Решение № 79 от 7.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3839/2018 г.

Решение № 79 от 7.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3839/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Александър Цонев Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. И. и Р. Р. И. срещу въззивно решение № 788/30.04.2018 г. на Варненски окръжен съд, постановено по в. гр. д. № 360/2018 г., с което са осъдени да платят на основание чл. 50 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8000 лв., заедно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното плащане на ищцата по делото Г. Й. С. В касационната жалба се излагат доводи, че искът е неправилно квалифициран и са нарушени нормите на чл. 45 и чл. 50 ЗЗД при обосноваване на отговорността, както и на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Срещу въззивното решение, в частта, в която е отхвърлен иска за неимуществени вреди за разликата над 8000 лв. до 12000 лв., касационна жалба е подала и ищцата Г. С. Изложени са доводи за нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението по справедливост. Касационното обжалване е допуснато поради вероятна недопустимост, тъй като в исковата молба са наведени твърдения за виновно бездействие на ответниците, а съдът е квалифицирал иска по чл. 50 ЗЗД- причиняване на вреди от вещ. Според ППВС № 4/1975 г., когато вредите са настъпили от неспазване на техническите правила за безопасност, или от човешко действие, или от необезопасяване, отговорността е по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 50 ЗЗД. От това правило следва, че когато се ползва вещ с явен недостатък, който може да се отстрани и от този недостатък произлязат вреди за трети лица, отговорността ще е по чл. 45 ЗЗД за този който е бил длъжен и е могъл да го отстрани, защото отговорността е за виновно бездействие- неполагане на дължимата грижа. От друга страна, когато се ползва вещ със скрит недостатък, от който произлизат вреди и ползващият вещта не знае за него или не може да го отстрани, отговорността за вреди ще е по чл. 50 ЗЗД. В настоящия случай се касае за ползване на вещ с явен недостатък, който е можело да бъде отстранен. Вещта, представляваща търговско помещение е дадена за ползване по силата на сключен договор за наем. Подходът към търговския обект не е бил обезопасен, тъй като е съществувал луфт между двете монтирани входни/изходни врати, което е създавало опасност и риск от спъване и увреждане на здравето на клиентите. Тъй като този явен недостатък е можело да се отстрани, то в случая, при причинени вреди от ползването на вещ с явен недостатък, отговорността ще е по чл. 45 ЗЗД, тъй като се касае за виновно, противоправно бездействие. Деликтната отговорност ще възникне за лицето, което е било длъжно да обезопаси вещта, да положи грижата на добрия стопанин. Такова задължение в случая съществува както за наемодателя, така и за наемателя. Дължимата грижа за наемодателя е да поправи явния недостатък, който е опасен за живота и здравето на наемателя и лицата от неговото домакинство, съгласно чл. 230, ал. 3 ЗЗД. А дължимата грижа за наемателя, ползващ търговско помещение е да създаде безопасни условия на труд за служителите и за всички лица, които се намират в помещенията (чл. 14, ал. 1 от ЗБЗУТ). При условие, че двамата наемодатели (ответниците по иска) и наемателят са бездействали виновно (противоправно) като не са положили дължимата грижа да отстранят опасността, то те съпричиняват вредите, съгласно чл. 53 ЗЗД и дължат солидарно обезщетение. Увреденото лице може да предяви иска срещу всички солидарни длъжници или само срещу някои от тях- това е негово право на избор. В случая, въззивният съд неправилно е квалифицирал иска по чл. 50 ЗЗД, тъй като за да носи отговорност наемодателят като собственик по чл. 50 ЗЗД при недостатък на вещта, е необходимо този недостатък да е бил скрит или да не е имало възможност за отстраняването му (премахване на опасността при ползването). Поради това решението следва да се отмени. Тъй като ищцата на 15.10.2015 г. при излизане от търговски обект "Закуски С." се е спънала от луфт между монтираните две входни врати на обекта, поради липсата на обезопасяване на мястото и доколкото наемодателят е предал вещта с разрешение за ползване като търговски обект, а наемателят поради бездействие не е отстранил опасността, то наемодателят и наемателят като съпричинители отговарят солидарно за причинените на ищцата неимуществени вреди. Предвид факта, че ответниците с отговора на исковата молба са заявили, че подходът към имота е бил същият към момента на създаването и изграждането, т. е. вещта е предадена на наемателя в същото това състояние, то липсват предпоставки за връщане на делото на въззивна инстанция, тъй като не е необходимо събиране на други доказателства. Решението е неправилно, а не недопустимо, защото съдът се е произнесъл по същия иск, но при грешна материалноправна квалификация, като не се установява нарушение на диспозитивното начало- съдът е дал защита доколкото, докогато и каквато е поискана. Обезщетението за неимуществени вреди има за цел да компенсира болките и страданията чрез предоставяне на други блага. Благото е предмет със стойност, което задоволява човешки потребности, следователно обезщетението следва да е съизмеримо с разходите за задоволяване на потребности. Болките и страданията са последица от характера и вида на увреждането и се отличават по интензитет (острота и сила) и продължителност. Съдебната практика установява средния размер на дължимото обезщетение при определен вид и характер на увреждане и обичайните за него болки и страдания като интензитет и продължителност. Във всеки конкретен случай съдът следва да вземе предвид обстоятелствата, които водят до увеличение или намаляване на размера на обезщетението, съпоставимо със средния, обичаен размер, установен от съдебната практика. В случая, след инцидента ищцата е претърпяла операция и престой в болницата от две седмици, като впоследствие е претърпяла и втора операция и отново е престояла две седмици в болница. Установи се от СМЕ, че процесното счупване води до трайно затруднение на движенията на левия долен крайник за период от около 4-6 месеца, при благоприятно протичане на оздравителния процес. След операцията е последвала имобилизация на крайника, която е продължила около 2, 5 - 3 месеца, през които са извършвани и рехабилитационни процедури. Поради имобилизацията на крайника самообслужването, поддържането на хигиена и ежедневните занимания на ищцата са били силно затруднени и в продължение на 2, 5 - 3 месеца. Ищцата се е нуждаела от помощ от второ лице при изпълнение на посочените дейности. Освен в затрудненията при движението и самообслужването ищцата е търпяла болки, причинени от счупването на костта, както и от последвалата оперативна интервенция. Към момента на инцидента ищцата е била на 65 години. Установеният от съдебната практика среден размер на обезщетението за счупен долен крайник, при пълно възстановяване и при обичайните болки и страдания е около 10000 лв. (р. № 69/14 на ІV ГО и р. № 54/19 на ІІІ ГО). В настоящия случай не се установяват обстоятелства, които да водят до увеличаване или намаляване размера на обезщетението, поради което съдът счита, че сумата от 10000 лв. е достатъчна да компенсира преживените болки и страдания. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: