (200 м. от летището). Следващият по близост град е Ас Сафира. Напуснал е Сирия в средата на август 2024 г. и преминал нелегално в Турция. Пристигнал в България нелегално на 20.09.2024 г. Не е бил арестуван, нито осъждан в държавата си по произход или в друга държава; не е имал проблеми заради религията или етноса си; не е членувал в политическа партия или организация; не е участвал в религиозни организации, общност, секта. Споделя, че напуснал Сирия, защото не е имало стабилност и мир и защото иска по-добро бъдеще за децата си. Обяснява, че фамилията му била разделена на две части едната подкрепяла Б. А., а другата не. През декември 2024 г., когато бунтовниците влезли в селото, хванали всички мъже от фамилията, обвинили ги, че са към Б. А. и конфискували имотите им в [населено място] и в съседното [населено място]. Като разбрал за това от близките си, той решил да не се връща в Сирия. Въпреки тези обяснения, потвърждава, че майка му и шестте му сестри, както и братята му, които са под [възраст], съпругата му и двете му деца живеят в [населено място]. Другият му брат е на [възраст] и е избягал в Халеб. Третият е заедно с него в България. Баща му е починал. Съгласно чл. 8, ал. 6 ЗУБ опасенията от преследване може да се основават на събития, настъпили, след като чужденецът е напуснал държавата си по произход, а според ал. 2 е без значение дали чужденецът принадлежи към определена раса, религия, националност, социална група, или изразява политическо мнение, които са в основата на преследването, стига органът или организацията, осъществяваща преследването, да смята, че чужденецът има такава принадлежност. Посочените обстоятелства са правилно преценени от административния орган и първостепенният съд като необуславящи статут по чл. 8, ал. 1 във вр. с ал. 2 и ал. 6 ЗУБ, защото от една страна чужденецът не твърди, че имотите на неговото семейство са конфискувани, доколкото дава сведения че майка му и шестте му сестри, както и братята му, които са под [възраст], съпругата му и двете му деца живеят в [населено място], а от друга налице е хипотезата на ал. 8 за непредоставяне на статут на бежанец. Потвърждение на последното е обстоятелството, че единият брат живее в Халеб и за него липсват данни да е преследван, защото новото временно правителство погрешно го смята за поддръжник на А.. Обосновани са и изводите на АС-Хасково за това, че не са налице материалноправните предпоставки за уважаване молбата на чужденеца за предоставяне на хуманитарен статут по чл. 9, ал. 1 ЗУБ. М. С. не заявява да е бил изложен на реална опасност от тежки посегателства като смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко и унизително отнасяне или наказание, каквито са изискванията на чл. 9, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗУБ. По отношение на хипотезата на чл. 9, ал. 1, т. 3 ЗУБ е извършен от съда анализ на бежанската история на чужденеца и актуална информация относно Сирия с оглед Решение от 17 февруари 2009 г. на СЕС по дело С-465/07 по тълкуване и прилагане на чл. 15, буква в от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година , съответстващ на чл. 15 от Директива 2011/95/ЕС, относно преценката за безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт. Формиран е правилен извод, че не се установяват данни понастоящем конфликтът в Сирия да е на нива, обуславящи съществуване на реален риск чужденецът непременно да понесе тежки посегателства срещу живота или личността си поради самото си присъствие там. Според тълкуването на СЕС на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95/ЕС, дадено в т. 40 от неговото решение по дело C-125/22 посегателството, дефинирано в този текст, обхваща една по-обща опасност от посегателство, в сравнение с посочените в букви a) и б) от същия член. По този начин се имат предвид в по-широк план заплахи срещу живота или личността на цивилно лице, отколкото определени насилия. Освен това тези заплахи са присъщи на обща ситуация на въоръжен конфликт, която поражда безогледно насилие , което предполага, че насилието може да се разпростира към лица без оглед на личното им положение и тяхната самоличност, когато степента на такова насилие достига толкова високо ниво, че съществуват сериозни и потвърдени основания да се смята, че цивилно лице, върнато в съответната страна или евентуално в съответния регион, поради самия факт на присъствието си на тяхната територия се излага на реална опасност да претърпи посочените тежки заплахи (вж. в този смисъл и решение от 10 юни 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Понятие тежки и лични заплахи ), C-901/19, т. 26 и 28 и цитираната съдебна практика). Не е по-различно по съдържание и решението на СЕС от 30 януари 2014 г. по дело 285/12, на което касаторът се позовава. В т. 27 и т. 28 от същото СЕС посочва, че при липсата на определение в директивата на понятието за въоръжен вътрешен конфликт, то следва да се има предвид обичайното значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който се използват и за целите на правната уредба. Според т. 28 понятието за въоръжен вътрешен конфликт се отнася до положение, при което редовните въоръжени сили на дадена държава се сблъскват с една или повече въоръжени групи или при което се сблъскват две или повече въоръжени групи. В т. 34 се посочва, че констатацията за съществуването на въоръжен конфликт не трябва да бъде обусловена от определено равнище на организираност на наличните въоръжени сили или от особена продължителност на конфликта, след като те са достатъчни сблъсъците да породят степен на насилие, създавайки по този начин реална нужда от международна закрила за молителя, който е изложен на реален риск да понесе тежки и лични заплахи срещу неговия живот или личност поради самия факт на присъствието си в страната или съответния регион. От посочените решения на СЕС е видно, че съществуването на въоръжен конфликт е необходимо, но не достатъчно условие за привеждането на чл. 15, б. в) от Директива 2011/95 в действие. По отношение на общия риск за цивилни лица, чл. 15, б. в) се привежда в действие единствено ако въоръженият конфликт се характеризира с безогледно насилие на такова високо ниво, че самите цивилни лица са изложени на реална опасност от тежки посегателства поради самото си присъствие в определен регион или въобще на територията на страната. Преценката за това не зависи от продължителността на въоръжения конфликт, противно на доводите на касатора.