Решение № 463 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2007 г.

Решение № 463 от 26.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2007 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Албена Бонева Производството е по реда на чл. 218а б. "а" ГПК от 1952 г. (отм.), вр. § 2, ал. 3 ПЗР ГПК от 2007 г. Образувано е по жалба на Д. Н. Д. против въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 15.05.2007 г. по гр.д. № 2301/2006 г. Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт като излага съображения за необоснованост, довела до противоречие с материалния закон. Ответникът по касация Е. В. Б. възразява по реда на чл. 218г ГПК (отм.), както и в писмени бележки, представени в хода на съдебното производство. Моли за присъждане на съдебно-деловодни разноски. Съдебният състав, като взе предвид изложените касационни основания, доводите на страните и данните по делото съобразно приложимите нормативни актове, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.) от легитимна страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството е за делба във фазата на допускането. С обжалваното решение въззивният съд е установил, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен с развод. По време на брака е закупено дворно място в с. Б., Софийска област което е застроено с лятна кухня, жилищна сграда и други подобрения. Иск по чл. 28, ал. 3 СК е бил предявен от Д. Д. и отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д. № 3056/1998 г. на СГС. Искът по чл. 21 СК на Е. Б. досежно същия имот е отхвърлен с влязло в сила решение по гр.д. № 6712/2004 г. на СРС. Съдът е изложил съображения, че презумпцията по чл. 19, ал. 1 СК не е оборена от Д., който в делбеното дело прави възражения за изключителна собственост върху вещта. В заключение, съдът е приел, че вещта е придобита от страните в условията на съпружеска имуществена общност и след нейното прекратяване, те имат равен дял, поради което е допуснал делбата при квоти по 1/2 ид.ч. за всеки. Решението е правилно. За да се признае пълна или частична трансформация, законът поставя условието да са вложени лични средства на претендиращия към момента на юридическото придобиване на вещта. Този момент се определя съобразно общите правила за прехвърлителното действие на съответния придобиван способ. Следователно, в случая това е 11.07.1975 г. за дворното място и времето, когато са изградени постройките върху него за сградите. Тогава, без значение са фактите и обстоятелствата, свързани по принцип със средствата на бившите съпрузи, доколкото нямат пряко отношение към влагането им именно за придобиване на обектите, предмет на делбата. Няма отношение към спора и обстоятелството кой от тях какви доходи е имал, нито какви средства е влагал в издръжката на семейството, включително при придобиване на вещи, различни от процесната, защото това не се отразява върху произхода на средствата, вложени в придобиването на спорния апартамент. Тези обстоятелства, както и полагането на грижи за семейството, получаваните доходи от съпрузите от положен личен труд не са визирани от законодателя като юридически факти при определяне вида собственост - лична или съпружеска имуществена общност. Тези обстоятелства имат значение при иск по чл. 28, ал. 3 от СК /определяне на по-голям принос в придобиване на общото имущество, а не на установяване на лична собственост поради пълна или частична трансформация по чл. 21 СК /. Доводите на Д., изложени в касационната жалба имат отношение именно към хипотезата на чл. 28, ал. 3 СК. Те не могат да бъдат изобщо обсъждани от една страна, защото претенцията по съществото си е конститутивен иск, а съвместното му разглеждане с иска за делба е недопустимо. От друга страна, както правилно е приел и въззивният съд, по този въпрос има формирана сила на присъдено нещо между страните по приключилото гр.д. № 3056/1998 г. Това значи, че спорът между тях за по-голям принос на Д. в придобиване на общото имущество, е окончателно разрешен. Възраженията срещу неговата правилност, подробно изложени в касационната жалба, не могат да бъдат обсъждани, защото влязлото в сила решение е задължително за страните, за съдилищата и всички други учреждения в Републиката /чл. 220, ал. 2 ГПК, отм./. Възможността жилищната сграда да бъде разделно ползвана, съответно да се обособят два отделни имота, е без значение за хипотезите на чл. 19, ал. 1 СК и чл. 27 СК, съответно за квотите на страните от целия имот. В тази връзка са без значение цитираните в касационната жалба документи. Доводите, развити по този въпрос са във връзка с решението по чл. 107 СК, постановено от съда по бракоразводното дело. Решението относно ползването на съсобствения имот, който е и семейно жилище на бившите съпрузи, няма отношение към спора за делба. Касаторът, освен това, обсъжда фактически и правни изводи на съда, постановил решението за прекратяване на брака и семейното жилище, а не тези на съда, постановил обжалваното решение. Исканията му за събиране на писмени доказателства и допускане на експертизи касаят същите въпроси, както и приключилия вече със съдебно решение спор по чл. 28, ал. 3 СК за по-голям принос, поради което и оплакванията му за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила от въззивния съд, поради не уважаване на доказателствените му искания, са неоснователни. Обосновани и изведени в съответствие с доказателствата по делото са изводите на въззивната инстанция, че презумпцията на съвместен принос в придобиването на целия имот, е останала необорена. В заключение, следва да се приеме, че обжалваното решение не страда от пороците, въведени като основание в касационната жалба, съобразено е с материалния закон, приложен към правилно установените по делото факти, които съдът е обсъдил в съответствие с разпоредбата на чл. 188, ал. 1 ГПК. Не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което да се е отразило върху правилността на обжалваното решение, поради което то следва да бъде оставено в сила. На основание чл. 64, ал. 2 ГПK (отм.) касаторът следва ад заплати на насрещната страна сторените от нея съдебно-деловодни разноски за инстанцията - 500 лв. платен адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение