Решение № 2897 от 12.3.2024 г. на ВАС по адм. д. № 10676/2023 г.

Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Хелио-тур-с АД, гр. София против решение 704 от 3.07.2023 г. по адм. дело 16/2023 г. на Административен съд Бургас, с което е отхвърлена жалбата на дружеството против заповед 8-Z-1236/13.12.2022 г., издадена от кмета на община Созопол, с която е наредено да бъде премахнат незаконен строеж: 25 броя ваканционни бунгала и санитарен възел, намиращ се в поземлен имот с идентификатор 67800.54.46 по КК на Созопол, местност Мапи, в землището на гр. Созопол. Касаторът навежда доводи за неправилност на обжалваното решение като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания съобразно чл. 209, т. 3 АПК. Излага подробни съображения, които се свеждат до това, че бунгалата не представлявали строеж, а преместваеми обекти, както и че същите са поставени по силата на Разрешение за строеж 54/21.11.1986г. Твърди, че е ограничено правото му на защита, поради недопускане на искана от дружеството тройна експертиза. Моли за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда с дадени указания. Ответникът кметът на община Созопол, чрез процесуалния си представител в писмен отговор оспорва касационната жалба. Излага съображения в подкрепа на обжалваното решение и моли същото да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски. Прокурорът от Върховната прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна, като съображенията за това са следните: С обжалваното решение Административен съд Бургас е отхвърлил жалбата на дружеството срещу посочената по-горе заповед приемайки, че същата е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при постановяването й не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и същата е в съответствие с материалния закон, поради което прави извод за нейната законосъобразност. Настоящата инстанция споделя изцяло мотивите на съда от първа инстанция, довели до отхвърляне на оспорването. В допълнение към тях и с оглед твърденията в касационната жалба, е нужно да се добави и следното. По делото не е установена по несъмнен начин годината на изграждането на процесните бунгала. В представеното по делото приложение към раздел 3-ти на АДС 226/1996г. са описани бунгала френски-22 броя с година изграждане между 1974/93г., както и бунгала-47 броя с година на изграждане между 1978/93г., както и няколко санитарни възела с година на изграждане след 1986г. Тези отбелязвания в приложението сочат, че не е изключена възможността, а напротив твърде вероятно е процесните 25 броя ваканционни бунгала и санитарен възел да са поставени на терена въз основа на Разрешение за строеж 54/21.11.1986г. Дори да се приеме за вярна тезата на касатора, че бунгалата са поставени в изпълнение на това разрешение, то правилно и законосъобразно е наредено тяхното премахване. Посоченото разрешение за строеж е издадено на основание чл. 120 от Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (ППЗТСУ отм.), т. е. за временно строителство. За тези обекти е приложим режима по § 50а от Закона за териториално и селищно устройство (ЗТСУ отм.), съгласно който разрешенията за строеж и одобрени проекти за постройки, изградени върху държавни и общински терени, без да са предвидени в действащите подробни градоустройствени планове /ПУП/, но допустими като временно строителство по реда на отменената ал. 4 на чл. 120 от ППЗТСУ /с Постановление 500 на МС от 1997 година /ДВ, бр. 6/1998 г./, към момента на разрешаването им, губят действие по право с изтичане на срока, за който са разрешени, но не по-късно от три години от влизане в сила на изменението и допълнението на ППЗТСУ /ДВ, бр. 6/1998 г./ и подлежат на премахване по реда на чл. 160 от ЗТСУ (отм.). Разпоредбата, с която е отменена нормата на чл. 120, ал. 4 от ППЗТСУ /отм./ е обнародвана на 16.01.1998 г. и е влязла в сила на 20.01.1998 г., от което следва, че след изтичане на цитирания гратисен период /20.01.2001г./, процесния строеж, дори да разполага със строителни книжа по този ред, е подлежал на премахване като незаконен. За него не са установени и предпоставките по § 17 от ПР на ЗУТ, тъй като е извършен в земеделска земя, без предназначението й да е било променено, и не му е придаден траен устройствен статут. Следователно при всяка от изследваните хипотези бунгалата се квалифицират като незаконен строеж по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 2 ЗУТ и подлежат на премахване. С оглед на изложеното Върховният административен съд намира, че обжалваното решение е правилно и не са налице сочените касационни основания за неговата отмяна. При направената служебна проверка по реда на чл. 218, ал. 2 АПК настоящата инстанция констатира, че същото е валидно и допустимо, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора, своевременно направеното искане за присъждане на разноски в полза на ответника е основателно следва да бъде уважено като се осъди Хелио-тур-с АД - София да заплати на Община Созопол 1500.- лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационното производство. По изложените съображения Върховният административен съд, второ отделение,