Решение № 59 от 9.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2021 г.

Решение № 59 от 9.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3785/2021 г., II г. о., ГК, докладчик съдията Гергана Никова Производството е по чл. 290 ГПК. С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 76 от 07.03.2022 г. подадената от Л. Р. М. чрез адвокат И. Ц. от АК – Пазарджик касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 33 от 01.06.2021 г. по в. гр. д. № 317/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик в частта, с която, в резултат от потвърждаването в тази му част на първоинстанционното Решение № 103 от 14.07.2020 г. по гр. д. № 210/2019 г. на РС – Панагюрище, е отхвърлен предявеният от Л. Р. М. против Р. Р. С. иск за делба по отношение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект от сграда - втори етаж с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-39 от 17.07.2012 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент, с площ от 94 кв.м., който се намира в сграда № 1 с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор *** и административен адрес: [населено място], [улица]. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторката моли да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде допусната делба на процесния обект. Претендира разноски за въззивната и касационната инстанции. Ответницата по касация Р. Р. С., представлявана в процеса от адвокат С. Д. от АК - Пазарджик, счита, че въззивното решение е правилно и моли да бъде потвърдено. Претендира разноски. Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното: Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са придобили собствеността върху процесния втори етаж от двуетажната жилищна сграда по силата на договор за дарение от 23.09.1975 г., прехвърлител по който е бащата на двете съделителки. Ответницата по касация Р. Р. С. живее със семейството си на втория етаж от двуетажната жилищна сграда от около 1990 г. до настоящия момент непрекъснато. Съделителката Л. Р. М. никога не е живяла на втория етаж. Първоначално този етаж не е бил обитаем, а е бил приведен във вид, годен за живеене от Р. Р. С. и нейния съпруг, които се установили да живеят там веднага след довършването му. От своя страна Л. Р. М. първоначално е живеела на първия етаж при своята майка, а след като се омъжила отишла да живее в дома на своя съпруг. Двата жилищни етажа имат самостоятелни входове с врати, които се заключват, като Л. Р. М. не притежава и никога не е притежавала ключ от втория етаж. Всички без изключение се качват на втория етаж само по покана на Р. Р. С. и съпруга й Н., а за Л. Р. М. липсват данни да е ходила на втория етаж дори по покана на сестра си. Всички ремонти – основни и текущи – са извършвани от Р. Р. С. и съпруга й, без да иска разрешение и да търси одобрение от когото и да било, което следва да се приеме за явна демонстрация за своене. По делото не са представени доказателства в подкрепа на твърдението на пълномощника на Л. Р. М., че през 1998 г. Р. Р. С. е декларирала втория жилищен етаж като съсобствен, но дори това да е вярно, считано от 1998 г. до настоящия момент са изминали повече от 10 години, през които Р. Р. С. явно и недвусмислено е демонстрирала, че държи идеалните части на сестра си за себе си. Така е аргументиран извод, че Р. Р. С. е придобила частта на сестра си по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса Когато съсобственик установява давностно владение върху идеалната част на друг съсобственик, необходимо ли е в процеса да бъде доказано манифестиране на това завладяване спрямо съсобственика ? Ползването, живеенето в имота, извършването на подобрения достатъчни ли са за демонстриране на намерението за своене ? Съгласно практиката на ВКС, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр. д. № 37/2010 г. на ВКС, II г. о. Когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите съсобственици е такова, че не може да се каже със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал. 1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено. Относно необходимите едностранни действия, които следва да бъдат обективирани от страна на държателя спрямо собственика, за да се промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужди идеални части от правото на собственост, в практиката на ВКС се приема, че действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците (за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал. 3 ЗС), не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не може да се приемат като достатъчно доказателство за установено владение върху чуждите идеални части (в този смисъл - Решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр. д. № 481/2017 г. на ВКС, І г. о.). Настоящият състав на съда споделя тази практика, която е приложима и към настоящия казус. Въззивният акт е постановен в противоречие с отговора на значимия правен въпрос, което се е отразило на постановения резултат. В нарушение на материалния закон (чл. 79, ал. 1, чл. 68 и чл. 69 ЗС) е прието, че действията по извършване на ремонти и подобряване на имота са достатъчни, за да се обоснове извод за надлежно манифестирана трансформация на упражняваното от Р. Р. С. държането във владение. Данните по делото обосновават извод, че ответницата е заживяла със съпруга си в процесния имот със знанието и съгласието на съсобственика Л. Р. М., като това действие не представлява нито предаване на владението върху цялата вещ от страна на последната, нито отстраняване на невладеещия съсобственик от вещта. В този смисъл от заживяването й в имота Р. Р. С. се явява владелец за собствените си и държател за идеалните части на сестра си, поради което в отношенията между двете презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. След като ответницата се позовава на придобивна давност за чуждата 1/2 идеална част, в нейна тежест е било да докаже, че е извършила действия, с които е обективирала спрямо касаторката намерението да владее нейните идеални части за себе си. По делото не са събрани доказателства, въз основа на които да може да се направи извод, че Р. Р. С. е извършила едностранни действия, посредством които е обективирала и манифестирала пред сестра си преобръщане на владението (interversio possessionis), т. е. че е престанала да държи идеалните части от вещта за сестра си и е започнала да ги държи за себе си с намерение да ги свои. До предявяването на иска за делба тя не се е позовала на изтекла в нейна полза давност по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ВКС, ОСГК. Съгласно практиката на ВКС само по себе си декларирането на имот като изключителна собственост, както и заплащането на дължимите за него данъци, не представлява своене на вещта по смисъла на чл. 79 ЗС (Решение № 37 от 26.03.2018 г. по гр. д. № 1969/2017 г. на ВКС, II г. о., Решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр. д. № 86/2011 г. на ВКС, II г. о.), а в случая дори и подобно действие не е извършено от страна на ответницата. Обстоятелството, че касаторката не е живяла в имота (включително – след преместването й да живее при съпруга си) само по себе си не означава нито че тя се е отказала от правата си, нито че същите са придобити от сестра й по давност. В същия смисъл следва да се разглежда и обстоятелството, че само Р. Р. С. и членовете на семейството й са притежавали ключове за втория жилищен етаж. Не се установява този факт да има значение, надхвърлящо упражняването на основното право на неприкосновеност на жилището, гарантирано с чл. 33, ал. 1 от Конституцията. По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се допусне делба на процесния имот при квоти по 1/2 идеална част за всяка от страните по делото, съобразно правата им произтичащи от договора за дарение, оформен с нотариален акт № 53 от 23.09.1975 г., том ІV, дело № 1392/1975 г. по описа на РС - Панагюрище. Съобразно изхода на спора и практиката по приложението на чл. 355 и чл. 78 ГПК (т. 9 от ППВС № 7/1973 г., Определение № 4 от 06.01.2011 г. по ч. гр. д. № 542/2010 г. на ВКС, ІІ г. о.), в тежест на ответницата следва да бъдат възложени разноските, направени от касаторката пред въззивната и касационната инстанции, а именно сумата 480 лева съгласно представените списък на разноските (л. 14 от въззивното гр. д.) и доказателства за извършени плащания. Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение