Решение № 504 от 11.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1958/2011 г.

Решение № 504 от 11.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1958/2011 г., VII о., докладчик съдията Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба на директора на дирекция "Български документи за самоличност" в Министерството на вътрешните работи, гр. София, бул. "Мария Луиза" № 48, срещу решение № 3718 от 18.11.2010 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 3576/2010 г. С обжалваното решение съдът отменил заповед № 2005004663 от 04.04.2005 г. на началника на направление "Български документи за самоличност" в Дирекция Национална служба "Полиция" в Министерството на вътрешните работи, с която е ограничено правото на Христо Нейков Христов да се движи и да пребивава свободно на територията на държавите-членки на Европейския съюз. Касационният жалбоподател счита обжалваното решение за неправилно, постановено в нарушение на материалния закон - отменително основание по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че заповедта на началника на направление "Български документи за самоличност" е постановена в нарушение на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. относно правото на граждани на Съюза и на членовете на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директива 2004/38/ЕО). Не отчел, че към датата на издаване на акта директивата не е била приложимо право. Сочи, че българският законодател е създал задължение на компетентния орган, при условията на обвързана компетентност, да наложи принудителната мярка при установяване на предвидените в нормата предпоставки. Налице е законово установено ограничение на свободата на движение като законодателят с § 5 от Закона за българските лични документи (ЗБЛД) преценил, че мярката съответства и на европейското право. Моли съда да отмени обжалваното решение и постанови друго, с което отхвърли жалбата срещу заповед № 2005004663 от 04.04.2005 г. Ответникът по касационната жалба - Христо Нейков Христов, счита същата за неоснователна. Съдът правилно приел, че след издаването на заповед са настъпили нови факти, които на основание чл. 142 АПК, е длъжен да отчете. Именно с оглед на тях - членството на България в Европейския съюз, съдът приложил правилно материалния закон и отчел незаконосъобразността на заповедта спрямо Директива 2004/38/ЕО. Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Обжалваното решение е правилно, постановено в съответствие с материалния закон. Съдът правилно установил противоречие на административния акт с Директива 2004/38/ЕО и го отменил. Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Съдът, като разгледа касационната жалба на посочените в нея основания счита същата за неоснователна. За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че ответникът по касационната жалба е задължено лице за частни задължения в големи размери по смисъла на § 1, т. 5 от допълнителните разпоредби на ЗБЛД. Приел, че заради това задължение частният съдебен изпълнител отправил до касатора искане за налагане на принудителна административна мярка. Приел също, че задължението не е надлежно обезпечено. Въз основа на това от правна страна съдът приел, че заповедта е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма и в хода на административното производство органът не допуснал нарушения на административнопроизводствените правила. Приел, че след издаване на заповедта са настъпили нови факти, чието установяване и преценка съдът е длъжен да извърши на основание чл. 142 АПК. С оглед на това съдът приел от правна страна, че към датата на приключване на устните състезания оспорената заповед противоречи на приложимата Директива 2004/38/ЕО, тъй като налага ограничение на свободата на движение, което е извън предвидените в чл. 27 на директивата и я отменил. Този извод на съда е правилен. По делото няма спор за факти. Съдът правилно установил фактите, същите не са оспорват от страните и настоящата инстанция ги възприема изцяло така, както са посочени по-горе. Спорът по делото е досежно приложението на материалния закон. Касаторът твърди, че разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД не противоречи на Директива 2004/38/ЕО, както и че съдът е длъжен да прецени законосъобразността на акта към датата на неговото издаване. Това негово твърдение е неправилно. Съгласно разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК съдът е длъжен да установи новите, настъпили след издаване на оспорения акт факти от значение за делото и да ги съобрази при преценката си за неговата законосъобразност. Това означава, че е длъжен да съобрази настъпилите нови нормативни факти, в случая приложимостта на европейското право с оглед членството на България в Европейския съюз, тъй като тези факти водят до промяна на съществуващото правно положение, т. е. до промяна на субективните права и правни задължения. С оглед на това и въз основа на правилното тълкуване на релевантните европейски и национални материалноправни норми - Договора за създаване на Европейската общност, Договора за създаване на Европейската икономическа общност и приетата в тяхно изпълнение Директива 2004/38/ЕО и разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД, решаващият съд извел обоснован извод за противоречие на националната правна норма с правото на Европейския съюз. Подобният анализ в мотивите на обжалваното съдебно решение на релевантните материалноправни норми установява по безспорен начин правилността на извода, който съдът направил за противоречие на въведеното с оспорената заповед ограничение на правото на свободно движение на европейските граждани на предвиденото в чл. 27 § 1 Директива 2004/38/ЕО. Това, както правилно приел съда, прави наложената мярка незаконосъобразна. Следва само да се добави, че оспорената заповед е незаконосъобразна и с оглед на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ). Съгласно тази норма упражняването на правото на свободно напускане на пределите на собствената държава не подлежи на никакви ограничения, освен тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществена сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защита здравето и морала или на правата и свободите на другите. Разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД макар да дава възможност за преценка на компетентния орган не визира критерии за допустимостта й. По този начин мярката не се съобразява с релевантните обстоятелства досежно конкретното лице, не отчита тежестта на случая и въздействието, което той би имал върху националната или обществената сигурност, съответно върху поддържането на обществения ред, т. е. не е ясно тя преследва ли една от законните цели, посочени в т. 3 на чл. 2. Неотчитането на тези обстоятелства не дава възможност съдът да прецени съобразена ли е тя и с принципа на пропорционалност, както и не е ясно необходима ли е в едно демократично общество. Т. е. съдът не може да извърши проверка с наложената принудителна мярка намерен ли е справедливия баланс между обществения интерес и правата на ответника по касационната жалба, а това съобразно разпоредбата на чл. 6 АПК, е условие за законосъобразност на административния акт. Това прави съдебния контрол неефективен и с оглед на това води до нарушение на чл. 13 от Конвенцията - право на ефективни правни средства за защита. Към изложеното следва да се посочи, че с решение № 2 от 31.03.2011 г. Конституционният съд на Република България обяви за противоконституционна разпоредбата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. Конституционното решение има действие занапред (ex nunc), чл. 151, ал. 2 от Конституцията. С влизането му в сила обявената за противоконституционна норма престава да действа, т. е. престава да регулира съответните обществени отношения. Решението на Конституционния съд има конститутивно действие пряка последица от което е обезсилване действието на отменената норма. Това означава, че заварените висящи правоотношения, които са били породени от юридическия факт, регламентиран с обявената за противоконституционна норма, следва да бъдат уредени съобразно извършеното пренормиране. Решението на Конституционния съд е нормативен юридически факт, който е от значение за делото и който, с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 2 АПК съдът е длъжен да вземе предвид при постановяване на акта си. По своето съдържание, нормата на чл. 75, т. 6 ЗБЛД е идентична с тази на чл. 76, т. 3 (отм.). Разликата е единствено във факта, че в единия случай органът действа в условията на обвързана компетентност, а в другия - на оперативна самостоятелност. Приетото обаче от Конституционния съд досежно материалноправните предпоставки за налагане на мярката е относимо, като мотиви, и досежно нормата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД. С оглед на изложеното, макар да е неприложимо пряко за разпоредбата на чл. 76, т. 3 (отм.) ЗБЛД конституционното решение е индиция за правилното тълкуване, което съдът направил на нормата. Видно от изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Съдът правилно установил фактите и приложил материалния закон. При неоснователност на касационните основания и след извършена служебна проверка на валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът счита, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Страните по делото не са поискали присъждане на направените разноски, поради което съдът не следва да се произнася по дължимостта им. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд