Решение № 3850 от 29.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7321/2016 г.

Решение № 3850 от 29.03.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7321/2016 г., VIII о., докладчик съдията Аглика Адамова Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК), във връзка с чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано e по касационна жалба на "Вал тур 07" ЕООД, гр. Б. срещу решение № 854 от 05.05.2016 г., постановено по адм. дело № 2497/2015 г. по описа на Административeн съд Б., с което е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № Р-02000215001366-091-001 от 24.08.2015 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП - Б., поправен с Ревизионен акт № П-02000215156392-003-001 от 07.09.2015 г., потвърден с Решение № 300 от 25.11.2015 г. на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика"- Б. при ЦУ НАП /ОДОП/, с който е определен ДДС за внасяне в размер на 20 000.00 лева за данъчен период месец октомври 2014 г. и лихва в размер на 1 574.73 лева. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение не е съобразено с представените по преписката доказателства, поради което изводите на съда са неправилни - касационни основания, които настоящата инстанция квалифицира като такива за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Касаторът твърди, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства. Поддържа, че на ответника не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение. Касаторът иска отмяна на обжалваното решение като незаконосъобразно и отмяна на РА. Не претендира разноски. Ответникът - директорът на дирекция "ОДОП" - Б. не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба в подробно становище по съществото на делото. Върховният административен съд - Осмо отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 АПК. Разгледана по същество, е неоснователна. Установено е, че касаторът притежава част от жилищна сграда в к. к. "Слънчев бряг-запад", УПИ ХIХ, кв. 202, състояща се от 25 апартамента. С РА на касатора е отказано право на приспадане на данъчен кредит в размер на 20 000 лв по фактура № 0000000002 от 24.10.2014 г., издадена от "Д. М. К."ЕООД- гр. С. с данъчна основа в размер на 100 000 лева и посочено основание "аванс по договор". Представен е комисионен договор за посредничество при сделки с недвижими имоти от 21.10.2014 г., сключен между "Вал тур 07" ЕООД - възложител и "Д. М. К."ООД- изпълнител с предмет-извършване на посредническа услуга с проучване на пазара с цел предлагане на подходящи оферти за продажба на апартаментите в описаната по-горе сграда. Съгласно т. 8 от договора възложителят следва да заплати авансово на изпълнителя възнаграждение в размер на 100 000 лв без ДДС. Фактурата е платена по банков път, като след постъпване на парите на същата дата те са изтеглени от лицето, открило сметката - С. М. Последният е дал обяснения, че не е запознат с дейността на дружеството, не е участвал в договарянето, не познава управителя на фирмата. Потвърждава извършването на банкови трансакции в качеството си на пълномощник на дружеството, упълномощен от И. И., на когото е предал и сумите. Подобни писмени обяснения са дадени и от другия пълномощник А. В. С.. Управителят на ревизираното лице Т. И. С. заявява, че е дала съгласие за учредяване на дружеството му, но не извършва дейност като управител, не е работила с доставчика и не познава негови собственици и представители. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че плащането по фактурата не е достатъчно да обоснове право на приспадане на данъчен кредит за жалбоподателя. Изложил е съображения, че липсват доказателства за изпълнение на подписания комисионен договор за посредничество при сделки с недвижими имоти, въпреки че срокът на договора е две години от датата на подписването му - 21.10.2014 г. и не е изтекъл към момента на издаване на решението. Съдът е счел, че не е установено лицето, което е действителен участник в процеса на договаряне от името на дружеството "Д. М. К." ЕООД, а дружеството няма кадрова и материална обезпеченост. По тази причина жалба срещу РА е била отхвърлена. Решението е правилно. Действително съдът не е обсъдил изслушаните по делото свидетелски показания, както и експертното заключение. Налице е процесуално нарушение, което обаче не е съществено. Нито заключението на вещото лице, нито свидетелските показания са от естество да разколебаят еднозначния извод за липса на реална доставка и съответно за липса на възникнало право на приспадане на данъчен кредит. Разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 ЗДДС, включва и установяването на реалното получаване на стоките или извършването на услугите по облагаемата доставка - арг. от чл. 6, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗДДС. АСП правилно е приел, че от представените доказателства по делото не се установява, че спорната доставка е реално осъществена. Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит. След като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, негово задължение е да притежава документи за реалното предаване на стоките и извършването на услугите. Доказателствената тежест в този процес пада върху ревизираното лице, което трябва с всички допустими по ДОПК доказателства и доказателствени средства да установи реалното осъществяване на фактурираните доставки. За да се приеме, че доставката е реална не е достатъчно само издаването на фактура и заключението на вещото лице по ССЕ, че доставчикът е декларирал фактурата в дневника си за продажби по ЗДДС, както и че данъкът е отразен към бюджета в СД. Фактурата не обективира реално извършен доставка, а само съвпадане на волеизявленията на страните, че са съгласни да постигнат като резултат договореното между тях. Съвкупната преценка на данните по случая, включително липсата на каквито и да било документи за отчитане на резултата от комисионния договор, липсата на извършени продажби, резултатите от насрещните проверки на управителя на дружеството-доставчик сочат, че не е налице непрекъсваема верига от обстоятелства, които биха могли да доведат до възможен извод за реалност на доставките. В практиката на СЕС е трайно възприето разбирането, че не е възможно приспадането на данък, който е дължим, единствено поради вписване във фактурата, тъй като упражняването на това право се ограничава само до действително дължимите данъци - решение от 13 декември 1989 г., G. H. C-342/87, решение от 19 септември 2000 г. Schmeink & Cofreth AG & Co. KG срещу F. B. и M. S. срещу F. E. C - 454/98, решение по дело С-152/02 на СЕО и т. 49 от решението по дело С-285/09 на СЕС, т. 44 от решение по съединени дела № С-80/11 и С-142/11. Съобразно направеното тълкуване на нормите на Директива 2006/112/ЕО от СЕС преценката за наличие на условията за признаване на правото на данъчен кредит (реално ли са осъществени доставките и използван ли е техния предмет в извършваната от лицето дейност) се осъществява от националната юрисдикция съобразно правилата за доказване по националното право и въз основа на съвкупна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото (аргумент от т. 31 и т. 32 от решение на СЕС по дело 285/11). Данъчнозадълженото лице, което се позовава на правото на приспадане следва да установи реалното осъществяване на доставките. Първоинстанционният съд е длъжен да прецени доказателствата за наличие на предпоставките за признаване на данъчния кредит по ЗДДС, първата от които е осъществяване на доставката на услуга по спорната фактура. Предвид изложеното, съдебното решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба и като валидно, допустимо и правилно следва да остане в сила. Неоснователни са възраженията относно присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Неговата дължимост следва от чл. 161 ДОПК. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Осмо отделение