Решение № 3855 от 18.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2554/2018 г.

Решение № 3855 от 18.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 2554/2018 г., V о., докладчик председателят Донка Чакърова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на изпълнителния директор на Националната агенция за приходите (НАП) срещу решение № 1020/12.12.2017 г., постановено по адм. д. 904/2017 г. по описа на Административен съд - С.-област (АССО). Касаторът обжалва съдебното решение като твърди, че е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изрично навежда доводи, че липсва обсъждане на становището му от 24.11.2017 г., необосновано не са съобразени правните последици от заявление вх. № 94-В-320/19.05.2015 г. на В. И. и задължителната сила на Тълкувателно решение № 2/2012 г. от 23.10.2012 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд. Касационният жалбоподател иска да бъде отменено обжалваното решение. Подробни съображения в подкрепа на твърденията и искането са изложени в касационната жалба. Претендира разноски. Ответната страна В. И. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмени бележки. Не претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна по следните съображения: С обжалваното решение № 1020/12.12.2017 г., постановено по адм. д. 904/2017 г. по описа на АССО са отменени Заповед № 2770/18.08.2017 г. на изпълнителния директор на НАП, мълчалив отказ на изпълнителния директор на НАП да се произнесе по заявление вх. № 94-В-320/19.05.2015 г. на В. И. и е върната преписката на административния орган за произнасяне по заявлението на основание чл. 122, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл). Административният съд е приел, че обжалваният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената писмена форма, без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, но оспорената заповед е издадена в нарушение на закона. Първоинстанционният съд е приел за установено, че волеизявлението за едностранно прекратяване на служебното правоотношение е подадено от В. И. на 09.06.2015 г., към който момент служебното правоотношение е било прекратено с настъпване на конститутивното действие на Заповед № 1236/19.12.2014 г. на изпълнителния директор на НАП, поради което не е имало възможност да породи правни действие и да бъде основание за произнасяне по него повече от две години след подаването му. АССО е изложил и допълнителни подробни мотиви за наличието на формиран мълчалив отказ по заявлението на В. И. за възстановяване на заеманата от нея длъжност, доколкото органът по назначаването е бил длъжен да се произнесе по него с изричен акт като "допусне служителя да изпълнява длъжността или откаже ако прецени, че условията на закона не са изпълнени. " В съдебното решение е прието, че този мълчалив отказ трябва да бъде отменен без да е обоснован направения извод от фактическа или правна страна. Така постановеното решение е валидно, допустимо, но неправилно. Настоящият съдебен състав намира за основателно оплакването в касационната жалба за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в липса в мотивите на съдебното решение на обсъждане на всички твърдения на страните, особено на доводите на изпълнителния директор на НАП по фактите и тълкуването на приложимия закон, изложени в писмено становище вх. № 4148/24.11.2018 г., приложено по делото. От мотивите на съдебното решение въобще не става ясно това становище да е разглеждано. При установяване на фактическата обстановка по спора административният съд не е съобразил прецизно съдържанието на всички прието по делото доказателства и е обосновал правните си изводи за развитие на служебното правоотношение на В. И. без да отчете датите на издаване на административните актове, тяхната поредност, поставените в тях условия и срокове, както значението на последвалата отмяна по съдебен ред. В обжалваното съдебно решение липсват фактически и правни съображения в подкрепа на извода, че се налага отмяна на мълчалив отказ за произнасяне по заявление вх. № 94-В-320/19.05.2015 г. на В. И.. Налице е и вътрешно противоречие в мотивите на решаващия съд, който приема, че органът по назначаването има правомощие да допусне или да не допусне служителя да изпълнява длъжността и едновременно с това обосновава формирането на мълчалив отказ за произнасяне по заявлението за възстановяване, по което е на практика е издадена оспорената заповед за прекратяване на служебното правоотношение. Този неясен подход е довел и до неточност при определяне предмета на спора, произнасянето по два отделни акта (писмен и мълчалив) с практически едни и същи правни последици без да бъде извършена проверка на законосъобразността на всички основания по чл. 146 от АПК. Съгласно чл. 12 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, според чл. 235, ал. 2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, а според чл. 236, ал. 2 ГПК към решението си съдът излага мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. Именно в мотивите на съдебното решение следва да бъдат изложени фактите и обстоятелствата, които съдът е приел за установени въз основа на преценката на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и по вътрешно убеждение. Съобразно приетите за установени обстоятелства съдът следва да квалифицира фактите и да направи съответните правни изводи, които също следва да бъдат изложени в мотивите на решението. Обжалваното решение не отговаря на посочените процесуални изисквания за постановяването му. Допуснатите от АССО процесуални нарушения по чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, приложими на основание чл. 144 от АПК, са съществени и препятстват проверката относно приложението на материалния закон и обосноваността на решението. Липсата на мотиви, отговарящи на изискванията на процесуалния закон, лишава касационната инстанция от възможността да провери правилността им, а решаването на спора по същество от касационния съд би лишило страните от възможността да реализират правата си пред две съдебни инстанции. Допълнителна пречка пред решаване на спора от настоящата инстанция е и забраната за установяване на нови фактически обстоятелства (чл. 220 от АПК), която съчетана с приети за установени факти в противоречие със събраните по делото доказателства, прави невъзможно правилното приложение на материалния закон. По изложените съображения касационната инстанция намира за основателно основното оплакване в касационната жалба за допуснато съществено процесуално нарушение, което в конкретния случай е особено съществено и се отразява върху обосноваността на правните изводи, респективно възможността на касационната инстанция да извърши проверка относно спазването на материалния закон. Решаващият съд не само не е обсъдил всички аргументи на страните по спора, но в мотивите на съдебното решение приетата за установена фактическа обстановка по делото не съответства на съдържанието на писмените доказателства. Допуснатите нарушения обуславят необходимостта от отмяна на постановеното първоинстанционно решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане следва да бъдат обсъдени всички доводи на страните и събраните по делото доказателства в тяхната пълнота. Съдът следва да изпълни и служебното си задължение за определяне предмета на спора, разпределяне на доказателствената тежест в процеса, което само формално е извършено при първото разглеждане на спора от първата инстанция с разпореждане от 25.09.2017 г., в което в обстоятелствената част са индивидуализирани два оспорвани акта, а в разпоредителната част един обжалван административен акт. По изложените съображения обжалваното съдебно решение като неправилно следва да бъде отменено, а на основание чл. 222, ал. 2, т. 1 от АПК делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав. С оглед изхода на спора разноски не следва да бъдат присъждани, а направените трябва да бъдат взети предвид при условията на чл. 226, ал. 3 от АПК. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, пето отделение