Решение № 376 от 24.10.2023 г. на ВКС по н.д. № 20238002200725/2023 г.

Производството по реда на чл.346 т.4 от НПК е образувано по подадена касационен протест от прокурор при Окръжна прокуратура, гр. Хасково срещу въззивно решение № 116/27.06.2023г. по ВНОХД № 55/2023г. на Хасковски окръжен съд, н. о., първи състав. С решението е отменена осъдителната присъда № 260005/03.11.2022г. по НОХД № 455/2020г. на РС - Харманли, постановена срещу Т. И. У. за деяние по чл.144, ал. 3 от НК, като наказателното производство е прекратено. Касаторът претендира за допуснати нарушения на закона и на процеса. На първо място наличие на противоречие в диспозитив и мотиви на атакувания съдебен акт – в мотивната част се посочва основание за прекратяване на производството това по чл.24, ал.1, т.3 от НПК, а в диспозитива на решението – по чл.24, ал.1, т.6 от НПК. Според прокурора това винаги съставлява съществено нарушение на процесуалните правила. Прокурорът оспорва приложението на принципа „ne bis in idem“, като неправилно съдът бил приел наличието на две паралелни наказателни производства – по чл.130 от НК, проведено по НЧХД № 46/2019г. на Харманлийски районен съд с приложение на чл.78а от НК от една страна, и от друга - по чл.144, ал.3 от НК в настоящето наказателно производство. Счита, че също така неправилно е приложено разрешението на ТР № 3/2015г. на ОСНК, като делото е прекратено. Посочва, че в тълкувателното решение и в неговия диспозитив се говори за паралелни административнонаказателно и наказателно производства, какъвто настоящия случай не бил. Съдът не бил отчел съотношението между двата състава на престъпление и дали се намират в положение на поглъщане или пък на съвкупност от престъпления. Оспорва възражението на защитата, че двата състава се намират в съотношение на поглъщане, доколкото при извършване на „поглъщащо“ престъпление се преминавало през всички обективни признаци на „погълнатото“ престъпление, но допълнително се осъществявали и други допълнителни признаци/ действия, които са характерни само за това деяние, поради което то се наказвало и по-тежко. Позовава се на тези обстоятелства, за да посочи, че това съставлявал критерия за разграничаване на поглъщането от съкупността, идеална или реална, от престъпления. Прокурорът посочва в протеста си, че принципът „ne bis in idem“ обхващал фактите, не правната квалификация и не било допустимо наистина за едни и същи факти да се провежда наказателно производство. Той се солидаризира със становището на първостепенния съд, че в случая не било налице идеална, а реална съвкупност от престъпления, едно от които се преследва по частен ред и нямало пречка да се реализира отговорността на подсъдимия по този ред, което не влизало в противоречие с цитираното тълкувателно решение. Възразява, че ако се приемела тезата на въззивната инстанция за вярна, то се изключвала хипотезата на съвкупност от престъпления, предвидена в чл.2, ал. 1 3 и чл.25, ал. 1 от НК, поради което счита, че има нарушение на материалния закон. Касаторът в протеста си моли по тези причини да се отмени атакуваното прекратително решение, като делото се върне за ново разглеждане от друг състав на Хасковски окръжен съд. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание поддържа подадения касационен протест, като счита, че има нарушение на материалния закон Твърди, че решението на въззивната инстанция е неправилно и че незаконосъобразно е прекратено наказателното производство., като според него липсва идентичност на фактите по двете наказателни производства. Посочва, че конфликтът между подсъдимия и двамата частни обвинители се е развил по едно и също време и на едно и също място, но няма дублиране на наказателните процедури, доколкото по делото от общ характер е повдигнато обвинение за деяние по чл.144, ал.3 от НК по отношение и на двамата частни обвинители, а по това от частен характер- за деяние по чл.130, ал. 1 от НК по отношение само на ч.о. М. У.. Било установено, че е деецът е извършил при условията на реална съвкупност две различни престъпления, като е засегнал различни обекти на защита. Предвид на това прокурорът счита, че няма дублиране на наказателни производства, а подсъдимият следва да понесе наказателна отговорност за извършените от него две различни престъпления. Определя извода на въззивния съд за нарушение на чл.4 §1 от Протокол № 7 към ЕКПЧ и на принципа „ne bis in idem“ като незаконосъобразен, като е следвало да се приеме, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпление по чл.144, ал. 3 от НК. Заявява, че като е прекратил наказателното производство, без затова да има процесуални предпоставки за това, съдът е допуснал съществено процесуално нарушение. Иска отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция за отстраняване на нарушението на материалния закон и на допуснатото съществено нарушение на процесуалните правила. Частните обвинители, редовни призовани, не се явяват, повереникът им, също редовно призован, не се явява. Не представят становище по делото. Подсъдимият Т. У., редовно призован, се явява лично, представлява се от защитник, който оспорва касационния протест, като го определя като противоречащ на фактическите и правните положения, приети по делото. Според защитата и двете деяния са осъществени при едни и същи обективни признаци по време, място и начин на извършване, с една и съща последователност, поради което било крайно преувеличено да се твърди наличие на две различни престъпления. За престъплението от частен характер имало влязла в сила присъда, задължителна за всички, с която деянието е признато за такова от частен характер, а ако съдът, разглеждал това дело би приел, че са налице данни за престъпление от общ характер, то би следвало да прекрати делото и да го изпрати на компетентната прокуратура да го разглежда по общия ред. Моли да се отхвърли протеста като неоснователен и недоказан и се потвърди решението на въззивната инстанция. Подсъдимият У. поддържа тезата на защитата и не добавя нищо по същество. При последната си дума подс. У. моли да се отхвърли протеста на прокурора. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 260005/03.11.2022г. по НОХД № 455/2020г. на РС- Харманли подсъдимият Т. И. У. е признат за виновен в извършване на деяние по чл.144, ал. 3 от НК и му е наложено наказание от две години лишаване от свобода. Приложен е чл.66 от НК, като изтърпяването на наказанието е отложено за срок от 4 години., Приложен е и чл.67, ал.2 от НК, като са възложени възпитателни грижи на кмета на община Симеоновград. Отнето е вещественото доказателство по делото- газов пистолет, в полза на държавата и са присъдени съдебните разноски. С атакуваното по касационен ред въззивно решение е отменена осъдителната присъда, като наказателното производство е прекратено. Настоящето касационно производство е първо поред. Касационният протест е подаден в срок и от надлежно легитимирано лице, какъвто е представителят на държавното обвинение, прокурор от ОП- Хасково. След като го разгледа по същество, съставът на ВКС намери че протестът се явява основателен. По касационното възражение на прокурора относно наличие на противоречие в диспозитив и мотиви на атакувания съдебен акт – различие на нормата, на която съдът се позовава – в мотивната част на чл.24, ал.1, т.3 от НПК, а в диспозитива на решението – по чл.24, ал.1, т.6 от НПК касационният състав намери, че не може да го приеме за основание за отмяна на атакуваното решение, тъй като волята на съда е ясна, а допусната техническа грешка не променя смисъла на постановения съдебен акт. Предмет на спора са две отделни престъпни деяния, преследвани по различен процесуален ред. Относно деянието по чл.130, ал. 1 от НК няма спор, че се преследва само и е единствено по тъжба на частния тъжител, с изключение на случаите по чл.51 от НПК, разбира се. Деянието по чл.144, ал. 3 от НК е престъпление от общ характер и се преследва от държавноовластените органи по разследването и държавното обвинение. Двете наказателни процедури са диференцирани и се развиват напълно самостоятелно. За защита на своите права и интереси частния тъжител разполага с възможността да повдигне частното обвинение чрез подаване на съответна частна тъжба. Прокурорът в конкретния казус няма правомощия в това производство, не е възможно той да се намеси и да се разпорежда с провеждането и характера на обвинението и процеса. Тази възможност му е предоставена при провеждане на наказателната процедура, предназначена за разглеждане на престъпленията от общ характер. Степента на обществена опасност на двата вида престъпления е различна, като държавата е отдала приоритет на делата от общ характер, преценявайки че се защитават обществени интереси от по-висша степен, защитаваните обществени отношения са с по-голяма стойност в социалния порядък. Във втория случай, като се отчита обстоятелството, че се защитават от увреждане обществени отношения от по-ниска степен на ценност и застрашеност, държавата е предоставила инициативата на засегнатите граждани да преценят дали желаят да постигнат наказване на дейците. Увредените от престъпления по чл.130, ал.1 от НК граждани практически не разполагат с друга възможност да защитят своите права и интереси, освен чрез повдигането на частно обвинение – чл.161, ал.1 от НК, което може да се допълни с претенции за претърпените имуществени или неимуществени вреди - по гражданско правен ред, заедно или поотделно предявени. Тази уредба на наказателното преследване в Република България дефинитивно предполага провеждането на две паралелни наказателни производства, разположени еднакво или различно във времево отношение. Тази наказателноправна уредба с положителност не противоречи на конституционно установения правен ред. Разбира се, необходимо е да се прецени основното противоречие, на което се позовават страните – дали процесните престъпни състави представляват едно или различни деяния, намират ли се или не в съотношение на реална или идеална съвкупност, цялостна или частична. Двете деяния като престъпни състави се намират в глава втора на НК, събрала в себе си престъпленията против личността. Гражданите могат да търпят различно неблагоприятно въздействие върху своите права и интереси, като в този смисъл те се нуждаят от наказателноправната защита, уредена и в глава втора от НК. Волята на законодателя е да защити обществените отношения, свързани с телесната неприкосновеност на гражданите на първо място и е уредила тази защита на първо място. Наистина, в зависимост от степента на увреждане, намесата на държавата е различна по тежест, като преследването на леката телесна повреда е пък изцяло предоставена на волята на пострадалите лица. Неправомерното въздействие върху волята на гражданите, на тяхната психика и душевна цялост, на личната им свобода изобщо, също се преследва по наказателен ред, като престъпния състав на чл.144, ал.3 от НК е един от примерите. Законодателят е преценил, че такова въздействие – с жестове или вербално, е пряко свързано със защитата на висшето човешко благо – живота на гражданите и поради това го е обявил за наказуемо, както е предвидил това и за физическото засягане и увреждане на телесната непрекосновеност. Все пак изпълнителното деяние на телесните повреда като цяло и това по чл.130, ал. 1 от НК в частност, се различава от изпълнителното деяние на заканата с убийство, системата от телодвижения е съвършено различна. Не е невъзможно заканата да се погълне от престъпление против телесната неприкосновеност, ако деецът пристъпи към реално изпълнение на заканата за убийство или направи опит за такова, но принципно вербалните или конклудентни действия се различават и разграничават от действията по телесно увреждане. В подобен смисъл виж ТР № 53/18.09.1989г. по н.д. № 47/89г. на ОСНК на ВС, посл. абзац. Подадената частна тъжба е била единствения начин пострадалия М. У. да защити своите права и да потърси наказване на получената телесна повреда на извършителя – подс.Т. У., както и да бъде възмезден чрез съответната гражданскоправна претенция в рамките на наказателното производство. Внимателния преглед на подадената частна тъжба, която формира и лимитира рамките на частното обвинение, показва, че заканата за убийство, дори и като фактическо описание, не намира място там. Съдът не е бил сезиран с такива факти - отправяне на закана за убийство. Той не е имал правна възможност да излезе извън рамката на частното обвинение, както отбелязва защитата, и да сезира държавното обвинение, а е бил задължен да се произнесе по възведените му факти и обстоятелства. Съдът като институция няма сигнална функция, това в крайна сметка е сторено от прокурора, който е започнал съответното наказателно производство от общ характер и е внесъл конкретното обвинение в съда. Изпълнителното деяние на престъпния състав по чл.144, ал.3 от НК не включва никаква част от системата телодвижения, довели до увредата по чл.130, ал.1 от НК. Касационният състав преценява, че описаните действия при употребата на газовия пистолет в настоящия казус са ползвани от държавното обвинение за доказване на обвинителната теза – че заканата за убийство е могла да възбуди основателен страх за осъществяването, но деецът не е съден и осъден за това фактическо действие, а за отправената закана. Обстоятелствената част на обвинението (диспозитива на обвинителния акт) описва конклудентните действия – насочване на газов пистолет към М. У. и вербални такива, насочени към М. У., но и към З. У.. Има известна последователност, доколкото произвеждането на изстрела следва отправената вербална закана, с която престъпния състав е завършен, като причиняването на увредата изобщо не е намерила място в обвинителния акт, подобно на липсата на заканата за убийство в частната тъжба. Двата престъпни състава са извършени практически при условията на т.н.“реална съвкупност“, тъй като действията, осъществили състава на всяко едно от двете престъпления, са различни, независимо че съвпадат по време (относително, тъй като е налице посочената последователност) и място – не съвпадат по начин. Тези различия не позволяват да се направят изводи, подобни на тези по делото Цоньо Цонев срещу България, жалба № 2376/03, Решение от 14.01.2010г.(окончателно 14.04.2010г.) на ЕСПЧ, пета секция, в т.52 до т.56 от делото. Не бива да се подценява и обстоятелството, че пострадалата У. не участва в наказателното производство от частен характер като страна. Не е възможно да се приеме дори и хипотетично, че фактите по отношение на нея попадат в обхвата на правилото „ne bis in idem“. В тази връзка си струва да се отбележат и незаслужените бонификации, която е получил подсъдимия. Провеждането на две паралелни наказателния производства e лишило наказателния съд, разглеждащ делото от частен характер, от възможност да прецени императивното приложение на чл.78а, ал.7 от НК, норма, забраняваща освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание при наличието на множество престъпления. Втора бонификация е получил при формулиране на обвинението по чл.144, ал.3 от НК, предвид несъобразяване с нормата на чл.26, ал. 6 от НК, доколкото се твърди, че деянието е извършено по отношение на две лица, тоест са извършени две отделни деяния с пострадали З. У. и М. У., които съставляват две отделни престъпления. Този порок, при настоящето процесуално развитие и липсата на действия по чл.287 от НПК по време на първоинстанционното съдебно следствие не е поправим, но е необходимо да се отбележи. В заключение касационният състав намери, че не е нарушена забраната да се провеждат две отделни наказателни производства за едно и също деяние. Обратния извод на въззивната инстанция е довел да нарушаване на процесуалните правила, което е съществено, а и до нарушаване на закона, тъй като е оставил без защита засегнатите лични права и интереси на М. У. и З. У., както и обществените интереси, свързани с установения правов ред по отношение на личната свобода на гражданите. Предвид на това атакуваното с касационен протест въззивно решение следва да се отмени като незаконосъобразно. Ето защо и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2-ра, вр.ал.1, т.5 от НПК, Върховният касационен съд, състав на първо наказателно отделение,